Някъде отвъд времето, отвъд картите и пътищата, се носеше легенда за Бар за самоубийци.
Името му звучеше страшно като черна камбана, и мнозина трепваха само при споменаването му.
Говореше се, че барът стои на ръба на висока пропаст, че вратите му се отварят само за онези, чиито души вече са прошепнали сбогом на света.
Но истината бе друга — по-дълбока и по-красива.
Барът не беше място на смърт, а на последна надежда.
Той не беше капан, а пристан — последен зов към живот, протегнат към най-измъчените сърца.
Вътре въздухът миришеше на топли спомени и старо дърво. Светлината беше тиха, като залез над спокойно море.
В камината танцуваше огън, а стените носеха шепота на безброй незабравени мечти.
И там, зад бара, стоеше Той.
Без име, без дом, без минало.
Само една кротка усмивка и очи, които носеха тежестта на стотици изгубени съдби.
Барманът беше повече от човек. Той беше ангел, пратеник от Онзи , който никога не забравя своите чеда. ...