Да, хайде да тръгваме. Защото ако продължавам така, няма да стане нищо. Спънах се, докато вървях към компютъра. После си забравих запалката. Изпуснах я, докато търсех цигарите. И накрая се наложи да я диря цели две минути, докато си мислех за сюжета на този разказ. Голяма загуба на време. Знаете ли какво са две минути за един творец? Не? И аз не зная. Обаче после трябваше да отида до тоалетната по творческа причина и въображението ми стана кафяво.

     Но не беше съвсем така. Оказа се, докато пропъзявах към клавиатурата, че съм забравил в „Аванти“ – онова скромно обзаведено магазинче в центъра на селския град, предлагащо стоки с намалени цени след нелепото им увеличение, оказа се, че в него трябва да съм забравил плика със зарзавати. Купихме ги сутринта с жена ми, мисис Хелън, ако така звучи госпожа Илиана на английски. Ама това се случи сутринта. И понеже нямаше как да използвам единственият автобус 42 – в празнични дни той минаваше съвсем рядко, предпочетох загубата на зеленчук пред възможността да се пека на юнското слънце в очакване да загубя паметта си. Което май вече беше станало.

     За това возило ще дойде реч. За него ще пиша. За 42.

     Лошото е, че мисис Хелън разбра за липсата чак вечерта, когато диетата ѝ изискваше да се нахрани със зарзавата, а аз, уморен от съботното безделие, я нахоках за деменцията, а после се досетих, че съм съвсем виновен, и  си признах, при което бях двойно наказан, за да не правя повече така преди смъртта да ни раздели. В крайна сметка мисис Хелън се нахрани с друго зелено нещо, а аз реших никога повече да не посещавам магазини, в които има охранителни камери. Защо ли? Защото в „Аванти“ – онова малко магазинче, където се въобразявах, че ще купя това-онова на половин цена, си бях оставил зарзавата в ъгъла, за да не пречи на околните, докато пазарувам друго. Оня, дето гледа камерата, трябва да го е забелязал. Проблемът е, че и аз го зазяпах. Видях очичките му – мазни и гнойни, алчни и свити. Вероятно е сигнализирал Министерството на вътрешните работи, защото в плика може да има това и онова. От там сигналът трябва да е бил препратен в Държавната агенция за национална сигурност. И най-накрая – чрез службите на Държавния технически надзор над подслушванията, да са снели образа ми и биометрията на  външността ми, и вече да съм даден за обработка. А зарзаватите – те отдавна са етикетирани като доказателствено средство.

     Къде ли? Където трябва, разбира се. Вероятно вече съм биологичен материал. Може и да не съм биологичен. Подвижно ДНК. Неелекторална единица. Морзов човек – ту съм нула, ту единица. Форма на зеленчук. От тия, дето жена ми не ги кльопа. Ама оставям следи. Цапам живота със себе си.

     Извършена е сериозна държавна дейност по охраната на забравеното в „Аванти“. Но никой изобщо не си и мисли, че то е нечия собственост, проблемът е, че може да накърни камерите на държавата, ако избухне. Въстание. Или бомба. Така работи демокрацията.

     Не е хубаво да гледаш змията в очите, казват. Нито камерите в окуляра. Но понеже не знаех това, бях омагьосан по такъв начин, че забравих най-важното в този живот – зарзаватът на жена ми.

     Тая цялата работа носеше и нещо хубаво. Докато се връщахме от пазара, колата на мисис Хелън пропука някак тържествено – досущ като оня звук, който от време на време издава хладилника в трапезарията. Сякаш нещо го е настъпило отгоре и:

     – Пппуууккк! – трещи.

     За хладилника говоря. Нещо го мъчи.

     След минута – още по-силно. Настойчиво. Хладилник е, не мъж с трийсет години брак, ама и той не държи. Хлабав е. Липсва му нещо.

     Давах го два пъти на ремонт. Когато вече се оказа, че ремонтирането му струва повече, отколкото е себестойността му, хладилният техник хладнокръвно ми съобщи:

    – Този ладилник не струва.

     Взе ми хилядарка за консултацията. Но го оправи. Когато се разделихме, ми намигна:

     – Аз за тоя ладилник повече от двеста лева не давам. Барабар със серпентината, значи.

     – А защо го оправи тогава? – попитах тъжно.

     – Не съм го оправил.

     – Значи пак ще е така?

     –  Той си е такъв, значи. Има проблем в серпентините. Пука. Обича да прави така. Ама на тебе да не ти пука. Ладилник. Какво да го правиш? Значи.

     И пак ми намигна. Облиза парите с език. Наистина го направи. Да ме ядоса.

     Когато наближихме гаража на къщата, от колата се издаде същият звук като от от ремонтирания хладилник. Но този пък имаше мирис. По-точно – воня. От ауспуха или някъде там.

     – Това е от феродовия диск – съобщи важно мисис Хелън. Тя е автомобилен инженер по някакъв начин, ако броим образованието.

     Съгласих се. Въпреки че според мен беше от спуканата гума.

     Разтоварихме багажа и оставихме колата да почива, докато феродовият диск си почине, за да престане да пука, да дими и да вони. В крайна сметка може и той да обича да прави като хладилника. Какво да го правиш? С удоволстве бих го ритнал, но се опасявах, че ще замирише по-лошо и от мен. Въздържах се. Значи.

     Чак по-късно установихме липсата на зарзавата, но вече нямаше нито как да се повърнем със спукана гума или строшен феродов диск в „Аванти“, нито беше изобщо възможно да чакам автобус 42, който понякога изобщо не идваше в уреченото време и сезон, понеже си имаше други задачи и технически тревоги. Така или иначе – виновен бях аз, нямахме оправдание нито автомобилът и разсеяността ми, взети заедно, нито автомобилът и разсеяността ми, взети поотделно. Нарича се сублимация. Или не се нарича така. Обаче думата е готина.

     Нямаше път назад. Нито към центъра на селското градче, нито към багажа с чантата. Има такива неща, които никога не се връщат. Те не са незаменими. Не са невъзвратими. Неща, които никога не бива да се помнят, са.

     – Внимавай с багажа! – уточни жена ми. Нека така да я нарека. – Първо носи онова, което изисква спокойствие и нежност, после – другото. И внимавай!

     Дава заповеди. Изпълнявам. Първо нося това, което има предвид, след това, за което не се е сетила, че го е купила. Те са в една чанта. Внимателна чанта.

     Зеленчуци. Или спомени. Тежки не са за носене, по-тежки са иначе. Зарзаватът има различни имена. Според сезона на времето. То пък едни зеленчуци. И те като времето. Без мирис и вкус. Без себе си са, щом ги изкорениш.

Ама да не ти пука. Да не ти пука е важно. Знае го всеки политик и всеки зеленчук. И съпруг.

     Чудя се утре сутрин кой да хвана? В 8 и 38 ли, или този в осем и тридесет и осем? Автобусът е един, все е 42, но винаги е различен. Трябва да преспя с тази мисъл.