3.03.2011 г., 15:43 ч.

Бетонната гора на Лесий 

  Проза » Други
725 0 0
4 мин за четене

 

Имало едно време един мъдрец на име Гор. Той живеел самотно в самото сърце на гората, сред вековни дървета с огромни дънери и непроходими от обикновен човек храсталаци. Така годините се изнизвали и времето обикаляло неусетно своите невидими кръгове. Много отдавна, може би вече от няколко века, при Гор не бил идвал никой нито за съвет, нито за цяр, нито пък за каквато и да било помощ...

Усъмнил се Гор, че или хората са забравили за неговото съществуване, или светът се е превърнал в по-добро място за живеене и вече никой не се нуждаел от него. „Ще ида предрешен при хората от близкото село - помислил си той, - хем ще видя как живеят, хем ще ги попитам за мъдреца от гората - знаят ли го; нужен ли им е за нещо... Така повече няма да се чудя!"

Речено-сторено. Променен, Гор заслизал към селото. Ала щом се доближил до пътя, нещо му подсказало, че годините са се изнизали от броеницата си и са се търколили бързо и неусетно за него. Някакви самодвижещи се метални неща профучавали с бясна скорост покрай него. Загледан в тях, Гор видял и хората, сякаш прикрепени за тези новости. Но тези човеци били безлични и съсредоточени, студени и бързащи. Китното село се било превърнало в гора от бетонни сгради, а тесните му кални улички - в лъскави булеварди, мигащи с разноцветните си витрини и светофари.

Гор бързо възприел хаоса от шум, цвят и бетон, но хората - тях не могъл - те били други. Как да ги спреш? Как да ги заговориш? „Очи без израз! - повтарял си той. - Очи без израз!" Бил го чувал и бил го казвал като страшно проклятие, покосявало родовете на не един лихвар. Дълги години се бил чудил какъв точно е смисълът му, докато един ден той сам решил да спаси детето на лихвар от прокобата на това заклинание. Но родовата клетва и силата на това проклятие растели с изминаващите дни. Момчето възмъжало, а с това и блясъкът в очите му ставал все по-блед. Все по-рядко на лицето му се изписвали чувствата, докато един ден то съвсем загубило интерес към природата, гората, идеалите, вярата - към всичко, на което Гор го бил учил през дългите зимни месеци и което му бил показвал през тежките летни дни. Това наранявало Гор, а и момчето ставало все по-арогантно, но и умно, прозорливо. Лукавостта му нараствала и все повече се материализирала. Дошъл поредният ден. Уж всичко си било добре, но нещо странно витаело из въздуха. Момчето спряло пред мъдреца и му рекло:

- От днес нататък половината от гората ще бъде моя и ти няма да идваш във владението ми! А когато се случи хората да минават през моята част, за да достигнат до теб, ще ми плащат данък!

Ядосан, Гор призовал всички горски духове и планински феи, всички елфи и повелители на непристъпните им царства, за да прогонят завинаги от гората този наглец.

Странно защо тази история се бе завъртяла точно сега в главата на Гор, но той отдавна се бе научил, че мисълта му предхожда събитията и знаеше какво се е случило. „Тогава - помисли си той, - всички тези хора ще трябва да са наследници на сина на лихваря!" Почудата и изумлението му били големи. „Значи - продължил той, - всички са подвластни на парите, а не на идеалите, на собствеността, а не на вярата. Значи още, че чистите чувства и свещените добродетели за тях са просто стока, която може да бъде купена..."

- Да, точно така е, стари ми Гор! Точно така, както го мислиш! - каза Лесий, потупвайки го по рамото с едната си ръка, докато върху другата се крепеше скъпото му палто, а между пръстите ù димеше ароматна пура. - Когато твоята чиста мъдрост ме изгони от зеленината на вековната гора, на мен ми остана само пътят към хората. А те, Гор, търсеха водач, който да е близо до тях, който греши като тях, който да им прощава, защото и той ще може да търси прошка... Така хората те забравиха и заобичаха мен. Благодаря ти, Гор, Много ти благодаря! Без твоята намеса в нишките на съдбата нямаше да успея! Ти ме направи всевластен господар над човеците, които придобиха моя образ и живеят по мое подобие. Но защото ми направи тая добрина, аз ще ти се издължа - ще ти дам власт, пари, материални удобства, сила, за да се справиш в моята бетонна гора. Остани, ако искаш - от тук никой никого и за нищо не гони. - казал Лесий, синът на лихваря, и издухал облак от тютюнев дим към лицето на Гор.

-  Може би бих останал, може би бих ти повярвал, Лесий, но теб познавам от невръстно дете. Ти не научи най-простото правило - аз винаги в моя дълъг живот съм могъл да създавам и руша царства за хората, да управлявам умовете и мислите им, но аз съградих не тяхното, а моето царство и то, забравяно и припомняно, ще пребъде, защото твоето властво е изградено върху смисъла на моето. Колкото е важно тялото, Лесий, толкова е по-важна душата. Затова и храмът в центъра на твоето царство винаги ще запява в неделя с гласа на моята чистота и мъдрост. Властвай си в бетонните гори, които твориш, но никога не забравяй, че твоята власт съществува, само защото ме има мен. Очи без израз не означават тяло без душа!

© Хриси Саръова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??