3.06.2009 г., 0:33 ч.

Безкрайност... (2) 

  Проза » Разкази
738 0 0
17 мин за четене

 

... и бях роден, а вече бях мъртъв. Изгубен в ничия земя, която беше без посоки и път. В дъжда се молех за малко вода. Сред пълни градини се лутам от глад. В полунощ търся спасение в мрака, който приижда на вълни, силни и помитащи. Дърветата шепнат от довяните от вятъра думи. Хоризонтът е огледален, отразява непрекъснато и връща всички погледи назад. Няма зад него нищо.

Съвсем нищо...

 

* * *

 

Прикован на скалата от метал с кисел вкус и тяло в рани, кървящи и мътни. Раздраната плът гори и стене от болка, ръждата я разяжда. Опитвах да се боря, но съм сринат победен. Скалата е ледена, макар да изгаря. Оковите са тежки, слабо е тялото да ги издържи и те го влекат надолу... към мрака, за който вече мечтаех. Успея ли да затворя очи и ще се спася от болката.

Но как да ги затворя, след като тогава започвам да виждам...

 

* * *

 

Безкрайни сънища сякаш с ръка ме погалват. Като очи на котка светят две звезди над мен, нашарени от сухите клони. Имат магичен зеленикав блясък. Забили се подобно на ками в картината на страданията. Очи на нощта, греещи факли над притихналата равнина, следят опитите да се освободя.

Нима тя ме гледа? С присмех и наслада от болката, която металните окови причиняват. От всяка капка кръв, от всеки къс месо, които падат така, както падат есенните листа край скалата.

Стискам пръстите на болката и се боря с тях, те са силни, здраво забили нокти в кървящото тяло. Острите шипове се забиват все по-навътре, веригите глухо дрънкат и още повече натежеват.

Откъсна се още една нишка, ликото на живота оредя отново...

И отново се предавам и отпускам уморен.

 

* * *

 

Ветровете се събират и поемат във вихри всяка изгоряла мечта. Въртят се в стария въпрос - кой съм бил и кой ще съм? Стискам със зъби усмивката. Извор бликва в река от спомени. Отново се забиват надълбоко оковите, но болката само ме кара да напъвам.

Совите чакат да падна, крилете им са със сребърни пера – остри и готови да отворят проходи в живота. Събирам сили и натискам напред - с рев се откопчвам и хуквам в мрака.

Клони, като хищни пръсти с наточени нокти, ме дерат и късат плътта ми. Зелените очи са отново над мен. В мрака сякаш някой тича заедно с мен, дишайки тежко, и ме води по невидим път, в неизвестна посока. Хоризонта се огъва и поглъща викът ми, който надавам, но не спирам да бягам.

Прескачам корени – сплели се ивици от мъка. Купчини тела на земята - заспали и черни. Стражите ми ме настигат. Крилете им се чуват как пляскат зад мен. Жертвата им не трябва да избяга. Совите са гладни и тази нощ ще пируват с кръвта ми.

Виждам изход, черна паст, която ме поглъща, но и спасява от сребърните нокти на преследвачите ми. Кой ме очаква в онази сянка?

Кралицата ме гледа със зелените си очи. На тънките ù устни заиграва усмивка. Пръстите ù са тънки, докосват ме леко и погалват раните. Като огнени резки усещам разлелите се вади от жар. Но са толкова жадувани от мен, в болката откривам наслада. Стягам се и се опитвам да мръдна. Погледът от зелен пламък ме сковава. Не трябва да изпитвам страх, нали заради нея дойдох. Нали заради нея прекосих океана на мъртвите и потънах в света от мрак.

Кралицата ме гледа и тихо, без да усетя, се протяга и влиза в мен. Повдига ме и залюлява. Запява тиха песен - за страстта, безмилостно режеща човешки сърца. Забравям за мрака, виждам само очите ù - потъвам в тях и ставам зеници от пламък. Като повей ме носи нежната мелодия - плавно и леко. Като скала, гордо изправена, усещам тялото ù и нейната песен. Опитвам се да я обгърна и аз, но тя е далечна и ме оставя да опитвам отново и отново. Тя е огнена стихия, а аз съм водата, която вечно ще я милва, завинаги паднал в краката ù, но никога не ще я достигне и така ден след ден, година след година... хилядолетия... безвремие и вечност.

Песента е спряла, секната насред тон. Времето също. Лежа оплетен в сребърна нишка. Само тя може да ме спре, винаги когато пожелае. Да ме върне отново и да ме обрече да я чакам всяка нощ.

Совите издават доволни крясък. Стрелкат се раздвоените им езици и кълват живо месо от мъртви тела.

 

* * *

 

... и пак съм прикован на скалата, кръвта ми изтича и дъждът, който все така се излива над мен, я отмива в забрава. Тук ще я чакам, отново и отново. Само нея – винаги! Няма време вече за мен, окован съм в безвремие...

 

* * *

 

Отварям старата книга на спомените. Прах се отделя и надига, но бързо се утаява и затрупва надигналия се вой. Аз съм обречен с вечност. И ще пиша в забрава. Като чашата животворно вино, което изпих, винаги пълна ще бъде тази прашна книга. Думите се нижат в безкрайни редици, листове капят от вечно дърво.

Бях дарен и наказан за моята дързост. За това, че видях Кралицата и тя видя мен. Сега се скитам в безкрая на дните, щом съм избрания. И ще плувам в океана на вечността. Ще строя и ще гледам как времето руши кулите на моята къща. Как камъка става на прах, как прахта става отново на камък. И търсейки покоя ще бъда вечен и сам. В едно самотно очакване на нейното завръщане.

Какво видях, за да стигна до тук?

- Миналото...

 

* * *

 

Скитах се по морския бряг и броях звездите на небето. Седнах под тях в тихата нощ. Слушах морето как разказва за миналите дни. За тайните на неговите дълбини. За приливите и техните мечти. За звездите, сипещи водопад от забранени желания, падащ прах от горящи искри. И за нея, къпеща се в цветовете на този нощен водопад. За нея, имаща в ръцете си безкрайността.

Морето ме побутна с една от милионите си пеещи вълни.

- Виж - падаща звезда! Пожелай си нещо, нека се сбъдне! - каза то.

И аз си пожелах...

 

* * *

 

Нощта е с наметка от искрящи сълзи, косите ù са пуснати свободно разпилени и краищата ме докосват едва - като птиче крило, като звън на кристали, като лятна целувка. Излязла от разбилите се в скалите вълни и от звука на прибоя. Това е тя – Кралицата. В омаята на звездното море тя сияе красиво и зеленият пламък на очите ù ме открива и връща отново в мига на появяването ù. Искам ли да бъда вечно с нея, ще трябва да се откажа от минало, настояще и бъдеще. Да премина в друго място, в друго време.

Съгласих се на всичко, само за да бъда отново в прегръдката на зелените ù очи.

- Ела – каза тихо и ме поведе.

* * *

 

... търся с очи в нощната палитра нужния цвят, топлия пясък се рони и изтича между пръстите. Строя замък от крехкото време. Слушам морето как тихо шепти. Слънцето отправи своя последен за днес отблясък в морските води и се скри в обятията на хоризонта. Кулите на замъка издигам от стари мечти, за знаме сложих къс от оцветения залез. Нощта идва с птичия крясък, лунна пътека върху водата постла и лодка поема по нея и се покрива в сребърна светлина – самотната ладия от отминали дни. Вълните се разбиват с едва чут плясък, а някъде в мрака сова страшно пищи. В руини оставям недостроения замък, в сенки се сриват изтлели мечти. Тръгвам срещу портала от пяна. По плажа оставям своите следи, които морето бърза да заличи и пясъкът отново блести.

Тръгвам по този лунен път. Навътре в забранения свят, сред тишина и безвремие. Връхлита ме студ и като откъснат от цветето лист се понасям с крилете на ледения вятър. От дълбините на небето се носи тиха песен. Звездите са толкова близо, една безкрайна картина - галерия от искрящи души. Падат в краката перли от плам. Песента тихо нарежда:

- Всяка една е забрава. И забравена ще бъде всяка една. Търсейки край, винаги ще си в началото на пътя. Не знаещ кое е начало, безбрежен ще търсиш някъде край! – пеят те, но сякаш проклинат.

Сребърно сини са тези прозорци към нечии сънища пъстри. Смехът е откъснатия от цветето лист. Перлите блестят хванати и оплетени в искрящата паяжина. Космически път и карета с пияни комети - игриви, щастливи и закачливо бъбриви.

Космосът е безкраен, няма посока, няма и обратен път...

 

* * *

 

Където летяха орлите, там ме захвърлиха на звездите вълните. Като камък, откъснал се от скалата, се търкулнах и пропаднах през мрежата на крайност и начало. Падайки разбрах, че трябва да се бия за честта да бъда с нея. Дали ме е страх? Не отговорих, просто стиснах ръката, която ме водеше и с готовност зачаках.

Отворих очи в другия свят, в който изгрев и залез бяха спели своите пръсти около нейния дом...

 

* * *

 

В замъка се лутам изгубен. Окото на мрака се взира в мен. Бледа ръка се показва на прага. Стъпки кънтят като камбани. Кикот на хиена сред празния дом. Чувам шепот за помощ - самотен и тих стон, идващ от всяка стена. В клетката звяр се мята побеснял. Повдигам резето и клетката бързо се отваря. Витата стълба води нагоре, а там се намирам над тънкия лед на безвремието. Пукащ и страшен, с бездна под него, която поглъща всичко било някога живо. Тигърът ме побутва и правя крачката.

Кулите се сринаха безшумно и оголено, тялото ми остава само на пътя на зимния вятър. Полита леко и пада като шепа пухкав сняг.

Изпращам деня, въздишка в полето. Залезът изгарящ като факла, озаряваща предстоящия сблъсък. Нощта води свои пълчища. На хълма се събираха всички - за новата битка на поредния зов. В мрака ще се бия и аз. Заради нея, заради името ù, заради това, че ми даде целувка от своята безкрайност.

Армия от невъзможни войници се спуска насреща - звездите са нощната флота, Луната е главен топчия, а ветровете са нейни снаряди, очите ще са техните стрели, а мъглите са озарени кървави рани.

Тигърът вика за помощ, но зарът е хвърлен с лека ръка – числото се пада на загуба. В очите му бури зловещи се раждат, ревът оглася полето и в боя се хвърлиха смело. Не извръщат глава, забравили всякакъв страх, наредени в равни редици разстрелвани биват мечтите...

Очите са вече празни и слепи, текат сълзи от скалите студени.

След битката останаха само пепел и прах...

 

* * *

 

Вечността е тази скала, совите са моите стражи. Кралицата ще мине отново, след капка безвремие, в някоя пълна със спомени нощ. Ще ме докосне отново с тънки си пръсти и ще ме върне отново в сънят. Сам пожелах да бъда с нея, да бъда в плен - Завинаги!

Ръката ù ми поднесе чашата с вечност, аз я изпих и завинаги съм обречен да я чакам. Кралицата на нощта. Безкрайност е нейното име. Онази, даваща само на един във времето да я види, да изпита и усети допира с нея. И да я чака.

Отново и отново... и отново.

Тази нощ, другата и всяка една. Безкрайна върволица от безлични дни и нанизани на огърлица нощи в очакване. И всичко това заради един поглед, заради докосване с върха на ледените пръсти... заради огънят на една нейна целувка?! И всяко едно от тях да е разделено от пропасти безвремие!?

Совите ме гледат с този въпрос:

- Струва ли си безкрайността на това чакане и очакване?

- Може би...

© ГФСтоилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??