5.05.2016 г., 21:19 ч.

Березенко (за конкурса) 

  Проза » Разкази
927 0 4
5 мин за четене

Петър Олегович Березенко бил доволен и щастлив човек — работел за най-прекрасният шеф на света — Владимир, негов приятел от гимназията. Оженил се за красавицата на квартала, която ако не друго, то поне го дарила с две чудни дъщери. Поддържал добри отношения, както със своите родители, така и с тези на съпругата си. От липса на средства не страдал, макар и да не можел да се нарече богат… животът е прекрасен, било неговото кредо.

И всичко това до проклетия трети януари, когато сякаш късметът му обърнал гръб…

Поръчките към строителната фирма секнали изведнъж. Няма поръчки, няма работа… тоест няма пари. Отначало работниците били уверени, че на следващия месец ще им бъде платено, ала същите думи получили и вместо обещаните заплати.

В Петиния дом розовата картинка, също загубила цвета си. Екатерина, неговата мила и любвеобилна женица, започнала постоянно да се кара със своя съпруг:

— Остави го тоя… Намери си друга работа, за Бога!… Ще умрем от глад!… Няма да спра да посещавам салона за красота, с мъж като теб, това ми е едничката радост! — разбира се Катя преустановила визитите при козметичката, тъй като спестяванията им едва стигали за храна.

Неплатени сметки пълнели пощенската кутия — за тока, за газта, за водата… Хазяйката, която им се падала и съседка, постоянно го следяла — кога излиза, кога се прибира… и така до момента, в който дала срок до края на март да се опразни квартирата.

Петя веднага потърсил родителите на своята изгора. Те, гледайки го изпод вежди, отказали на молбата му за покрив над главата. Два пъти му били дали заем, ала все още не получили парите си обратно, а топлотата, с която преди го приемали се изпарила яко дим. Неговите собствени мама и татко, също отрицателно поклатили глава — та те притежавали само две стаи, къде да настанят сина си, жена му и челядта им?…

Петър никак не искал да тероризира своя приятел, но накрая се принудил да говори открито:

— Трябват ми пари, Вова…

— Пари няма! Ако искаш и ти, като другите неблагодарници, можеш да ловиш пътя!

Не след дълго, върху Петя се стоварил нов удар, нанесен от съдбата. Прибирайки се вкъщи, на малката масичка (където преди стоял телевизорът, който пръв трябвало да се продаде) открил писмо от прескъпата Екатерина:

„Не мога повече така! Търпях мизерното ни битие дълги години, но ти стигна дъното и виждам, че не си достатъчно мъж, за да изплуваш. Взимам децата. Ще те съдя за издръжка!“

Березенко се отпуснал в старото кресло, усещайки една настойчива пружина да си пробива път през плата. Изход няма, разсъдил той, но все още не можел да се насили да предаде Владимир — единственият му останал другар.

Март бързо се изтърколил. Петя свалил няколко килограма. Продължавал да ходи на работа, но без никакво желание да се труди.

С апатична стъпка, престъпил през прага на фургона, наричан офис, настанил се на един корав стол и се приготвил да проседи така целия оставащ ден. В тясното пространство, като хала влетял Вова, крепко хванал Петя за раменете и го изправил на крака:

— Получихме поръчка… от държавна институция, голямо нещо! Другата седмица ще получа аванс и ще ти дам нещичко, колкото да преживееш до празниците. На Великден плащам всичко до тук и бонус ще има…

Петър Березенко бил неспособен да се зарадва на тая новост. В крайна сметка жена му го напуснала, родителите му не му говорели, тези на съпругата го клеветели пред хората от квартала, хазяйката го следвала по петите, лаеща като куче едни и същи заплахи, пък и с малкото пари, които Петя получил, успял само да си купи продукти, колкото да не умре от глад.

Въпреки това работа наистина имало много. Владимир наел още хора, а Березенко запретнал ръкави, че да не му остава време да оплаква нещастната си орисия.

Април настъпил, носещ не предпразнично настроение, а озверяла бабка, плюнчеща се пред прага на дома му. Петя обещал да плати в най-скоро време, само да го изчакала до края и на този месец… празници идат, все пак. Дълго двамата се карали в коридора, а за срам на Березенко съседите се надсмивали над нещастията му, показали глави иззад входните си врати. Макар тежките преговори, Березенко получил не само отсрочка, но и двоен наем за последния месец, като лихва — иначе: ВЪН!

През празничната отпуска, Петя бил посетен от своя шеф. Владимир, доволен от живота, носел бутилка водка и скъп колбас за мезе. Настанявайки се на вехтия диван, заговорил развълнувано:

— Клиентите ни са много доволни, Петинка, а аз съм повече от щастлив да те нарека свой приятел. Нося ти не само надниците за изминалите месеци, не само обещания бонус, но и нещичко за вярната служба…

Петя поел дебелия плик в ръка и от очите му закапали радостни сълзи. Но не бивало да се отпуска. Веднага след като, вече пияният му благодетел, напуснал апартамента, Березенко седнал на пода пред холната маса, отворил притежанието си и започнал да нарежда купчинки по стъклената повърхност:

— За наема… за нашите… за заема от родителите на Катя… за децата… за тока, за водата, за газта… — остатъкът от богатството се оказало мизерно. Лихвите, натрупани с времето, изяли новопридобитото състояние, но Петя все пак се зарадвал, така и така вече нямало кой да стопява излишно всяка останала копейка.

Хазяйката не пропуснала своята визита, лакомо изискваща дължимото. С танцова стъпка, Петя поканил дъртата сврака в своята обител, взел една от пачките и гордо я изпъчил пред гърдите си. Черните очички на старата жена се разширили от почуда и онемяла тя местела поглед ту към наема, ту към другите наредени на масата пари:

— От къде всичко това, Петинка? — за пръв път, от дълги месеци насам, жената ласкаво се обърнала към своя наемател.

— Направих си машинка за печатане на пари… — намигнал ѝ лукаво.

На следната сутрин, Петър Березенко се събудил с приповдигнато настроение. Великден щял да отпразнува подобаващо, та да се отблагодари на Господ Бог, за чудото, което получил. Докато си варял кафе, пеещ си празнични песнички, на вратата ненадейно се потропало. Дано само Катя не се завръща, след като е разбрала, че мъжът ѝ ще си върне борчовете… За щастие— не! В тесния коридор — двама полицаи.

— Здравейте, господине. Получихме анонимно обаждане, че имате машинка за печатане на пари! — поде единият униформен, развеселен и определено подпийнал.

— Ами… такова… дадох я на комшийката отсреща, че нуждата я сполетяла! — през смях отвърнал Березенко. Полицаите се изкикотили, кимнали отсечено и Петър бавно затворил вратата.

Не минали и десетина минути, когато кресливия глас на хазайката се понесъл из цялата кооперация. Неспособен да удържи своето любопитство Петя погледнал през малката шпионка:

— Ама, моля ви се, де… Не, не може така да изливате всичко… хората са ми платили предварително…

— Госпожо, незаконно е да варите и продавате алкохол в дома си. Съжалявам, но и глобата няма да Ви се размине. Ето!

— Че аз откъде да намеря толкова пари? — заплакала хазайката, докато Петя, планувал как най-добре да прекара празника, донесъл му толкова прекрасни мигове…

© Надя Перфилова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мила девойко, много се изкефих и от този разказ!
  • Тук материалното така те сграбчва, че се задушаваш. Е, има разтуха и усмивка на финала...
  • Много хубав разказ, а накрая се смях от сърце (макар че като се замисля, не е много смешно, нооооо...)!!! Успех.
  • Дааа! Парите са голяма работа - понякога могат да те съсипят, а понякога да направят и чудеса. Успех в конкурса!
Предложения
: ??:??