Тя танцуваше лудо на музика, която не ù беше известна. През две врати той правеше опит за самоубийство, застанал пред камерата, избирайки подходящ кадър. Страхът ги бе обзел и съживил наново.
- Какво правиш там? - попита тя задъхана.
- Отказах... да мисля - отговори ù той след дълга пауза.
- В началото се молих всяка вечер - каза тя. - Молих се да ме обичаш, винаги за себе си и никога за теб... ти не се нуждаеш от моята любов.
- Пак ли започваш да драматизираш?
- Не. - приближи се тя и започна да го докосва.
- Пияна си! - изкрещя той.
- Това е краят! Чукай ме!
На другия край на големия неизвестен град, по улиците се разхождаше, по-скоро тичаше, небрежно момче. Влезе в метрото и се поклони пред всички в знак на солидарност. Излизайки, съзря голямата река, съблече дрехите си, сгъна ги педантично и скочи....
Звънеше често на брат си:
- Тук е страхотно, трябва да излезеш, има самотни жени, които са дружелюбни! Чакам те. И вдигни телефона си.
Светлините на магазините го привличаха. Заставаше пред тях и се оглеждаше във витрините, докато не се появеше замаяно момиче, което той да попита съвсем семпло:
- Може ли да те целуна?
Не знам дали жените бяха самотни или той изглеждаше така, но винаги му се получаваше. Излизайки от входните им врати, той никога не се обръщаше. Беше му досадно да гледа как му махат, опиянени от вече появилото се чувство за собственост. Беше един и самодостатъчен.
Не толкова на другия, колкото съвсем в центъра на града, художник посрещна гостите си.
- Тъкмо свивам, ще се присъедините ли? - каза той излягайки се на леглото, което сигурно датираше от 14 век. - Разгледайте произведенията ми. - махна той с ръка.
От съседната стая се зададе тъмнокоса жена. Той скочи изведнъж и каза нервно:
- Това е съпругата ми. Има две неща, на които държа в живота си - жена ми и картините ми.
Тя се усмихна привидно и напусна. След половин година сподели на непознат минувач:
- Преди рисуваше само мен. В началото го обичах, но после разбрах, че ходи по проститутки. Започнах и аз да го правя. Всъщност не си спомням той или аз бях първа... Всичко е толкова объркано.
В таванска стая, да, да, в същия град, звучеше силно блус музика и цигари една след друга светеха в тъмното, а после димяха и придаваха задушевност, в истинския смисъл.
- Трябва да има революция! - изрази се въодушевено един младеж.
- И дядо ми беше комунист - отговори другия.
- Да на развитието и новите дела!
- Революцията създава смут и обърква хората.
- Не съм съгласен, просто ти липсва действието! - запали той цигара и продължи да създава този уют.
***
Обръщам се към теб, драги зрителю, заставам пред обектива... защото това е сцената, която гледаш всеки ден. Както забелязваш, няма особена разлика във всичките светлини на малките кутиени прозорчета. Всички сме сами в мислите си. Егоистични в повечето случаи и определено здравомислещи, а и не рядко поемаме своите отговорности. Грижим се един за друг и никога не сме виновни.
Ще си запиша на бележка да не забравя днешното ЗАДЪЛЖЕНИЕ - Да кажа на някого, че го обичам и да не пропусна да е искрено.
Силно се надявам на теб да са ти свършили листчетата.
© Силвия Всички права запазени