4.06.2020 г., 8:00 ч.  

Азър Неби - /по родопска легенда/ 

  Проза » Разкази, Други
1258 2 4
7 мин за четене

Казвала ми е майка ми, че когато съм се родил вратата на стаята се отворила и се затворила сама. Но нито тя, нито баба ми, която също била в стаята, не се изплашили, защото почувствали доброта във въздуха. Аз все пак, като човек трезвомислещ, съм по-склонен да вярвам, че просто е станало течение и всичко що ми разказват или си го измислят, или са си го внушили сами от нещо иначе твърде обикновено и обичайно. 

Помня, че когато станах достатъчно голям за да ходя сам, след известно лутане намерих вратата и излязох навън, към мен се приближи едно животно почти с моя ръст. То ме разгледа, подуши ме и отиде та легна под сянката на голямото дърво. После чак разбрах, че това животно е кучето, което пази овцете ни и нас от вълци и разбойници. Когато вече ми беше позволено да си играя в двора, моя детски свят стана необятен. 

За мен беше предизвикателство да ида чак до плевнята и хамбара, а после да премина сам сред недотам приветливи кокошки, пуйки и зли гъски. 

Този огромен свят в двора ни малко ме плашеше с тъмните си кьошета и скрити местенца, та гледах когато съм навън, да ходя най-далеч до кучето и да полежа с него в сянката на дървото. Понякога му разказвах за злите гъски и го предупреждавах да не ходи накъм плевнята, но кучето изобщо не изглеждаше впечатлено или изплашено. Само ме изглеждаше с един такъв, високомерно-безразличен поглед и пак си потъваше в кучешките си разсъждения. Чак след няколко месеца проумях, че гъските всъщност ги е по-страх от мен, отколкото мен от тях и почти тичешком пресякох заветната линия, та се озовах до хамбара. Кокошките вдигнаха врява и ме наобиколиха, защото мислеха, че щом отивам към хамбара ще им дам храна. 

Но това птиче стълпотворение около мен ме хвърли в ужас и използвах най-отчаяната гласова орнаментика в рева си, което изкара навън цялата ми фамилия с викове и стреснати погледи. Като добавите въодушевлението, с което всички форми на живот в двора ни подеха звуковото общуване, то може да си представите олелията която предизвиках с това мое приключение.

Така отмина още една година от моето израстване, без да съм покорил хамбара. Всяка друга част на двора и къщата беше внимателно проучена от любопитните ми очи и ръце. Разбира се - и доста бой по дупето отнесох заради откривателските ми пориви, но то е друга тема. 

Вече бях станал достатъчно голям, за да ме представят на съседското момче - Васил. Първо го гледах удивено, защото бях убеден, че всички освен мен са големи и за първи път виждах някой с моя ръст. Бях много впечатлен, приех го почти като моя лична играчка и бързо станахме приятели. 

Докато си разказвахме кой какви геройства е направил и какво е открил, Васил погледна към хамбара и рече:

- А какво има там?

- Не знам! - отговорих смутено аз. Беше ме страх да проверя, но ако искаш може да идем да проверим. Ако сме заедно, ще бъда по-смел!

Васил се съгласи и като издебнахме нашите да се залисат в техните им работи, се затичахме и бързо се покатерихме по стълбата, която водеше към високия втори етаж. Къщата ни беше малка, но оградена с висок дувар. Понеже бях все още твърде малък за да бъда пускан навън, аз нямах никаква идея, че извън нашия двор има друг, още по-голям свят. 

Майка ми била изгубила първото си дете, та над мен всички бдяха и ме пазеха даже от врабчетата. Та заради тези страхове и внимание аз не бях виждал още селото. Само веднъж надникнах навън когато баба говореше с една съседка на портата, но веднага бях нахокан и вкаран вътре. 

Но втория етаж на хамбара беше скован от дъски, а между някои от тях имаше достатъчно разстояние, за да мине детската ми ръка. 

Приближих се към една такава пролука и погледнах през нея. 

Тогава аз не осъзнавах какво виждам, но помня, че бях толкова развълнуван, че стоях като замръзнал. Васил нещо ми говореше тихо, но не го слушах. Като омагьосан стоях и се взирах през процепа, а очите и душата ми поглъщаха великата красота, до която за първи път се докосвах. 

За първи път аз виждах Родопа планина. Селото ни е нависоко, та гледката беше безкрайна. И цялата тази безбрежност от красота, борови гори, цветни поляни и прекрасна река наблизо, беше доукрасена с две кротко разхождащи се наблизо магарета и голямо стадо овце, пасящо отсреща по хълма. 

Когато вълнението ми от този нов свят попремина, отидох при Васил, който се беше излегнал в сеното и го попитах:

- Какво е това, което видях навън. Много е голямо, а аз мислех че светът е само това, което е в нашия двор.

Той се разсмя, но скоро разбра че не се шегувам ми каза приятелски:

- Всичко това, което виждаш навън, е планината! Мама ми е казвала че има много планини, но нашата е специална, защото е вълшебна.

- А какво може да прави като е вълшебна? - полюбопитствах аз.

- Не знам и аз, но мама каза, че порасна ще разбера. Казва се Родопа!

- Майка ти ли? 

- Нее! - засмя се Васил. Планината се казва Родопа. 

Чух, че нашите ме викат, та бързо слязохме по стълбата а нашите така и не видяха откъде идваме, та никой не ни се скара. 

Казаха, че ни стига толкова игра за днес, а утре Васил пак щял да дойде да си играем.

Дълго не можах да заспя тази нощ. Просторът навън за мен беше един необятен и непознат свят, а въображението ми рисуваше различните вероятности, които бих могъл да преживея там. Разбира се, подхранвани от детската ми фантазия тези вероятности бяха коя от коя по-фантастични и чудати, но това ги правеше за мен още по-привлекателни. 

С такива мисли и картини в ума ми аз отидох в царството на съня, където продължих да си ги изживявам.

 

 

 

© Николай Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря за отзива, Кети! "Азър Неби" написах с много любов към Родопа и родопчани. Беше посрещната много добре в Смолян и Девин, но и от хора които не живеят в Родопа. Тежка история, но аз леки не захващам.
  • Отдавна не съм чела нещо толкова красиво, така грамотно написано, с такова безпределно уважение както към детския свят, така и към българския език!
  • Ами аз по себе си съдя, че почна ли филм или книга да фул-версия. Стигна до сърцата на хората тази творба. Радвам се, че си я чела и възприела положително. Поздрави!
  • Много, много любимо! Ники, може би трябваше да разделиш творбата на части. Дългичка е така, а определено си струва да се прочете.
Предложения
: ??:??