Втора глава

Цяла сутрин се гледахме. Аз гледах хапчето. То гледаше мен. Толкова нетърпелива да пробвам, а сега, когато оставаше единствено да го изпия, докато си мисля за спомена, в който искам да ме пренесе, нещо ме спираше.

Всъщност, две неща.

Първо, не бях сигурна кой спомен искам да преживея. С мама и татко, това е ясно, но кой от всички? От хубавите, или от не толкова хубавите? Киро каза, че ефектът ще трае за няколко спомена, но какво ако Киро греши? Или ме лъже, за да ме зариби? И имам само един шанс да видя отново родителите си, поне докато не събера нови три бона, надявайки се, че пак ще ми направи отстъпка…

Второ, хич не бях сигурна дали е добра идея да се ровя в миналото. Също като Киро, спомените лъжат с лекотата, с която казват истината. Ти може да помниш едно, а да е било съвсем друго. Какво, ако разваля малкото хубави спомени, които имам с тях?

Твърдо реших да не докосвам щастливите мигове, а да се заема с болезнените. Какъвто бе и първоначалният план, за който нито баба, нито Киро знаеха. Ако знаеше, баба би ме разубедила – тя така или иначе не обичаше да говори за случката, а и бях сигурна, че крие някои неща, за да ме предпази.

Киро пък би ме окуражил – той винаги го правеше за всичко, независимо дали беше добре за мен или не. А когато Киро ти каже да направиш нещо, винаги премисляй два пъти и после още веднъж.

Така че този път бях сама.

Но откъде да започна? Мисли, Катя! Мисли! Кой от спомените ще ти даде някаква информация за онова, което наистина се случи?

Какво всъщност си спомняш от тогава?

Помня, че мама и татко постоянно се караха. Баба се опитваше да ги успокои. Не знам какво им е казвала, но повечето пъти не успяваше. Хващаше ме за ръката и ми казваше:

– Ела, баба ще те заведе на сладкарница.

Кварталната сладкарница събираше всички изморени от игра деца. Баба ми поръчваше най-вкусната торта гараш. Хрупкавият орехов блат и до днес пълнеше устата ми със слюнка, но сладкарницата отдавна я нямаше. Собственикът, господин Горан го блъсна кола. В спора за наследството дъщерите и синовете му затрили рецептите, с тях и бизнеса.

Винаги ми се е струвало странно, че знам повече за трагедията на това семейство, отколкото на своето.

Не помня много от деня, в който мама и татко се скараха за последен път. Тортата, разбира се, но нея няма как да забравя. Баба, която ме гали нежно по главата и ми казва, че всичко ще се нареди. Усмихнатият господин Горан и няколко от по-големите деца, които играеха на тогава новите игри с жетони.

После, докато вървяхме към вкъщи, помня как коремът ми се сви, когато видях струпването на хора пред входа. Видях и линейката, до нея и полицейската кола. Не ми дадоха да видя като изнасяха телата. Съседите образуваха около мен стена от угрижени погледи, с които искаха да ми предадат всичко, без да ми се налага да го виждам. Баба изстена и стисна ръката ми, както я стискаше първия път, когато ме водеше на детска градина, а аз се дърпах.

Най-ясно помня полицая. Свали шапката си, поднесе искрени съболезнования и попита дали ще е удобно да зададе няколко въпроса на баба. Тя му заби толкова звучен шамар, за който щеше да се говори с месеци, ако не се говореше за убийството на мама и татко.

Полицаят все пак благоволи да стисне зъби и попита дали имаме къде да отседнем, докато тече следствието. Няколко съседки се втурнаха да ни предлагат подслон, но баба отказа. После размисли и каза, че ще останем у Мирчева само за нощта, та да може утре да ги погребем. След погребението, каза, заминаваме на село.

Същата вечер Мирчева ми направи топъл шоколад и ми пусна Сейбър Райдър и звездните шерифи, което било любимо на внука й, докато тя и баба се затвориха в кухнята. Помня, че филмчето ми се стори нелепо, затова не мина много време преди да поема по коридора към кухнята и да чуя:

– …и преобърнал всичко – Мирчева се беше разпалила като на пейка. – Казват, че търсел пари, само че…

Тук млъкна все едно й бяха изключили звука с дистанционно. Помня, защото сама довърших изречението в ума си. „Само че ние нямаме пари.“ Едно дете може да не разбира от много неща, но дали семейството му е бедно разбира от раз. Ако не друго, обясняваше скандалите.

От погребението помня две неща: че свещеникът смърдеше на спирт също като дядо, преди ракията да го убие; и че баба ме побутна да пусна цветя в общия отворен ковчег на мама и татко. Приличаха на призраци, които спят.

След погребението помня как главния следовател уверяваше баба, че имат заподозрян, че са по петите му и че положително до няколко дена ще го хванат. Двайсет и една години по-късно от убиеца няма и следа.

Още същия следобед с баба и малкото багаж, който успя да ни издейства от полицията, се качихме на влака за Еврен. Малко неща са такива каквито изглеждат, но къщата на село беше изключение. Строена преди Освобождението и някак набързо, с голи и на места криво наредени тухли, тя беше горд паметник на безхаберието, старостта и нищетата. Имаше и други бедни къщи в селото, но желанието за грижа компенсираше немотията.

Все пак бяха правени опити за мазилка откъм западното изложение, но доколкото ми е известно това се е случило по времето когато прадядо е издигнал около ореха на двора беседка, която по-късно дядо е превърнал в лятна кухня.

През петте дена там, баба спираше да шета в старата къща на дядо, само за да работи на двора. И през цялото време кълнеше.

– Нещастник! Урод! До девето коляно проклет да си, душата ти да хване плесен!

Не издържах повече да я слушам, затова когато тя шеташе в къщата, аз се катерех на ореха в лятната кухня. А когато работеше на двора, се прибирах вътре и отделях прашни книги, за да се упражнявам да чета.

Но дори да се стараех, нямаше как да не забележа нещо странно. При цялото шетане, всичко в къщата беше прашно и разхвърляно. При цялата работа, всичко на двора – разкопано. Баба не беше плакала изобщо. Реших, че това и проклетият й език бяха начинът да си го излее.

Щяха да минат години, преди да разберем, че непродуктивното й шетане и влудяващото изхвърляне на всичко, което тя сметне за непотребно, е форма на ОКР.

Но в онзи момент помня, че изпитах прилив на обич към баба и приех за своя свята мисия да подредя, което беше разхвърлила. Отказах се още на първата спирка до кошчето за боклук. Там лежеше смачкана пожълтяла от времето тетрадка, от която се подаваха на два реда половин думи:

„Род…

Дър…“

Преди да я издърпам от боклука, познах почти йероглифния почерк. Нямаше как да го сбъркам. В апартамента все още се мяркаха стотици вестници с решените кръстословици на дядо.

Кръстословиците бяха другото нещо, с което го помнех, освен алкохола. Те, коранът с бели и черни бобчета, и лютите чушки, с които беше пропит хлябът, докато човекът беше още жив и настояваше да го реже.

От пиенето до почерка – всичко в дядо беше плашещо. Никой никога не го изрази, но след смъртта му във въздуха се носеше усещането за лекота. Баба сякаш се подмлади и дори можех да видя в нея онази властна красота на жената от черно-белите снимки.

Когато извадих тетрадката от боклука, някаква тежест от миналото се настани в мен. Но щом прочетох думите „Родословно дърво“, любопитството погъделичка тежестта и тя се отмести. То беше и двойно от това, че щяха да минат месеци преди да успея да разчета йероглифите на дядо. Но време поне имах.

И точно тогава се случи. Бях само на седем и все пак мисълта зарови съзнанието ми, както лъжица – кофичка мляко. Защо баба е изхвърлила родословието ми на боклука? И защо бяха откъснати последните страници?

На вратата се почука и това ме издърпа в сегашната реалност. Без да чака покана, баба нахълта със завити в хартия сандвичи и пребледняла загриженост.

– Виж кое време стана, Катерино! Твоят шеф ще те глобява.

Мамка му! Скочих като попарена и грабнах телефона. 12:45. Имам петнайсет минути да се изкъпя, гримирам, облека и да си завлека задника в казиното. Няма да ме глоби, шефът ще ме убие.

Благодарих на баба за сандвичите, целунах я и се шмугнах под душа. Единайсет минути по-късно (рекорд!) бях в таксито и слушах лекциите на изявения професор по науките, доктор, политолог, философ и финансист, който натрапваше услугите си за скромната сума от 82 стотинки на километър.

Да преглътна насмешката беше въпрос не толкова на възпитание, колкото на здрав разум. Но като бакшишът заговори за цената на лекарствата и как му излизало по-евтино да ходи до Одрин, едва не се задавих.

Хапчето!

Зарязах го на нощното шкафче, където баба като нищо вече го е фокусирала и каквато е чистница, ще го е прибрала някъде, където няма да помни, или ще го е изхвърлила, или по-лошо… ще го е изпила.

Изпуснех ли тоя шанс, щяха минат месеци, преди да събера пари за ново хапче Арасмас. Месеци, преди да видя отново родителите си. Месеци, преди да имам шанса да попадна на нещо… нещо, което поне ще ме постави на пътя към истината за тяхното убийство.

Защото знаех в червата си, че има някаква истина. Трябваше да има някаква истина. И дори да беше прозаична като возенето при омниметров шофьор, аз щях да я разбера. Каквото и да ми коства.

Три пъти звънях на баба и три пъти не вдигна.

Фак.