13.04.2013 г., 14:13 ч.

Аз - това си ти 

  Проза » Разкази
897 0 4
6 мин за четене

Направи ми впечатление ник нейма – „аз-това си ти”. Хм, усмихнах се мислено, всеки с номера си. И веднага получих в отговор едно усмихнато личице.
Е, добре, помислих си, и аз обичам да се шегувам, така че, защо да не разменим няколко сладки приказки и да не се поопознаем. Тогава започнаха изненадите. Нямаше нищо странно в това, че сме на една и съща възраст, но се оказахме родени и на една и съща дата, в една и съща година. Мина ми през ума, че някой от познатите ми си прави майтап с мен, но много скоро ми стана ясно, че това не е шега. Колкото повече пишехме, толкова повече съвпадения откривах между нас, но усещах, че това не е всичко. Всяка написана реплика беше като огледален образ на мислите, настроенията, изобщо на състоянието ми в момента. Това ме накара да мисля все повече за човека, който се крие зад странния ник, стана ни навик да разменяме ежедневно поне по няколко думи, ако нямаше време за повече.
Странно, но колкото повече неща научавах за нея, толкова по-малко се учудвах на общите неща между нас – и професия, и любими занимания, и дори това, че и двете сме се омъжили в един и същи ден и разбира се, в една и съща година. Не зная как се беше получило, но започнах да приемам тези наши скайп срещи като някаква забавна игра, в която едната започва да разказва нещо, а другата го довършва, сякаш е била там. Споменах ù, че ще се радвам да се видим, но тя изглежда не го прие сериозно, защото предпочете да се пошегува, че всеки ден се виждаме в огледалото. Не исках да настоявам, може би си имаше някакви основания да не иска да се срещнем, но тайно се надявах един ден все пак това да се случи. Беше толкова невероятно и забавно, не можех да повярвам, че не ù е любопитно да зърне своята скайп – двойничка.
Все ми се искаше да споделя с някого за всичко това, но прекрасно знаех, че никой няма да го разбере. Най-много да ме изгледат странно и да си помислят, че явно имам някакви психически проблеми. Аз самата бих погледнала доста съмнително на такова едно изявление, ако това не се случваше с мен.
Но така или иначе, дори за себе си нямах никакво обяснение – понякога по цяла нощ не можех да заспя, размишлявайки що за необикновено явление е случващото се с нас – две абсолютно непознати жени, които сякаш живеят един и същи живот. На моменти ми се щеше да споделя с мъжа ми, но го познавах достатъчно, за да не го направя. Най-вероятно щеше да ме изгледа снизходително и да се учуди, че го занимавам с такива несериозни неща. Той е разумен, улегнал човек, работата му е тежка и отговорна, и много държи на спокойствието и пълноценната си почивка. Така че винаги съм се старала да му ги осигуря максимално, научила съм се да се съобразявам с нуждите и на двама ни, за да се чувстваме добре един с друг.
Макар че... на никого не бих признала, аз и на себе си дори трудно го признавам, но понякога имам нужда от нещо повече. Липсва ми онази нежност в думите, погледите, докосването, липсва ми общия ни смях – вече не помня откога не сме се смяли заедно, ей така, безгрижно, от сърце, без значение на какво. Мисля, че вече сме престанали не да споделяме, а да се споделяме. На моменти имам усещането, че всеки от нас се е капсулирал в един свой свят и когато се случи да се срещнем, просто се стараем да не си пречим много един на друг. Като че ли обичта ни вече се свежда единствено до толерантност, до търпимост, до една инерция да продължаваме да сме един до друг, дори когато вече почти не се забелязваме.
Всъщност, едва ли щях да се замисля над това, отдавна бях престанала да се ровя в тези мисли, каква полза от тях, ако не беше тя, моята скайп-двойничка. Думите ù обаче ме накараха да се върна към неща, за които отдавна си бях забранила да мисля.
„Как се спасяваш” – попита ме тя.
„Знам ли – работа, приятелки, семейни задължения, интернет. Не си оставям много време за мислене.”
„Но на мен не ми е достатъчно – прочетох – Не мога да забравя и не искам да забравя.”
„Какво?” – написах, макар да знаех отговора.
„Това, което имахме. Не просто да се опираме един на друг, а да се нуждаем един от друг. Не просто да се забелязваме, а да се усещаме. Както преди.”
„Разбирам за какво говориш – написах – но нали знаеш, тези неща обикновено вървят в комплект с брака. Може би защото твърде много свикваме един с друг.”
„Аз отказвам да приема това – прочетох в отговор – Разбирам умората, която се натрупва с годините, разбирам, че се изхабяваме от вечната си борба за оцеляване. Зная и колко горчилка сме преглътнали в опитите си да изградим живота си такъв, какъвто го искаме. И точно за това не мога да се примиря.След като сме изминали всичко това заедно, не мисля че е редно просто да си обърнем гръб.”
„И какво правиш, след като не можеш да се примириш?” – написах ù. В един миг усетих, че очаквам отговора ù напрегнато. Аз мислех, че съм намерила своето решение като просто изключа нещата, които ми тежат, от мислите си. Тя явно не смяташе това за достатъчно.
„Не спирам да му припомням, че съм онова, същото момиче, което изпълваше целия му свят. Не съм забравила нито любимите ни песни, нито филмите и книгите, които сме преживявали заедно. Толкова много са общите ни хубави моменти, нима могат да се забравят? Когато обичаш някого, не може просто да го оставиш да съжителства с теб, сякаш сте добри познати, не мислиш ли? Болезнено е.”
Преглътнах едва, буцата в гърлото ми беше прекалено голяма. Но как, как да му припомня за себе си, за нас, когато аз самата вече бях забравила. Сякаш е било в друг някакъв живот, когато между нас имаше нещо повече от грижа за ежедневното удобство и спокойствие. И това в най-добрия случай. Ами онези моменти, в които се замеряхме с тежки думи като с куршуми? Така сме свикнали да се раняваме, че вече даже не ни боли. И все съм си мислела, че това е неизбежно – нима една дългогодишна семейна близост е възможна без подобни моменти? Само дето тези моменти ни направиха не просто неуязвими, а безчувствени, и докато си мислехме, че градим общото си бъдеще, все повече се отдалечавахме един от друг, без дори да го осъзнаваме. И изведнъж си дадох сметка, че аз не зная как да променя нещата, не зная дали все още е възможно. Може би просто трябва да се примиря с това, което е останало, както досега, помислих си, и точно в този момент чух, че мъжът ми се прибира. Едва смогнах да изтрия сълзите си, не исках да ме види разстроена, когато усетих ръцете му около себе си, а устните му докоснаха шията ми леко. Объркана, се обърнах към него, толкова отдавна не ме беше прегръщал така.
 - Изненадата ти наистина беше много мила днес – усмихваха се очите му с нежност, която бях забравила.
 - Изненада ли?
 - Как се сети да ми изпратиш нашата любима песен от едно време! Толкова приятно ми стана. А аз дори не мислих, че помниш имейла ми.
Кой знае защо ми хрумна, че е била тя, но оставих тези размишления за по-късно. Не предполагах колко ми е липсвала близостта ни до тази вечер, сякаш се преоткривахме. Беше вълнуващо и за двама ни.
А на другата сутрин намерих съобщение от нея в пощата си. Беше ми изпратила снимка, реших, че най-после ще я видя, но когато се отвори видях себе си. А отдолу пишеше – аз, това си ти.
Повече така и не успях да се свържа с нея.

© Христина Мачикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Харесах! Поздрав, Христина!
  • само отбелязах. Иначе ми хареса
  • Привет! Валентин, наистина си ми верен фен, благодаря ти за това!

    Мони, да, блог.бг е мястото, където публикувам най-редовно от години!
    Благодаря, че сподели!
  • Това днес го четох в блог.бг Интересен разказ!
Предложения
: ??:??