31.07.2012 г., 20:18 ч.

Аромат на дюли 

  Проза » Повести и романи
1731 0 7
20 мин за четене

 Горещият вятър лудо докосна разпилените кичури на косата ù, нашепвайки ù стари, забравени песни. Стълбата, развълнувана от тежестта на нозете ù, скърцаше както някога. Ясемин изкачи и последното стъпало. Сърцето ù биеше като лудо, даже ù се стори, че има две сърца, толкова силно усещаше ударите в гърдите си. Голите ù стъпала докоснаха затоплената от слънцето бетонена плоча на таванската тераса, погледът ù погали боядисаната в зелено малка вратичка на таванската стая, толкова спомени имаше зад нея. С трепереща от вълнение длан потърси ключа под последната кeремида над ръждясалия олук, изкривен от вятъра и времето. Радостна усмивка се плъзна по устните ù, щом докоснa с пръсти ключа. Шумът от превъртането на ключа погъделичка слуха ù. Cлед дълги години бе събрала смелост да се докосне до спомените си.

Таванската стая бе задушна и мрачна, нямаше ги плетениците с чесън и лук, липсваха тиганите за лютеница и варела, в който баба ù вареше бурканите с компот. Преглътна с мъка и се огледа, търсейки дървения куфар на дядо си. В ъгъла видя затрупания с кашoни куфар-ветеран. С треперещи нозе закрачи към него, смъкна празните кутии и погали синия куфар, по пръстите ù полепнаха паяжини и прахоляк. Отвори капака и вдиша лъхналата я миризма. Ухаеше на минало...

Разрови тетрадките, търсейки големия дебел дневник.

Кафявата кожена обвивка на дневника бе посивяла от натрупания прахоляк, етикетът, залепен по средата, се бе отлепил наполовина, а надписът с дебел цветен фулмаcтер бе избелял. Ясемин докосна повдигнатия ъгъл на етикета и се опита да го изправи, но тънката хартия веднага възвърна старата си форма и се нави на тънко руло. Какъв ли бе цветът на фулмаcтера, се замисли и се опита да си спомни Ясемин, но времето бе напластило своя си цвят върху етикета и тя с умиление погали навитото руло, след което затвори очи и разгърна книгата на детството си. Прехапа устни и подсмъркна, подразнена от вълнението и праха, които се бяха наместили в ноздрите ù. Отвори очи и зачете случайната страница на дневника си:

 

1993

 

 - Готова ли си, Ясемин? Боиш ли се? - сериозното изражение по лицето и ме уплаши.

 - Дддаа, да – заекнах, кимайки с глава. Долното ми чене изтръпна от напрежение, нозете ми се подкосиха и вълна от електричество премина през цялото ми тяло, като се спря в ушите ми. Закънтяха хиляди камбани в мозъка ми, усетих ноктите на пръстите си, сякаш изпилени до дъно. Страхувах се, както никога до сега през живота си, моите 16 години бяха изминали в щастливо детство до сега.

 - Ако искаш, можеш да се откажеш, ако не си готова! - гласът ù бе спокоен и плътен, въпреки че бе по-малка от мен съc цели 3 години.

Вторачила очи в босите си крака, нямах смелост да я погледна в очите. Петите ми горяха, сякаш бях настъпала въглени, потта по тях ме накара да се чувствам като залепена за тъкания вълнен килим.

Сигурно стъпките ми са вече зелени, поели боята от него. Не мога да помръдна, стъпала съм там, където Кезибан ми посочи: точно върху двата ромбоида на килима, виждам и нейните голи нозе и крака. Не мога да се откажа вече!

 - Готова съм! - казах, съсредоточила мисълта си върху извитите като запетая върхове на ромбоидите.

Отвореният прозорец леко се помръдна, от топлия летен вятър пердето се изду като платно и после отново се залепи за ситната мрежа против мухи. Отворих очи и погледнах към металната закачалка зад вратата, кантовете на спортното ми яке блеснаха от светлината на примигващата свещ в детската стая, зарадвах се, че е там, ако се наложеше, щях да го взема и да ce юрна навън.

 - Защо не светнем лампата? - попитах, треперейки.

 - Не е редно, а и не ти трябва, той се вижда. - Гласът ù ставаше все по-плътен и спокоен, устните ù бяха опънати в щастлива усмивка. - Погледни, той е там!

Сърцето ми заби силно, дланите ми се изпотиха повече от краката.

 - Къде е?

 - В ъгъла, до закачалката.

Зави ми се свят, сякаш глътнала сноп от косми, ми се погaди, исках да повърна. Но исках и да го видя!

 - Ясемин, не се страхувай, той е от добрите!

Погледнах към закачалката, там все още висеше якето ми, отправих поглед по-нависоко, върху металната решетка видях кутията за обувки… нищо друго!

 - Виждаш го, нали?! Колко е красив! Нищо, че е с побелели коси, той е без възраст! Ухае на праскови, а очите му са сини… стъкленосини… нали?

 Кезибан направи две крачки към ъгъла зад вратата и аз видях широко отворените ù ръце, прегръщащи празнотата

Не виждах никого и нищо! А тя бе толкова щастлива, пръстите ù галеха въздуха, носът ù вдишваше аромата на тишината. Изведнъж рязко се обърна към мен, тъмните ù очи пронизаха страха ми.

 - Не ми казвай, че нищо не виждаш, Ясемин!

Коленете ми потрепераха, но този път не от страх, а от отчаяние. Сестра ми бе полудяла! Ако имаше някой, щях да го видя! Не посмях да я нараня, казвайки, че нищо не виждам, затова излъгах:

 - Най-красивият! - кратко отбелязах, все пак тя бе само на 13  години, а аз, като по-голяма, трябваше да се заема сериозно с това нейно фантазьорство, но не бе никак лесно тя да ми повярва.

 - Лъжеш! Нищо не виждаш и си мислиш, че измислям! Даже ме имаш за луда, сигурна съм! Това, че ти не го виждаш, не означава, че той не съществува.- Гласът ù от ядосан премина в отчаян, седна на кушетката си и заплака. Отлепих вече студените си стъпала от килима и седнах до нея, прегърнах я силно и я целунах по влажната буза.

- Кези, аз ти вярвам! Сигурно има причина да не го виждам, но ти вярвам! - Гласът ми  бе повече от убедителен. - Разкажи ми за него, за тях, за там… Моля те, искам всичко да знам!

Станах и светнах лампата, след което се излегнах на моята си кушетка, слагайки възглавница зад гърба си, заех най-удобната поза, сякаш готова да изслушам най-истинската приказка. А очите на сестра ми бяха отправени към ъгъла, проследих погледа и с надежда да видя нещо, но там беше пусто, а искриците на блаженство в нейните очи, ме накaра да изтръпна. Трябваше да я изслушам и да се опитам да я разбера.Тогава ще реша, дали Той съществува или не.

 - Всичко се започна, след като припаднах в часа по география, когато ме качиха в линейката и ме заведоха в болницата. Бях си ударила главата на първия чин под подиума. Бях в безсъзнание, но всичко чувах и виждах, само очите ми бяха затворени и дишането ми бе прекъснато. Мислеха си, че умирам, а аз тогава ce раждах. За секунди растях с години и видях истинската си смърт, която оплакваха непознати лица… - пое въздух и една малка сълза се спря на малкото ù носле. - Ти беше там, прегърнала млада непозната жена и млад мъж, които си приличаха като близнаци, но не бяха, знаех го. Жената бе моя дъщеря, а той бе синът ти. Ти не плачеше, защото знаеше, че скоро ще се срещнем Там. Изведнъж в линейката видях лицето му, светло и красиво, белите му дълги коси стигаха до раменете, бялата му рокля докосваше земята, нямаше крака, ръце - също. Очите му бяха стъкленосини! Погали ме с поглед и ме взе в душата си, поведе ме на Там. Ясемин, той е много красив! От начало си мислех, че има тяло, но нямаше, роклята му бе прозрачна и аз виждах само туптящото му сърце, четях мислите му и не се налагаше той да ми говори, тогава разбрах, че няма глас и устни… Оффф, разбираш ли ме какво ти разказвам? - нервно попита, излязла от блаженството, което я бе обзело преди малко.

 - Разбирам те, Кези! Разказвай, всичко… както си го усетила! - нищо не разбирах, но от опит знаех, че ако сега я прекъсна, никога повече нямаше да ми разкаже.

 - Сирената на линейката затихна, тогава разбрах, че вече не съм там. По-точно тялото ми остана там, а сърцето ми биеше до неговото под прозрачната ефирна рокля. Не мога да ти опиша какво може да почувства човек със сърцето си, колко много повече може да види с него, Ясемин! Говорехме си само със сигнали, които се разпръсваха вътре в дрехата му, откъснати от сърцата ни. Не мога да кажа дали вървяхме или летяхме, защото ти казах, че нямаше крака, криле също не видях, но се плъзгахме между някакви стени, които изчезваха след нас.По едно време стените се стесниха и тогава усетих как сърцето му заби по-силно. Каза ми да не напускам одеждата му, забрани ми да говоря. Уплаших се! Свих сърцето си толкова силно, че то се превърна в малка точка, а неговото приличаше на запетая. Влязохме в един тъмен тунел, изведнъж почнахме да падаме надолу, сърцето ми се блъскаше в неговото. Тогава чух глас, а никого не виждах:

- Дай ми я! - Не бях чувала такъв глас, приличаше на писък на чайка и едновременно на шум от падаща вода от водопад. - Тя е моя!

- Не! Тя е моя! Ти имаш достатъчно! Виж сърцето ù, то е пълно с добрина, не е за теб! - каза моят покровител и политна отново нагоре към светлите стени.

Лицето на  Кезибан бе посърнало, капки пот се стичаха по врата ù, спомняйки си това. Вече ù вярвах! Но кои бяха Те?!

 - Како, аз съм вече една от тях! Ще живея тук и ще раста и остарявам, но всяка събота съм длъжна да отивам Там! Получавам образование там, учат ме как да предотвратявам злополуки!

Сега вече можех да я прекъсна:

 - Кези, на сила ли  те взимат? - попитах, изпълнена с чувство на закрила.

 - Неее! В никакъв случай, аз сама пожелах! Искаш ли да ти покажа какво мога?

Гледах посърналото ù лице, потта по врата ù бе притеглила няколко кичура от правата ù къносана коса. Имах само една сестра и си обещах да бъда с нея, каквато и да е тя!

 - Покажи ми… - несигурно се изправих на крака.

Кези взе ръцете ми в своите и ме погледна пронизващо в очите.

 - Аз имам енергия, която би стигнала и на двете ни! Вземи малко от мен, защото понякога изнемогвам от този товар. Затвори очи…

Струая топлина се докосна до вътрешността на дланите ми, след което премина навътре в мен и стопли всяка моя клетка.

 - Ясемин, ти трябва да ми вярваш! На никoй друг не мога да кажа това!

 - Но аз мисля, че мама и татко биха те разбрали също… - тихо се опитах да я успокоя.

Пусна ръцете ми и нервно тропна с крак.

  -Не! Те ще ме заведат на лекар, а той ще ме тикне в психиатрия! Аз не съм луда! - зарева отново.

О, боже! Какво трябваше да направя, как трябваше да се държа с нея? Не тя, а аз щях да превъртя, ако всеки път я разплаквах така! Може би трябваше да кажа все пак на някого? Но на кого? Кой би ми повярвал, след като и аз все още не бях наясно какво се случва?

 - Обещай ми, че няма да казваш на никого! - изпревари ме  тя.

 - Кези, ние с теб не можем да се справим сами с това - започнах несигурно. - Каквото и да правиш Там и Тук, ти си ми сестра! Но мисля, че ако кажем поне на баба…

 - Не! - отсече тя. - Не сега… - реакциите ù бяха непредвидими, ту говореше като зрял човек, ту се държеше по добава на възрастта си.

Не сега! Добре, щом така иска, ще ù дам малко време, все пак е само на 13 години.

 

 

 

Нощта като ефирна пелерина прегръщаше малката ни селска къща, тишината изпълваше празните саксии на перваза, опустели след играта на новородените шарени котенца. Сънят бе избягал твърде далеч от мен, нямах желание да го гоня, за това сложих табуретката пред отворения прозорец и отправих поглед към кадифено-синьото небе, изглеждащо като куполна панорама, по която блестяха звездите и луната. Знаех си, че сме малко странно семейство: баща ми обичаше да си пийва, майка ми бе работохоличка, дядо ми бе почитан и уважаван човек, а баба ми бе най-всеотдайната жена на света, която имаше сили да бъде майка, баба, съпруга и най-вече вярваща и изпълняваща всичко, което се изискваше от Свещената книга. Взети поотделно май всички членове на семейството си бяха нормални, но аз се опитвах да надникна още по-надълбоко в нас, разлиствайки прашното минало на възрастните и пишейки във дневника си всяка случка, си мислех, че някой ден и аз ще заприличам повече на някой от тях...

Искаше ми се да бъда различна, но взела нещо от тях, да бъда съвършена. А ето че сега научавах много вълнуващи неща за сестра си, тя бе постигнала друго съвършенство, отличавайки се от всеки! Завиждах ли ù?! До сега всички близки на семейството казваха за мен, че съм необикновено момиче! Бях си извоювала тази титла с много труд: рисувах, пишех, участвах във театралните постановки на читалището... Бях добродушна като баба си, трудолюбива като майка си, мъдра като дядо си, вироглава като баща си. Хубави качества, нали?

Звездите мъждукаха тайнствено, някои по-ярко, други по-бегло, също като нас хората. Аз исках да съм звезда, възможно най-светлата!

Тихият вятър докосваше нежно листенцата на младата дюля, от допира му се разнасяше нежна мелодия, обикаляща без ноти клоните, a някъде между тях свиреха щурчетата. Дали светът си бе напълно нормален, а само аз се опитвах да го направя фантастичен?! Кой знае.

Вятърът, усетил моето присъствие, остави листата на мира и духна към тюленото парче,  защипано с безброй метални габърчета към рамката на прозореца. Тюлената мрежа се остави в ръцете му и започна да се издува навътре към мен. Затворих силно прозореца и се шмугнах под бархетната си завивка. Успях да спра вятъра, но бурята в главата ми продължаваше да вилнее и да ме измъчва. За първи път усетих, че завиждам на сестра си, не че напълно ù вярвах, но дори и разказаното от нея да бе плод на фантазията ù, пак ù завиждах за тези мисли.

Тогава реших да наруша обещанието си и да разкажа на баба за тайната.

Взетото решение ме облекчи напълно като опиат, проникнал в мозъка ми, разнесе всички мисли и ме залюля в люлката на съня.

 - Ясемин, хайде, баби, ставай! -  чу се гласът на баба ми. Да не би всичко да бе сън?!

През отворения прозорец проникваха ранните слънчеви лъчи в различни форми и цветове. Погледнах към леглото на сестра си, спеше, прегърнала възглавницата си, един дълъг сноп  oт лъчи танцуваше върху правата ù къносана коса. Проследих лъчите, от леглото до тюленото перде... Това бе моят лъч, светлината върху главата ù бе без начало, просто се раждаше от невидимо слънце...

За да ти се случват необикновени неща, не бе нужно да си всестранно развит човек, вълшебствата се случваха при най-обичайни ситуации.

Обърнах поглед към закачалката в дъното на стаята, всичко изглеждаше като снощи, кутията за обувки и якето ми си стояха на мястото.

 

Аромат на дюли

Лятото бе докоснало всичко в малкото селце. Натежалите с плодове дървета като млади невести красяха двора на къщата. Бяха минали две седмици, откакто бе ударил първият учебен звънец в селското училище. Детската стая на двете сестрички бе в съседство с всекидневната на бабата и дядото. Тясната продълговата кухня делеше двете стаи. Ясемин всяка сутрин, като се събудеше, благодареше на Аллах за щастливото си детство тук. Това, което най-обичаше да прави, бе със затворени очи да се разходи мислено в пълния с топлина дом, а най-вече да гадае какво готви за закуска баба Къймет. Понякога през ключалката на вратата се вмъкваше миризмата на сварено прясно овче мляко, ароматът на пържени филии или палачинки.
През горещите летни вечери момичетата оставяха притворен прозореца и миризмата на зреещите дюли се разнасяше като магия. Ясемин нямаше никакво намерение да става от леглото, без да чуе медения глас на баба си.
Кезибан все още спеше и Ясемин се опита да почувства със затворени очи дъха ù, миризмата ù. След малко сестра ù щеше да стане за училище, а Ясемин бе намислила днес да довърши картината си с темперни бои. До носа ù дойде ароматът на шампоана, с който си бе измила косата преди лягане сестра ù. Алантоинът погали нежно сетивата ù. Когато спеше, малката сестричка бе много послушна и сладка, но след малко, като се събудеше, Ясемин знаеше как пaк ще намери повод да я подразни. Въпреки това каката се усмихна и вдиша дълбоко нейното присъствие. Обеща си, че каквото и да каже Кезибан, няма да се ядосва.
 - Кезибанче, Кезенце, хайде, бабо, ставай! - чу ce гласът на бабата.
Ясемин доволно издърпа чаршафа въз главата си и се обърна към стената. Сестра ù не отговори. Баба Къймет още веднъж се провикна от кухнята и гласът ù се смеси с шума на тенджерата, която миеше.
Ясемин махна чаршафа и седна на ъгловото си легло, гледайки спящата си сестра. Кезибан много добре се преструваше на дълбоко заспала.
Ето че пак не искаше да ходи в училище!
Бабата отвори вратата на детската и влезе, като вмъкна със себе си аромата на липовия чай.
 - Кезибанче, хайде, бабо, ще закъснееш! - този път гласът ù бе по-настоятелен.
Момичето пак не отговори. Жената издърпа чаршафа и потупа детето по рамото.
 - Кезбаааааан! - ужасът в гласа на бабата стресна Ясемин.

Тя изскочи от своето легло и застана до леглото на сестра си. Погледна спящото ù лице и тогава забеляза тъмния цвят на устните. Това вече бе прекалено! Този номер бе много добър, но и толкова страшен! Ясемин поклати тялото на сестра си, но тя не помръдна и едната ù ръка безжизнено падна встрани към пода.
 - Бабо, бабо, защо не отговаря!? - в гласа ù имаше страх и нищо друго.

 - Умряла е... - гласът на жената идваше от дълбоко, сякаш от дън земя, като от бездънна пещера на ужасите.

 - Какво?! Как?! Как умр... - момичето не можa да изкаже тази толкова страшна дума, а само недоумявайки случилото се, клекна на земята .
Миризмата на ранна есен изчезна, дори ароматът на кипналия липов чай не се усещаше, изведнъж стените на старата селска къща сякаш се срутиха и за първи път болката и мъката влязоха толкова свободно в дома им.
 - Мамо, таткооо, дядо, Кезибан умр... ум...- гласа на момичето се разнесе в двора като писък на ранена птичка.
Какво се случваше тази сутрин в дома им?! Една страшна вест като мараня се луташе по устните им и при всяко вдишване се задълбаваше като ръждясал гвоздей в душата на Ясемин. Нима това бе кошмар?! Момичето, сякаш искайки да се събуди и избяга от този лош сън, се втурна на улицата и затича към горната махала. Жълтата ù пижама като откъснато от вятъра листо се блъскаше по парапетите на съседните къщи. Минаваха хора, питаха нещо, но тя нито виждаше, нито чуваше в този миг. Сякаш искаше да изтръгне болката от душата си и дърпаше яките на пижамата си, тичайки боса по улицата. Познат глас я върна към действителността, гласът на леля ù.

 - Ясемин, Ясемин! - младата жена тичаше по нощница към нея.
Ако това бе кошмар, то присъствието на леля ù в този лош сън бе нейното спасение. Ясемин спря задъхана и изчака паднала на земята. Не можеше да е вярно това! Сестра ù бе едва на 13 години, бе толкова малка! Как можеше да е мъртва?!
Тя бе жива и това бе само сън, от който Ясемин щеше да се събуди и да прегърне Кезибан.
 - Ясемин, какво стана?! Кажи, кажи! - жената хвана момичето за лакътя и повдигайки я, повлече надолу. Лелята задаваше въпроси, Ясемин отговаряше, но нито едната, нито другата чуваха разговора си, само страхът бе истински в този миг, а той бе реалност!

Желязната портичка бе широко отворена, късните летни рози бяха започнали да губят цвета и миризмата си, вратата на гаража бе открита до края, сякаш всички искаха да напуснат този дома на мъката. Лелята се притича към малката къща във двора, минавайки през цъфналите лехи напряко. Влязоха в детската стая и видяха приседналата до леглото баба Къймет. Старата жена бе взела Корана в длани и четеше молитва за покойната душа на детето, басмената престилка вързана над шалварите ù, се бе обърнала обратно, сякаш даже и тя нямаше сила да види горчивата истина! Ясемин нямаше смелост да погледне сестра си, затвори очи и се опита да си представи случилото се. Правеше го винаги, когато ù бе трудно да приеме действителността, първо заповядваше на фантазията си да ù изрисува случката, така приемаше по-леко всичко. Но този път не се получи! Пред очите ù изникваше живият образ на сестра ù!
 - Како Къймет... Умряла ли е? - пресъхналото гърло на лелята сякаш не пропускаше тази дума и драскаше като топка с топлийки устата ù.

 - Да, дъще... Мъртва е... Моята малка внучка! Моето слабичко дете, което аз се опитвах да направя човек... Моята малко пълнолуние... - очите на жената гледаха с ужас безжизненото тяло на внучката си.

 - Доктора, някой извика ли доктора! - гласът на лелята прониза тишината в детската.
Лелята взе племенницата в скута си и я разтърси здраво, след което започна да прави сърдечен масаж на слабото ù тяло. Ясемин с надежда гледаше леля си, когато погледа и се спря на двойното крило на гардероба. Всичко в тази стая бе по две. Ъгловите легла, двата касетофона, двата стола, двете масички! Погледът ù се закачи на огледалото, то бе едно и образът в него бе един, само нейният, образа на сестра ù го нямаше там! Не, това не можеше да бъде! Всичко бе по две до тук, така и трябваше да продължи, Кезибан щеше да се събуди и те като двете стрелки на часовника щяха да бъдат неразделни завинаги!
 - Лельо, лельо, върни я при нас, моля те!
Лаят на кучето прекъсна молбата на момичето, някой чужд човек идваше. Лелята продължаваше да прави сърдечния масаж на детето, баба Къймет тихо шепнеше молитвата, а майката на момичетата, отпаднала, се бе подпряла на стената.
Изведнъж се чу прекъснатото дишане на детето.
 - Жива е! Жива е!
Ранната есен отново се върна в детската стая, стените застанаха на мястото си, миризмата на дюлите докосна тюлените пердета и топлият утринен вятър наду като платно на кораб тънката завеса на прозорците.
Това бе корабът на обичта, който върна живота на малкото момиче.
Лекарят влезе в стаята и прегледа детето, написа рецепта и нареди още днес да заведат момичето в градската болница.

Но най-страшното бе отминало!
В градината на селската къща еднa до другa стояха двете млади дюли, днес видели първата буря в живота си, която ги накара да вплетат клони една в друга веднъж завинаги...
***

 

 - Ясемин! Добре ли си, бабо? - гласът на баба Къймет откъсна жената от мислите ù. Горещите сълзи се стичаха по лицето ù, не тя не се измъчваше, само надничайки в миналото си, бе усетила онази сила, която сплотяваше семейството им, силата на обичта между тях. Внимателно затвори дървения куфар и притисна дневника към гърдите си.

 - Да, бабо, слизам! - гласът ù закънтя, огласяйки градината на селската къща. Слизайки по желязната стълба, погледна към дюлите до гаража, нямаше ги, само дебелите пънове на някогашните плодовити дървета седяха тъжно един до друг, a зад тях мълчаха обрулените от вятъра сладки ябълки. Прегърнала миналото си, Ясемин погали здравото тяло на стълбата, която с признателност подпираше козирката на безлюдната къща.

 

 

Замисли се дали наистина бе повярвала на сестра си тогава и как след това и двете бяха забравили за случилото се. Не бяха забравили, само много дълги години не бяха се осмелили да говорят за това. Но каквато и да бе истината, имаше едно-единствено оправдание мълчанието им: бяха се разбрали без думи да живеят засега Тук, да бъдат щастливи Тук, а някога, може би като на сън, щяха да отидат Там, кой знае...

© Нигяр Хамидова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Усетих, всяка една думичка от разказа ти. Ще ти напиша нещо, знам, че ти ще го разбереш.
    Кезибан е имала привилегията да се докосне до своя ангел-хранител. Така, като го описваш е това - прозрачността на видението... От там натаък тя винаги ще е различна... и ще носи това като кръст.
  • Обичам твоята страничка
  • Благодаря ви за милите думи:Kadir,Rali,Janet,Ani i Radka!
  • Без думи, без дъх ме остави разказа ти...
  • Силен разказ, много силен!
    Радвам се, че се появи, все надничах и надничах
  • Как ми беше залипсвала само...
    Но чакането си заслужаваше.
    Различен малко, да, но вълнуващ, и както винаги пропит с любов и топлина разказ.
    Прегръдки!
  • Много добра творба! Поздрави!
Предложения
: ??:??