- Как спа тази вечер, спокоен ли бе сънят ти?

- Ако имаше един Bitcoin, какво би сторил с него?

Някога популярен сайт за задаване и отговаряне на въпроси - Ask . fm. От засягане на най-дълбоките философски теми до вече леко поизтъркани клишета. От задължителните глуповати, цинични и спамещи питанки до най-обикновените чуденки кой е любимият ти цвят и колко карамел е твърде много карамел. Освен тези на потребителите, сайтът е предвидил и по един автоматичен въпрос на всеки 24 часа, за размисъл. Мнозина мислят, че системата, която задава по един куесчън на денонощие на всички шумолящи в сайта е робот. Или по модерному: просто бот. Бездушна, програмирана върволица от символи, с конкретно семпло предназначение. Аз обаче ще ви доверя, че всъщност там нейде се крие човек..

- Знаеш ли, че съществуват над шестстотин вида мента?

- Ако лепрекон е на кон, дали не е лепреконкон?

Този индивид е съвсем обикновен, но и някак потайно магичен. Рано сутрин, преди да се развидели, а по-често и в малките часове на нощта се сепва задрямал над малкото поолющено бюро, наследил от обичния си дядо. Поглежда стреснато към часовника, да не е изтървал времето за задаване на нови въпроси. Поизтупва къделкините косъмчета, които любимата му Абисинска котка е оставила върху топлата жилетка и с бодра, но неприпряна крачка се запътва към кухненския бокс да си приготви чаша горещо Никарагуанско кафе.

Запотените стъкълца на очилата му, от парата вдигаща се при всяка малка глътка съживяваща напитка, биват избърсвани бавно и замислено с домакинска хартия. Навремето парче лилав и мек като цвета си микрофибър вършеше отлична работа, но и то както няколко чифта чорапи и десетина дрънкащи котешки топченца се бяха изгубили. Искаше му се да вярва, че живеят приказен живот някъде в по-хубав свят от този и са по своему свободни. Но вероятно реалността нямаше нищо общо и те се покояха застинали безразлично в пластове прах, под някой от твърде масивните за преместване дивани, долапи и ракли. Е, може би някога, някъде, с някого.. Почесваше сребристите връхчета на наболата си брада и сядаше отново зад бюрото, на което се покоеше не много нов, но добре поддържан преносим компютър.

Измислянето на въпроси не беше една от най-лесните работи, но той я вършеше с удоволствие. Нищо, че понякога грешеше съвсем простички думички, преплиташе словоред и пунктуацията не беше от силните му страни. Случваше се сепнат от сън, изтръгнат от топлите фантастични тонове на подсъзнанието, твърде рязко да се приземи в обстановката на стаята си и бърже да подкара копчетата на клавиатурата си да тракат в синхрон с неподредените му мисли. Но.. правеше го с желание, със страст почти. Част от въпросите си задаваше след като се е ровил цял ден из старите томове зад него или из дебрите на глобалната мрежа, научил нови и нови неща. А понякога спонтанно искаше просто да разбере какво другите мислят за вълнуващото го.

- Някога имало ли е навсякъде мир по света?

-  Можеш ли да правиш сарми?

- Какво е да обичаш безрезервно? 

- Колко време би издържал/а на безлюден остров?

Липсата на простичък, но истински контакт с повече близки нему същества се компенсираше с неподправеното вълнение, с което четеше отговорите.. затаил дъх. Още не се беше научил да не приема присърце сарказъма и откритите подигравки, но също така се радваше изключително много на по-задълбочени и искрени отговори, издаващи сродни на неговите мисли и чувства. Или на хитроумни включвания, с искрица хумор - обогатяващи нюансите на обичайната буквена палитра.

Днес примерно си запази един от любимите отговори на въпроса му за деня. А той бе следният:

- Ние ли трябва да гоним щастието или да оставим то да ни догони?

- Завържете връзките на обувките на изплъзващата се гадина, докато не гледа и го спънете. Хвърлете му едно одеяло отгоре и търчете към вкъщи с него. На минувачите, ако питат - разправяйте, че ваш приятел обича като се напие да щъка голеничък по улиците и затова сте го покрили. Дръжте го заложник щастието, докато не се прояви Стокхолмският синдром и оттам нататък живейте в хармония и разбирателство..

Усмихна се. Представи си вързопа на рамо и две недотам щастливи ходила, стърчащи укорително в повече от недостолепна поза.

Някога беше отказал примамливата позиция на администратор. Ако го попитате защо е зачеркнал една нула от заплатата си и незнаен почти никому си съществува в това скромно апартаментче, работейки в малките часове на нощодението - няма да ви отговори прямо. Ще ви погледне с топлите си кафяви очи, усмивката ще загатне сянка превъзмогната, но незабравена тъга, която за малко да се отрони от върха на тънките му устни. Ще помълчи, ще помисли малко и просто ще кимне със свойствения маниер на мъдър човек, който е видял и преживял повече от няколко поколения взети заедно. Действие, което няма да отговори на нито един от останалите въпроси, които може би са се въртели в главата ви, но странно предоставящо ви спокойствие, вдъхващо доверие и сякаш наивна надежда, че някога всичко ще е наред...

- "Защо казваме добро утро и добър ден, но пък добър вечер, вместо добра вечер?"

- "Знаеш ли, че видрите се държат една друга за лапичките, докато спят?" 

- "Ако имаше книга, която разказва за живота ти, би ли я прочел?"