Баба Висирона бе снажна селска жена. Тя винаги ходеше напето, като царица и гордо носеше забрадката си, вързана по обичайния за своя край начин - с два щръкнали края на върха на главата. Говореше меко и всяко нейно изречение започваше с “Ам че...” Получаваше се нещо като: “Ам че туй, ам че онуй...” Но тази баба Висирона бе родила син за чудо и приказ - беше не само хубавец, но и имаше ум в главата си, благодарение на който следваше “медицина” в столицата. Казваше се Туньо. Вече беше в трети курс и след януарската сесия реши най-сетне да покани майка си на гости в общежитието в София, за да я запознае с бъдещата й снаха, защото Туньо от две години си имаше сериозна приятелка и вече се бе решил на женитба. Захвана се баба Висирона всякакви баници да прави - та тиквеник ли не щеш, та зелник ли?! Приготви тя и една торбичка с орехови ядки за сина си, защото беше от стара коза яре и знаеше, че те подсилват мозъчната дейност. Майка нали е - и някоя и друга луканчица тури в дисагите. По Коледа бяха клали прасето и не беше никак лесно да опази  наденици от лакомия си мъж и от другите си четири деца, че на студента да има какво да занесе. Тъй натоварена, след цял ден блъскане по рейсове, най-подир баба Висирона пристигна в столицата. На автогарата я посрещна синът й със снахата под ръка. Здрависаха се, чак се прегърнаха, та дори се и разцелуваха. Туньо побърза да заведе майка си в общежитието, че малко му бе неудобно от селската й кърпа, завързана предизвикателно. Опита да подскаже на старата жена, че е по-добре из града да се ходи без забрадка, ама нищо не се получи.

            - Ам че, както съм си свикнала, тъй ще си ходя, пък ако те е срам от мене, върви отделно - все едно, че не се познаваме! - сопна се гордата Висирона и Туньо обвеси нос, а снахата се захихили тихичко. Но не се предава лесно студент по медицина, да знайте! Науми си той да купи три билета за опера и да покани майка си в музикалния театър, та да я накара най-после да свали кърпата. Как да е, младите изтърпяха забележките, които им правеше мама и за това, как леко се обличат, колко лошо се хранят и как снахата пречи на сина да учи по-усилено. Доживяха до деветнадесет часа, когато започваше оперното представление. Така и не успяха да склонят баба Висирона да си свали забрадката или поне да я завърже по-непретенциозно. Но Туньо беше чел произведението на Алеко Константинов “Пази, боже, сляпо да прогледа!” и затова реши геройски да понесе кърпата на майка си. Заизкачваха витите стълби на музикалния театър, но за нещастие - още срещу първата площадка имаше голямо огледало. Какво се заплесна баба Висирона, че като се блъсна в него, че като политна назад и, без да ще, две дами събори по стълбите. Навириха те крака, затъркаляха се. Туньо успя все пак навреме да улови майка си и да я запази от падане, както и да се извини на пострадалите дами. Най-сетне седнаха по местата си. Представлението започна. “Всичко оттук нататък ще мине гладко” - помисли си Туньо. Ама тъкмо вътрешно се зарадва човекът и ей ти изненада! Излезе на сцената една оперна актриса с голи рамене и гол гръб и запя, а баба Висирона на висок глас изрази възмущението си: ”Какво се е разголила тази, какво се е запристисквала и как няма разврат да има!?” Туньо я сбута и майка му млъкна, но не за дълго. Точно посредата на най-вълнуващата ария старицата се разкиха и не как да е, а с извисяване на гласа в края на кихавицата и с чудесна извивка, на която всяка певица би завидяла. Тя и онази май завидя и даже млъкна и то, когато не трябваше. Поослуша се, промълви: ”Извинете”, след което продължи с изпълнението на арията, ама не й било писано да я завърши, защото последва нова, още по-великолепна кихавица. Баба Висирона тържествуваше и зареди една след друга най-малко десетина кихавици и то все с извисяване на гласа в края им и с извивки. Туньо по едно време не издържа и, срам не срам, понесе майка си на ръце извън музикалния театър.

            - Ам че глупави хора, бе! Не оставят човек да се изкиха както си знае! - възмущаваше се баба Висирона.

            На другия ден Туньо изпрати майка си на автогарата. Този път бяха без снахата, която, по незнайни причини, не пожела да ги придружи. Разцелуваха се на изпроводяк и по живо, по здраво, баба Висирона си замина за село. И до ден днешен тя разправя на съселяните си колко важни са дамите в столицата, какви тънки чорапи носят и като паднат по стълбите, сякаш голи крака навирват, какви големи огледала има по театрите и как софиянци кихат превзето, а не на воля. Че това хора ли са, моля ви се!? Пък и забрадките им не са никак на мястото си - на врата си ги носят, вместо, вързани на заешки уши, на върха на главата! То бива суета, ама чак такава не се търпи!