Огледалото /част 5/

     - За къде се стягаш така, брат ми?

     Зи и Уили не бяха кръвни братя, въпреки че често ги бъркаха заради външната прилика. И двамата бяха високи, снажни, с релефни тела, тъмни очила и с къси коси. Те просто живееха заедно в общ апартамент като си поделяха наема. Занимаваха се с различни дейности. Уили беше програмист, докато Зи беше актьор. Доста често, когато нямаше участия, той танцуваше в местния стриптийз бар и подлудяваше девойките и госпожите на средна възраст, излезли да изплакнат окото. Тази вечер Зи беше решил да подлуди Аная.

     - Имам среща, братчето ми!

     - О, браво! Коя е щастливката? – Уили не можеше да скрие вълнението си и лекия намек за ревност се прокрадна в усмивката и погледа му.

     - Аная.

     - Стюардесата?

     - Точно.

     - Завиждам ти.

     Зи се разсмя. Тъкмо се беше върнал от цветарския магазин. Беше се подготвил с хубав букет от теменужки и момини сълзи. Вечерта се очертаваше разтърсваща.

     - Знам, че ми завиждаш! Затова ще те помоля да излезеш и да се разходиш малко. Намери си мадама, танцувайте, чукайте се, каквото искате правете, само искам свободен терен тази вечер, чу ли?

     - Ах, ти, палавнико! – Лицето на Уили разцъфтя в шеговита усмивка. – Няма ли да оставиш нещо и за мен някой път?

    - Аная я пазя само за себе си. Тази вечер смятам да правя див, необуздан секс и не искам никой да ми се мотае из краката. Схващаш ли?

     - Да, схващам. – Уили разпери ръце, отбранявайки се от думите на Зи. – Само гледай да не стане така, че да се шибаш сам.

     - Няма такава вероятност. Хайде сега, изчезвай!

     Уили взе портфейла и черното си дънково яке и излезе. Чувстваше се гадно, когато Зи правеше така. Мисълта за тройка адски много му допадаше, но приятелят му беше егоист – винаги неговите нужди бяха на първо място. Винаги той беше правият. И винаги той намазваше от всичко. Зи беше късметлия. Кога щеше да се удаде случай и на Уили да почерпи от неограничения успех на съквартиранта си? Сега му предстоеше една дълга вечер, в която щеше да се забута в някой бар и да пие докато затворят. Поредната луда вечер на Зи превръщаше тази на Уили в пиянски гуляй, завършващ с драйфане из храстите.

     Единственото, от което имаше нужда в момента Зи, бе мисълта за Аная и по-точно – как тя изглежда. Дори представата за нея го възбуждаше, а когато си я представяше пред себе си по фино бельо, кожата му настръхваше и желанието му бързо напираше да разкъса панталоните му. Всичко в нея бе прекрасно. Не, не просто прекрасно. Тя бе най-удивителната жена, която той бе срещал. Трябваше да запази тази връзка. В противен случай щеше да загуби това неземно същество завинаги. А това бе недопустимо. Трябваше да се постарае. Много. За да я задържи. За да я впечатли. Може би това, което бе намислил, щеше да я отблъсне. Но поне щеше да опита да даде всичко от себе си. Надяваше се тя да оцени качествата му.

     Аная беше стюардеса. Нейната работа беше свързана с обгрижването на пътниците по време на полета. Именно на работното й място се бяха запознали. Преди три месеца Зи имаше участие в Арна. Разстоянието от Дразгар – родният град и на двамата – до Арна беше 1000 км. През сравнително краткия полет Аная изпъкваше като огромна торта с глазура сред пасти от изпражнения. С нейните апетитно заоблени гърди и бедра всеки представител на мъжкия пол точеше лиги след нея. А и не само. Жените я гледаха, следяха движенията й, докато им подаваше чашите с кафе или сандвичите, за да се опитат да я копират. Но никога нямаше как да изкопират тялото й.

     Зи беше седнал на крайните редове на пътническата класа. В началото единствената му цел беше да прекоси разстоянието от град А до град Б. Нямаше значение къде ще седне. Но когато съзря красивата стюардеса, почти не се задави със собствената си слюнка. Не чу и дума от обясненията за безопасност. Наблюдаваше само и единствено нея – това неземно прелестно създание. Тя беше като ангел, изпратен от Рая. Мяташе ръце все едно размахваше криле. Плътните й розови устни се разтягаха в усмивка, а очите й – тези очи! – святкаха наляво-надясно като светулки. Нямаше търпение тя да дойде при него, да го поздрави и да попита какво желае. Без да се замисли, той отвърна „Какво ще кажеш за среща?”. Аная се усмихна палаво и малки сладки тръпчинки пробиха бузите й. След това отново го попита какво желае и той отново предяви същото желание. Тя знаеше колко лесно прави впечатление. Зи не бе първият, който искаше да излезе с нея. Не че беше с огромно самочувствие, просто й беше приятно да казва „не”. Правеше се на недостъпна. А всъщност си умираше от желание да го направи с непознат. Но натовареният график не й позволяваше подобни волности.

     В края на полета Аная мина покрай Зи и му остави номера си. Беше умувала цяла вечност как да постъпи и накрая си каза „Какво пък?!”. В онзи момент, когато Зи видя какво му се предлагаше, той засия от щастие. Беше най-хубавият ден от живота му. Бяха се чували и виждали още няколко пъти след това, но никога не бяха излизали официално. Тази вечер това щеше да стане реалност. Надеждите и очакванията на Зи бяха огромни. Страхуваше се да не се изложи, разкривайки истинската си дива същност, защото не беше сигурен как Аная би реагирала. Можеше да й хареса. Но вероятността да види гърба й за последно беше най-голяма. Затова беше решил да кара по-кротко. Поне в началото.