Баба Висирона бе снажна селска жена. Тя винаги ходеше напето, като царица и гордо носеше забрадката си, вързана по обичайния за своя край начин - с два щръкнали края на върха на главата. Говореше меко и всяко нейно изречение започваше с “Ам че...” Получаваше се нещо като: “Ам че туй, ам че онуй...” Но тази баба Висирона бе родила син за чудо и приказ - беше не само хубавец, но и имаше ум в главата си, благодарение на който следваше “медицина” в столицата. Казваше се Туньо. Вече беше в трети курс и след януарската сесия реши най-сетне да покани майка си на гости в общежитието в София, за да я запознае с бъдещата й снаха, защото Туньо от две години си имаше сериозна приятелка и вече се бе решил на женитба. Захвана се баба Висирона всякакви баници да прави - та тиквеник ли не щеш, та зелник ли?! Приготви тя и една торбичка с орехови ядки за сина си, защото беше от стара коза яре и знаеше, че те подсилват мозъчната дейност. Майка нали е - и някоя и друга луканчица тури в дисагите. По Колед ...