Бай Георги - ІІІ

Рано сутринта след кратка, но яка закуска, се сбогувахме с Деньо по мъжки и потеглихме. Жотев още веднъж потвърди, че колата е в ред, резервоарът беше пълен, имахме безалкохолни напитки, термос с чай и разбира се, достатъчно пари.

Когато излязохме от града, движението стана съвсем рехаво, нещо немислимо за този главен път. Малкото движещи се автомобили пътуваха на групи поне по 4-5 коли в пакет. Ние се залепихме за една от тях, но те караха бавно и скоро ги оставихме зад нас. На около сто километра от Карачи, колата започна да загрява. Казах на Данчо да кара по-бавно и температурата спадна, но тогава пък се втвърди педалът на спирачките. Ясно ми беше какво е станало, но защо точно на нас и точно сега когато сме на път, ни се случи всичко това?

Двигателят започна отново да загрява. Не можехме, по-точно беше наистина опасно да спрем на пътя и да замръкнем на него. Надявах се поне да стигнем до Хайдерабад и там ако можем да сменим колата с нещо по-свястно, или най-малкото да отседнем в някакъв по-сносен хотел.

Но едно зло, както се казва,  никога не идва само. По едно време, явно,  изби някое от водните съединения, защото температурата бързо се повиши и вече беше невъзможно да се движим по-нататък. Щяхме съвсем да прецакаме двигателя и тогава ни напред ни назад.

Добре поне, че вече бяхме стигнали Татта, едно градче по средата между Карачи и Хайдерабад. Спряхме до една чешмичка и вдигнахме капака на двигателя. Беше гръмнало горното гумено съединение на радиатора. За мое изумление, то беше старо и не беше сменено при извършения “основен ремонт”. Намалихме колкото можеше оборотите, доляхме вода и след минути, когато температурата спадна, изгасихме двигателя, за да не изхвърли отново водата.

Следващата група коли спря при нас и всеки искаше да помогне с каквото може. Даже ни дадоха и съединение, но от друг автомобил, което естествено не ни вършеше работа. Дойде и човек от някакъв сервиз наблизо, но още като видя съединението, каза, че той няма такова и че  може да се намери само най-близко в Хайдерабад или Карачи. Но даже и да намерехме съединение беше ясно, че с тази кола не можем да продължим. При нормални условия щях да навра Жотев на кучето еди къде си, но при тази обстановка, вместо безполезни разправии, трябваше да се поддържа духът на хората.

Положението наистина не беше розово. Ако все пак продължим до Хайдерабад, нямаше никаква гаранция, че там можем да си осигурим автомобил, който безпроблемно да ни закара на 1500 км. При това бяхме на еднакво разстояние от Карачи и Хайдерабад.

От друга страна, при тази несигурност, едва ли някой щеше да се съгласи да ни тегли на буксир. Отгоре на всичко и спирачките не бяха в ред. А и да ни тегли, не се знае къде и как ще ни изостави. Командата помръкна. Всички мълчаха и чакаха какво ще измисля.

Накрая реших Чалъка и бай Георги да останат в Татта, а ние с Жотев да се опитаме да се върнем в Карачи, да оставим тази барака, да осигурим изправен автомобил и да се върнем.

Тук обаче възникна проблем. Бай Георги категорично отказваше да се дели от мен - така му бил казал и Славчо. Най-после успях да го убедя, че в никакъв случай не можем да товарим тази и без това вече издъхнала кола, а от друга страна не бива да оставим Данчо да се връща сам  до Карачи, което той и без това категорично отказа.

Успяхме да освободим спирачките и се заехме със съединението. Бинтовахме колкото може по-сигурно спукания участък   с част от даденото ни съединение, дори го залепихме с някакво лепило, бандажирахме  го с по-тънка гума, обвихме го с изолирбанд, подсилен със скоби, взети от сервиза, купихме една 20 литрова туба, напълнихме я с вода и бяхме готови за път. Казах на Чалъков да не мърдат от това место до залез слънце, а ако се върнем по-късно, ще питаме за тях в съседната къща и човека от сервиза.

Двигателят беше изстинал и веднага запали. Тръгнахме за Карачи, но без да го форсираме. Независимо от нашето творение, автомобилът губеше вода и температурата се качваше, спирахме без да гасим мотора, доливахме вода и пак на път. Когато влязохме в Карачи, прочука и двигателят. Сипахме и последната вода и понеже вече бяхме в града, въобще не обръщахме повече внимание, на и без това издъхналия  двигател. Важното беше колата да се движи. Имах чувството, че една каменотрошачка работи по-безшумно от мотора на “Нисана”.

Както и да е, пристигнахме във фирмата, откъдето “ инженер” Жотев беше получил този „брилянтен” автомобил. Хората от фирмата вкараха колата в сервиза си и веднага се развикаха, че сме им счупили двигателя. Ние обаче вдигнахме още по-голяма врява и казахме, че веднага отиваме в полицията да разкажем каква таратайка са ни дали и че ще ги съдим до дупка. Изглежда те не бяха много наред с лиценза си или имаше друга причина, но беше безспорно, че не горят от желание  да имат каквато и да е работа с полицията. Спряхме едно такси, прехвърлихме багажа в него и зарязвайки псуващите собственици на “Нисана”, напуснахме сервиза. Помолих  шофьора да отидем на място, където бихме могли да намерим добра кола под наем или такси, което да ни закара до Исламабад. Той веднага ни заведе на един плац, нещо като автогара, на който имаше множество рейсове и таксита. Шофьорът направи няколко кръга, като внимателно оглеждаше такситата. Накрая спря и отиде при шофьора на една “Тойота Корола” и се заговори с него, сочейки към нас.

Явно, че се разбраха, защото дойдоха при нас. Оказа се, че другият шофьор е от Равалпинди. Докарал до Карачи някаква жена с четири деца на стойността на билетите на рейс и сега търсел попътни клиенти за връщане. А ние бяхме идеални за тази цел - щеше да се прибере до вкъщи без да сменя пътниците и да виси безрезултатно по плацовете. Отидох да видя колата му. Тя беше нова, така че нямаше опасност да се повторят досегашните ни перипетии. Километражът й показваше едва 15000 км.

Попитахме колко ще иска до Равалпинди. Той каза някаква сума, която вече съм забравил, но във всеки случай по-малко от половината, отколкото очаквах и с пъти по-малко от това, което бях готов да му платя, само и само да продължим. Приех веднага, но го предупредих, че в Татта ни чакат двама колеги, които трябва да вземем с нас. Това естествено не му хареса, но аз увеличих сумата с 15% и въпросът беше уреден, дори веднага прехвърлихме багажа в “новата” ни кола. Не забравих да дам на другия шофьор 10 долара допълнително, за това че ни помогна да си намерим кола, за което той ни се поклони поне десет пъти и тръгнахме.

Пристигнахме в Татта към три часа след обяд, но от нашите хора нямаше и помен. Ами сега? Накарахме шофьора да разпита насам-натам, но никой не можа да ни даде някаква сносна информация.

Бях започнал не на шега да се тревожа. По едно време дойде човекът от сервиза и каза, че нашите хора се качили на някакъв автомобил и отпрашили в посока на Хайдерабад. Не можех да повярвам. Ами ако са отвлечени?

Показах му часовника и със знаци го попитах кога е станало това. Той ми посочи 12 часа. След това като за неми ни обясни с движения, че по-тънкият мъж с голям нос говорил с шофора на колата и той се съгласил да ги закара до Хайдерабад. “Старецът” не искал да тръгва, но накрая склонил. Това добре, поне не са отвлечени, но такава свинщина от Чалъка не бях очаквал. Явно той просто е бил някакъв канцеларски плъх и въобще не е бил подготвян за по-сериозни ситуации. Поне можеше да остави една бележка на този човек, след като изрично му казах, че ако закъснеем, ще питаме точно него и хората от съседната къща. Какво ли не прави страхът?

И сега къде да ги търсим? Данчо също беше разтревожен, но поне за момента му се размина за нисана.

Тръгнахме за Хайдерабад и през целия път си мислех как да открия дезертьора, защото бях сигурен, че бай Георги до последно не е искал да тръгва без мен. Когато пристигнахме, казах на шофьора, който  донякъде разбираше английски, да търси хотел. Пристигнахме в един хотел и веднага попитахме за нашите хора. Не били идвали тук. На втория същото. Оставаше още само един, където според втория хотелиер биха могли да отседнат.

Предупредих Жотев в никакъв случай да не се заяжда с Чалъков, когато ги намерим. Отидохме в третия хотел и какво да видим? Разхождайки се по двора на хотела, Чалъков с ръкомахания убеждаваше нещо почервенелия и явно силно ядосан и много разтревожен бай Георги. Когато ни видяха и двамата се спуснаха към нас и започнаха  да ни прегръщат сякаш бяхме възкръснали.

“Христе, тъкмо исках да се върна при чешмичката. Прощавай, че се поддадох на кандърмите на Чалъков, но той ме убеждаваше, че така се постъпвало в такива случаи.”, прегръщаше ме разплакан бай Георги.

Ако бяхме в спокойна обстановка, много добре щях да обясня на Чалъков някои азбучни истини, но сега не беше моментът за подобни разправии. Оставих това за България, но там вече ми беше минало и му се размина.

Естествено, Чалъков се опита да обясни постъпката си. Че ние вече сме били закъснели (всъщност се върнахме часове по-рано от крайния срок, а той пък беше тръгнал часове преди пристигането ни в Тата), и  бил  помислил, че нещо лошо е станало с нас(!!!), че в Татта нямало никакъв хотел (това го знаехме всички, иначе щях да ги оставя в него), че било страшно опасно да се стои дълго време на пътя и... затова решил да дойдат в Хайдарабад, да осигурят хотел, а ако с нас всичко е наред(!!!), нямало начин да не ги открия. Добре, че тогава нервите ми бяха като въжета и никога не губех самообладание. Въобще не му слушах дрънканиците. Нямаше и грам съмнение, че така се е изплашил, че е мислел само за собствената си кожа.

“Спри веднага да говориш за това и повече да не съм те чул даже и да споменеш за този случай! Иначе се сърди на себе си. Поне на теб трябва да ти е ясно как се постъпва с дезертьорите. Но сега не е нито времето нито мястото да дискутираме този въпрос. Затова никакви коментари. Ясно ли е?”, отсякох аз и с това въпросът беше приключен.

След се обърнах към бай Георги:

“Давам каса бира, че си гладен”

“Сега като съм до теб, коремът ми наистина почна да къркори”, призна си откровено той.

“Данчо, иди в хотела и виж има ли нещо за ядене, но да бъде прилично, а не само ориз. Купи и нещо за закуска. Ангажирай стая за наша сметка и за шофьора на таксито. Ако не можем да се нахраним в хотела, вземаш колата и търсиш пилета на грил - пет парчета, хляб и нещо безалкохолно. Виж да осигуриш нещо и за закуска по пътя.  А вие двамата  пренесете багажа в хотела. Ние с бай Георги в една стая, в другата Данчо с Чалъков, а шофьорът в отделна стая. Ще спим тук и утре призори продължаваме.”

“Слушам!”

“Слушам!”,

оговориха веднага Данчо и Чалъка

“Веднага!”, добави и бай Георги, който явно не беше на ти с военните правила.

Развеселих се. Важното беше, че и четиримата сме заедно и то живи и здрави. Запалих цигара и се разходих из двора на хотела, без да преставам да мисля за създалата се ситуация. Продължавах да не вярвам, че ще се стигне до сблъсъци с привържениците на Бхуто. Тогава самоубийците-камикадзета още не бяха на мода. От друга страна пътуването с такси значително намаляваше  риска. Едва ли някой ще се осмели да стреля по такси.

Данчо излезе от хотела, каза, че стаите са уредени и тръгва да търси нещо за вечеря, тъй като в хотела нямало нищо интересно. Дойдоха и другите двама.

“ Христе, какво ще правим оттук-нататък?”, попита делово бай Георги.

“Първо ще се наядем, второ, утре призори тръгваме за Исламабад. Но ти обещавам, че повече няма да те оставям далеч от себе си.”, отговорих му аз.

“Те това най-много ми се щеше да чуя. Колкото до останалото, ти решаваш.”, зарадва се искрено този иначе добър по душа човек.

Чалъка мълчеше виновно и не смееше да се обади. След половин час Данчо се върна с таксито и още отдалеч размаха двата плика, които носеше със себе си. Тръгнахме за хотела, но шофьорът остана при колата си. Казах на Жотев:

“ Данчо, заведи човека до неговата стая и го доведи във вашата стая. Там ще вечеряме.”

Шофьорът обаче отказал да влезе в хотела, мислейки,  че той ще си плаща, а навярно и се е страхувал да не му откраднат новата кола. Данчо му обяснил, че хотелът е за наша сметка и го накарал да паркира тойотата пред входа на хотела, където беше добре осветено. Накрая той разбрал, паркирал колата на посочено му место и дойде при нас в хотела.

Събрахме се петимата и всеки получи по едно пиле на грил, хляб и бутилка безалкохолно, а Данчо извади и  бутилка водка, която Деньо предвидливо беше ни дал „за всеки случай“. Истински приятел.

Настроението веднага се повиши. Шофьорът беше силно, но приятно изненадан от отношението към него и ни гледаше с признателни очи. А ние не бяхме направили нищо особено, просто го включихме в групата, което беше и най-правилното решение. Каза, че не пие и ние естествено не го насилвахме и му дадохме безалкохолно. За чашки не можеше и дума да става. Пиехме направо от шишето.

След като се навечеряхме до насита, шофьорът отиде да спи. Ние пресушихме бутилката, поговорихме и също се разделихме да поспим.

Рано сутринта, още преди изгрев слънце, всички бяхме с багажа си при таксито, което шофьорът, неизвестно кога, бе успял да измие и то лъщеше като слязло от конвейер. Добре че имаше и горен багажник, та успяхме да си натоварим багажа.

“Бай Георги, ти сядаш отпред, а ние тримата отзад. Чалъка като най-слаб ще бъде в средата, аз от лявата страна, а Данчо отдясно.”, набързо направих разстановката.

“ Христе, ти си седни отпред, на мен и отзад ми е добре.”, възпротиви се бай Георги, но явно не от страх, че ако има стрелби, той ще бъде първата мишена. В това бях абсолютно сигурен.

“Това не е ориенталски пазар и няма да се пазарим. Ти си най-пълен и ако двамата с Данчо седнете отзад, тогава за Чалъка няма да остане место. Освен това ти си най-добрият специалист сред нас по селскостопанско производство, затова е най-добре да седиш отпред и да наблюдаваш какво се произвежда, как се обработва земята, как се полива и т.н., неща, които ти най-добре разбираш. Така че, без повече коментари.”, опитах се да бъда “по-строг”.

“Добре, Христе, щом казваш. Аз просто исках...”, каза той поласкан, но реши, че е по-добре да не довърши изречението си.

Качихме се и тръгнахме. Личеше си новата кола. Двигателят работеше като часовник, амортисьорите поемаха неравностите по пътя и пътуването беше нормално, още повече, че движението продължаваше да бъде необичайно рехаво за този централен път.

Към осем часа казах:

“Предполагам, че вече има гладни сред нас, а някой, няма да казвам кой, но той седи на предната лява седалка, ще иска да пусне и една вода.”

“И двете, и двете”, развеселен се обади бай Георги.

Бяхме на километър от реката Инд и казах на шофьора да намери път да стигнем до самата река. Спряхме на брега на Инд и слязохме от колата. Шофьорът веднага вдигна капака на мотора и започна да проверява водата, маслото, кабелите. Явно, не само разбираше от тези неща, но си обичаше автомобила, което за мен бе много важно. Бай Георги отиде до едно дърво, за да се облекчи, погледна реката, после равнината пред него и се провикна:

“Ех ти земьо, земьо... Тук и лампено шише да боцнеш, ще поникне. Само дето имат много примитивно поливане. Ние откога инсталирахме дъждовални машини в Якимово. А и МТС-то ни какви машини има! Прелест! Ако това се внедри тук, няма да ги има онези смъртници в бордеите на Карачи.”

В този дух той изнесе цяла лекция, която щеше да продължи неизвестно колко време, ако Чалъка не каза, че ако има някой гладен, да идва. Хапнахме добре, бай Георги отново посети любимото си дърво и потеглихме.

Излязохме отново на главния път и продължихме. Минахме транзит през Сукур и продължихме за Мултен. Бай Георги, доволен от закуската, облекчението при дървото и гледката, започна да разправя за чудесата, извършени в ТКЗС-то в Якимово. Личеше си още неизтлялата му тъга по това стопанство. Добре,  че тогава не можеше да има и най-малка  представа  каква разруха ще настъпи в нашето селско стопанство, как дълго време върху голяма част от землището на любимото му ТКЗС щяха да растат само бурени, от стопанските сгради щяха да останат само голи стени, а расовите животни от животновъдните ферми ще измрат от глад, изоставени от всички.

Пътувахме сравнително бързо и без да спирахме, с изключение на два пъти и то само за минути заради “малките нужди” на бай Георги. Пристигнахме в Мултен към обяд. Познавах вече този много стар и интересен “град на светците и гробниците”, но не исках да губим време за разглеждането му и  казах на Жотев:

“Данчо, сега вашата задача с шофьора е да ни заведете в едно добро заведение с добра скара.”

“Няма проблем, на път ни е.”, отговори нашият признат кулинар.

Наистина, заведението беше хубаво и чисто. Измихме се и т.н. и седнахме на масата. Оставихме на Йордан да поръча яденето, задача, която той изпълни блестящо. Шофьорът се опита да остане навън, но след като Данчо му казал, че това може ”много силно да ядоса големия  началник”, той седна на масата до нас. Смляхме яденето като ярмомелки, напихме се с минерална вода, пихме чай, взехме безалкохолни за път и тръгнахме, без да разгледаме прекрасните джамии, музеи, гробници. Добре че вече ги бях разглеждал подробно при предните ми кръстосвания из Пакистан.

По едно време ми се стори, че шофьорът вече е изморен и казах на Данчо да го смени. Шофьорът отказваше, но и сам разбираше, че може да задреме на волана и да се прости с новата си кола и отстъпи волана.

Минахме транзит през Лахор (“Сърцето на Пакистан”, “Градът на градините”, “Зеленият град”), въпреки че много ми се искаше да се отбием в хотел “Интерконтинентал”, да изпия нещо на бара при басейна на хотела или в неговия ресторант “Марко Поло” и на място отново да преживея  макар и частица от прекрасния спомен от преди няколко години, когато...(вж. „Дълго пътуване из Средния Изток“ – престоя в Лахор)

На бай Георги, освен изрисуваните до край камиони, голямо впечатление му правеха и безбройните, щъкащи навсякъде като хлебарки моторни рикши. Гледаше, цъкаше с език и непрекъснато задаваше въпроси.

На излизане от Лахор, шофьорът каза, че вече си е починал добре и пое волана. За разлика от преди, движението беше приело обичайния си облик, което ще рече нещо, което за да се опише, трябват много страници и за това няма да се спирам на него.

Следва продължение…