Архангелова Задушница

   - Диий! - Гено замахна леко с камшика към воловете. Те ускориха крачка по буренясалия коларски път. Товарната талига заскрибуца малко по-учестено.

   - Хайде, батювите, че и връщане ни чака! А още не знаем къде сме... - мъжът започваше да се тревожи. Уж беше минавал от тук, а местността изглеждаше толкова променена. Преди три години тук беше лято, житата бяха полегнали неожънати, нагъсто в полето до китни горички се гушеха махали и селца. А сега навсякъде цареше пустош и тишина. Не се виждаше нито една къщурка на километри наоколо. От горичките нямаше и следа, а земята стоеше буренясала и плачаше за рало...

   Гено вдигна поглед нагоре. Високо горе в навъсеното есенното небе се рееше самотен гарван гробар. Следваше го от заранта. „Лоша поличба!" - помисли си мъжът, потрепера зиморничаво и вдигна яката на войнишкия си шинел. Манлихерата беше зад гърба му, чудеше се дали да не стреля, но птицата беше толкова нависоко, че само щеше да изхаби патрона. „Каквото има да става, ще става" - присви се на капрата и се опита да не мисли за гарвана. Спомни си имената на селата, през които беше минавал тогава. Попово, Аканджели, Сурльово, Асанли, Пазарли, Раброво - български и турски селца и махали, пръснати около езерото. Сега сякаш се бяха изпарили. А хълмовете наоколо така си приличаха. Ако не срещнеше някой жива душа до час, да я попита къде е, май щеше да е най-добре да се връща. И без това наближаваше пладне, а беше тръгнал по тъмно...

   Тогава видя жената. Идеше насреща му. Беше цялата в черно, вървеше прегърбена. В едната си ръка стискаше бохча, а в другата дървена тояжка на която се подпираше. Но въпреки тояжката и прегърбената си фигура, крачеше забързано и енергично. Беше възрастна жена, съдено по дрехите беше християнка, наближаваше бързо. Гено спря воловете и изчака жената да доближи.

   - Добра среща, мале!

   - Добра, сине! Дека насам у тоя пущиняк?

   - Търся едно село. Асанли.

   - Асанли? Оно веки го нема, ама отдавна си го подминал. Ей там беше - старицата вдигна костелива ръка и показа неопределено зад гърба на мъжа.

   - Тогава ще обръщам. А и ти, мале, щом си в онази посока, качвай се! - Гено се отмести и направи място на капрата. Жената не чака втора покана, пъргаво се качи на талигата, изчака воловарят да обърне и го огледа от глава до пети.

   - Войник...

   - Да, войник съм. Пазим англичаните оттатък езерото.

   - Чуйвам кат запушкат топовете... А ти шо тражиш  Асанли?

   Гено въздъхна.

   - При брат си отивам, мале. Погребахме бачо Въльо преди три години край Асанли. През втората Балканска. Тогава пак тука край Дойран се бихме. Тогава с гърците, сега с англичаните... Днес е Задушница и се примолих на ротния да навестя гроба на бачо... Да запаля свещица... Но не мога да позная мястото, всичко се е променило, не знам как ще намеря гроба... Къде са къщите, мале? Къде са горичките? Къде са нивите? Жива душа не виждам наоколо...

   - Ех, сине, сине... Бегаха ората... Бегаха... Турците у Турция, наште у царщината... Останахме само ние старците, ама и ние веки ки си одиме... Къщите ги изгореха сърбите, пак те и дорветата исекоха, нищо не остана... Ръце да им исънат дано!...

   Продължиха пътя си в тягостно мълчание. Само колелата на талигата тихо скрибуцаха. Споменавайки името на брат си, спомените изневиделица заляха Гено. Спомни си онзи ден, когато селският глашатай обиколи махалите и на висок глас изчете заповедта за мобилизация. И после вечерта преди заминаването. Колко завиждаше на бачо си тогава! Въльо беше с бяла риза, закичен със здравец, а изгората му го държеше за ръка пред цялото село! Гено беше на седемнадесет и не подлежеше на мобилизация. Как се въртя цяла нощ в постелята, а на заранта отиде при баща си и сълзи на очи поиска благословията му да замине на фронта. С благословия или без нея, щеше да замине, беше го решил... Баща му се дърпа, но в крайна сметка благослови и двамата си сина, а майка им ги закле с брат му да се пазят един друг и да се върнат живи и здрави... И Гено облече бялата свилена риза, майка му го закичи със здравец и тръгнаха... Дълъг беше бойният път на двамата братя. Участваха при стягането на обръча около Одрин в началото на войната, после след превземането на Люлебургаз прехвърлиха дивизията им към сърцето на Османската империя. Стигнаха до Чаталджа. На петдесетина километра от Истанбул! Почти виждаха минаретата на османската столица. И тук в огнения ад те отново победиха. Не допуснаха противника да направи пробив към обсадения Одрин. Две трети от съселяните им в полка оставиха костите си край Чаталджа. Но те оцеляха. Бяха рамо до рамо, помагаха си, прикриваха се. През пролетта дойде вестта за победата при Одрин, войната беше към края си, те се виждаха победители. И изведнъж нещо се обърка. Вместо да поемат към родните си места, дойде заповед бързо да се прехвърлят към Македония. Тук ги чакаше изненада. Довчерашните им съюзници вече бяха врагове. Невоювали, отпочинали, настървени. Българската армия беше оредяла, изтощена от дългата зима в окопите край Чаталджа. Изходът на битката беше предрешен. В онзи черен летен ден край Дойран Въльо и Гено се разделиха за пръв и последен път. Обозът изоставаше. Трябваха доброволци да обиколят околните села и да намерят храна. Въльо остана, Гено тръгна с доброволците. Когато се върна и видя отдалеч наредените тела, знаеше, че най-лошото се е случило. Въльо и още двадесет и двама войника бяха загинали. Погребаха ги до селцето Асанли. Гено не отрони и сълза. Всичко около него изглеждаше като сън. От тук до края на войната той не можа да излезе от този сън. Сън, който не искаше да се свършва. Защото знаеше, че когато той свърши, трябва да се изправи очи в очи пред майка си и баща си и да им разкаже как е загинал бачо му... И ето сега незнайно как съдбата отново го беше довела по тези места...

   - От дека си, чедо? - гласът го стресна. Беше забравил за старицата.

   - От Ловешко, мале. Знаеш ли къде е Ловеч?

   - Сигур е много далеко?

   - Ами, далеко! Ако имам бърз кон за три дни съм там. Малка е България, мале, малка. И още искат да ръфат от нея. Затова сме тук, да я браним. Виждаш какво е останало след сърбите, а сега и англичаните са тук... А ти закъде си се запътила?

   - Ки ти кажум, сине, ки ти кажум. Свърни сега в десно! Ти е познато?

   - Чакай, чакай! - войникът се огледа наоколо -  Тук ли е... Асанли?

   - Асанли е нататок. Тука са момчинята и братот ти. И яз идум при них - жената скочи пъргаво от талигата и взе да обикаля мястото, вглеждайки се в обраслата с бурени земя. Наведе се и започна да скубе пожълтялата трева. Войникът се притече на помощ. Скоро пред тях се показаха двадесет и три плоски бели камъка, полувкопани в земята. Мъжът падна на колене пред третия. Някъде под него бяха костите на Въльо. Едри сълзи потекоха по брадясалото му лице.

   - Бачо!... Бачо Въльо! - Гено се разрида на глас, прегръщайки белия камък. Не беше плакал от години. Не беше плакал когато погребваше брат си, не плака и когато погреба майка си преди година, непрежалила големия си син. Сега си отплакваше.

   Старицата стоеше мълчаливо отстрани. По някое време взе от талигата бохчата си и я развърза на земята. Изглади краищата й с ръка и подреди съдържанието - букетче бели хризантеми, паничка с жито, питка и стомничка с вино.

   - Свещи нема, война е...

   - Аз имам - Гено се надигна и избърса с ръкав сълзите си. Донесе войнишката мешка и я изсипа - Виж, ти подреди, има Евангелие, маслини, сиренце, халва, аз ще скова кръстове. Че каква ще е тази панихида без кръстове...

   Снощи когато се примоли на ротния за кон, той го посъветва да вземе по-добре волска талига, инструменти, дъски и пирони, с които укрепваха окопите. Явно е предполагал какво ще намери на гробището. Гено запретна ръкави.

   Час и половина по-късно двамата със старицата стояха със запалени свещи пред побитите кръстове, а Гено четеше заупокойна молитва. Когато приключи, преляха гробовете с вино и вода и поседнаха на ритлите на талигата. Хапнаха по нещо, колкото за Бог да прости. Войникът не се стърпя и зададе въпроса, който го мъчеше:

   - Защо идваш тук, мале? Момчетата не са ти никакви. Колко път биеш? Защо?

   - А дека да одум, сине? Яз гробове на кои да одум, немум... Мъж ми го утепаха турците по въстанието през девестотин и третата некаде по Битолско... Сама ме остави. Дечинята беха маненки, сама ги отчувах. Пораснаха и они тръгнаха да се бият за таа пуста Македония... Ристе, големиот още преди войната тръгна с четите. Турците го заклаха некъде по Пиринско... Ванче, средниот кога се почна войната, дорде се ослуша и турците ги немаше. „Яз - кажува - ке одум да помагум на бракята во Тракия. Со опълчението". При Булаир са костите му... Свърши войната. И си отдухнах „Барем един ми остана - най-маненкио - Миле"... А един ден додоха сърбите и го земаха... Щел да сваля царщината... Обесиха го в Скопие, не го и върнаха... Дека да одум, сине? Дека свещ да запалум?... Дека да се помолум за душите им?... - говореше бавно и равно, а очите й бяха като пресъхнали кладенци - тука са моите гробове, тука са синовете ми... И они имат некъде майки, кои ги жалеят, но не могат да додат и да ги оплачат, свещ да им запалат, гробот да им прелеят... Затова сум тука, сине, затова...

   - Колко големи бяха синовете ти, мале?

   - Ристе на осумнайсе, Ванче и он на осумнайсе, само Миле доживе до деветнайсе. Ако беха живи, сега щеха да са на двайсе и три, на двайсе и една и на двайсе...

    - И бачо Въльо трябваше да е на двадесет и три... А аз съм на двадесет и една, колкото Ванче... Значи ти си на... - не се доизказа. Взря се в тази изгърбена жена, която смяташе за старица, а тя беше на годините на майка му, някъде около четиридесетте. От къде у нея тази сила?! Да загуби мъж и тримата си синове и да идва тук при „нейните" си гробове? Дали това не я крепеше? Дали чувството, че замества майките на загиналите му другари не даваше на тази дребна жена силите да продължи да се бори с живота и самотата?... Усети, как някаква космата черна буца расте в гърлото му. Сълзите му отново започнаха да напират. Стисна зъби и вдигна поглед нагоре.

   Високо в оловносивото небе самотен гарван гробар кръжеше над пустите хълмове. Оттатък езерото се понесе глухият тътен на оръдията.

   * * *

В памет на всички синове на Майка България оставили костите си по бойните полета...

03-04.11.2007