Баба Ене имаше перде на очите. Цял живот беше шила с очите си и пердетата, и какво ли не, и сега ушитото се беше лепнало върху ретината ѝ. Трудно виждаше. Беше слаба, белокоса жена. Цял живот – всъщност, откакто я помня, носеше една и съща жилетка, с малки джобджета отстрани, където топлеше студените си пръсти. Обичаше да държи нозете си върху стъпалото на стола и говореше понякога, не много.

     Беше сестра на баба ми.

     Все спестяваше. Държеше стотинките под мушамата в кухнята – тайно място, за което всеки се досещаше по грапавините. Тя понякога крадеше от спестяванията си, за да ги даде на мен. Аз си купувах дъвки. Или трампех пари за колички – от ония, железните, комшийските деца ги имаха, а аз не, моите бяха пластмасови. Надбягваха се нашите колички на стълбищната площадка всяка вечер. Поне докато не дойдеше време татковците ни да се връщат пияни от работа или от друго. Но беше весело.

     Баба Ене нямаше съпруг. Бях сигурен, че не притежава и мечти. Само икона държеше до себе си в леглото. Денем я слагаше на масата, когато вкъщи нямаше никого, вечер я прибираше, за да не пречи. От мен не я криеше. Струваше ми се уплашена. И толкова нещастна и самотна изглеждаше, че исках да ѝ направя нещо лошо, защото знаех, че няма да бъда наказан.

     Веднъж се заиграхме. Тя ме гъделичкаше. Умирах от смях и се радвах на играта. Но без да иска, тя одра венеца над зъбите ми – играта беше силна! – и потече кръв.

     – Не казвай, чедо, моля те! – помоли баба Ене. – Не казвай на майка ти, моля. Ще зарасне, няма и белег да ти остане. Моля те.

     Естествено, казах. Предадох я. Вече бях голям и знаех, че това е хубаво.

     – Как си могла! Какво си направила! – скастри я майка.

     Баба Ене притихна съвсем. Игрите приключиха. Но тя продължи да ми дава от пенсията си:

     – Ето, вземи, чедо, да си купиш нещо. – Виновна беше. А всъщност аз предизвиквах игрите. И аз захапах ръката, която конвулсивно откъсна къс от венците.

     Двайсет стотинки ми даваше. Добри пари бяха. Обичах витите банички, те струваха осемнайсет.

     – Дай ми и пет стотинки за боза! – нахалствах.

     Даваше.

     Не обичах да пазарувам. Нито да ходя до стола на Тютюневата фабрика отсреща, където продаваха в канчета храна за бекяри или за хора без семейства. Но го правех.

     Когато един ден ми даде пари да отида за хляб, изобщо не исках да ходя. Фурната не беше далече, но всичко, което ми се струваше излишно и не е за мен, изглеждаше ненужно. Трябваше да уча обаче и това ми се стори добра възможност да се оправдая пред мама, че не съм имал време да напиша домашното. Зает съм бил да домакинствам. Супер.

     Хлябът беше съвсем топъл, когато го донесох. Почти горещ. Баба Ене била оперирана скоро, не знаех това. Хапна си доста от него – човъркаше го като кълвач меко дърво, не бях я виждал никога тъй лакома, хлябът ѝ хареса.

     И вечерта я закараха в болницата. Тя с червата е имала проблеми. Така разбрах после.

     Докато отсъстваше, присядах на леглото ѝ. Не намерих иконата. Имаше разхлабена пружина и обичах да се люлея в нея.

     Когато се върна, баба Ене беше слаба, по-бледа от мушамата на масата. Съвсем престана да говори, само гледаше през пердетата на очите си и през прозореца – навън.

     Лежеше на леглото в кухнята и бе смирена. Бях чувал от вечерните разправии между нашите как баща ми се чуди защо ли е останала без мъж, без деца, а мама да обяснява неща, които не са ми за ушите; обаче разбрах, че и бъдеще няма баба Ене. Това го запомних, защото си мислех, че дори старите имат някакво бъдеще.

     Баба Ене с иконата до нея: това помня. Имаше поизтрита снимка на Леонид Брежнев – там, при парите от пенсията под мушамата, дето ги спестяваше за погребение или за сватба. И не говореше за себе си. Все през прозореца гледаше. Така и не разбрах какво точно вижда там. Оттатък беше Тютюневата фабрика. Тя ту работеше, ту – не. Рядко се вясваха хора, най-вече около складовете сновяха. Но столът бачкаше на пълни обороти. Започна голям строеж край изкуственото езеро наблизо; работата обаче вървеше вяло. Някакви финландци щели да купуват местото. Виж ти! Хората говореха, че се задавал капитализъм. Тате започна да пие повече. И другите татковци – също. Слизаха вечер в мазетата да претакват зелето, както ние се събирахме да се надпреварваме с количките по стълбищните площадки. Асансьорът започна да спира и нямаше кой да го поправи. Нещо започна да замира. Веднъж видях, че мама заключи външната врата на апартамента.

     Тя там лежеше, баба ми Ене, в кухненското легло, но не спеше. Всеки от нас – и аз, и брат ми, и мама, и татко, влизаше в кухнята, за да пие вода или да рови нещо в хладилника по никое време през нощта. Не я забелязвахме. Беше част от леглото. Но и тя не се оплакваше. Не гъкваше.

     Сега си мисля, че тогава е дошла вкъщи, за да помага на майка ми да ме отгледа. Мен и брат ми. Кой знае. Баща ми не я харесваше. И аз не я харесвах. Не за друго, а защото беше стара. Дядо тогава беше още жив. Той също не обичаше баба Ене, сестрата на баба ми. Така и не разбрах точно защо. Но пък и сега не искам да знам. Трябва да е имало причина. Или пък не. Щом никой не те обича, значи си съвършен, така си мисля днес. Тогава мислех обратното.

     Та, върнаха от болницата баба Ене, тя през повече време дремеше, стенеше гърлено или спеше, и дочух през отворената врата на хола да говорят възрастните, че червата ѝ съвсем се били оплели на сложна кръстоска, на верев; ами тя все шиеше, дори и без да вижда, така трябва да е навързала и вътрешностите си, като криви шевове. Представях си и ме втрисаше от погнуса. Играех с количките – онези, железните. Имах жълта, тя беше най-състезателна. С амортисьори и отварящи се врати. Трампих я от богаташкия син на седми етаж срещу два бабаенини лева. Никой нямаше такава количка.

     А баба Ене все по-трудно ставаше от леглото в кухнята. Понякога през деня ме викаше, съвсем отчаяно:

     – Чедо, ела! Моля те! Ти ми остана...

     Ревеше, виеше от болка. Седях в съседната стая и добре я чувах, но не исках да помогна. Надувах вефа и слушах музика, която не обичам. Просто да не я чувам. Сигурно иска вода – така си мислех. Защо да ѝ давам? Ще дойдат нашите, ще ѝ помогнат. Аз имам други грижи. Например да слушам музика. Или да пиша домашно.

     Червата ѝ сигурно съвсем се бяха преплели от онзи топъл самун, който купих тогава, защото тя не се възстанови. Пак я взеха в болницата и повече не я видях. Не ме поканиха на погребението.

     Сигурно са решили, че съм малък.

     Твърде малък за убиец.