Минаваше пладне, когато Аделина се завърна в своя небесен дворец. Богинята не бързаше да се присъедини към свикания от самата нея малък съвет на архангелите, защото усещаше натежаващата върху плещите ѝ неизбежност.
Колкото и да не ѝ се нравеше, Баба Кашлица беше права. Огромната загуба, която тя все още не беше преодоляла и от която никога нямаше да оздравее напълно, не биваше да става причина да отлага изпълнението на свещения си дълг. Все пак тя носеше отговорност за душите на двамата, чиито съдби бяха преплетени с нейната.
Вечната пролет, царяща в райските градини, я посрещна с обичайната си ведра, ароматна приветливост. Всяко растение, до което допреше длан разцъфваше в ярък и благоуханен цвят и мигом биваше посетено от трудолюбива пчеличка, която да го опраши и събере нектар. Сладкопойните прелетни птици запяваха най-сърдечната си песен в нейно присъствие. Лек бриз като по безмълвна команда полъхна от морето, ронейки венчелистчета от разцъфтелите плодни дръвчета и посипвайки ги въ ...