Благословия
Вали, вали... Снегът като с магическа пръчка скрива грозното и калното. И светът става красив, искрящ, параден...
Вървим двама. Ръката ти е в джоба на шубата ми, а аз съм я обгърнал с моята. Имам широки джобове. Усещаш ли как преминава топлината ми към теб?
Не я изваждай! Тази топлинка е най важното, най-красивото, най-скъпото нещо, което притежаваме заедно!
Пред нас — баир. Не е висок. Сякаш е хълбок на полегнала жена. Плавни, заоблени извивки. От едната ни страна е покълнало жито, а от другата, съвсем наскоро ожънат слънчоглед. Есента беше дъждовита, кална. Навсякъде разхвърляни слънчогледови пити.
Внезапно, като по команда, от нивата се вдига огромен рояк врабчета. Нарушихме изглежда пиршеството им. Толкова са много, че изглеждат като облак! Роякът се стрелва ту в една, ту в друга посока. И нито едно не изостава, не се отклонява! Каква е невидимата връзка, крепяща този вихър от хиляди животи? Зимата, студът и все по-малкото храна ли ги кара да образуват огромния трептящ организъм? Навярно е така. Нали и ние, хората, търсим подкрепата си, когато сме в беда...
Спираме се и дълго наблюдаваме птичето ято. Обгръщам раменете ти, а ти се сгушваш в мен. Две врабчета ...
На върха сме вече. Пред нас се разстила широка долина. По средата плитко дере с криволичещо поточе. Край него висока трева, успяла да запази свежестта и зеленината си. А то ту забързва, ту се разстила и сякаш си почива.
Знае ли къде е тръгнало? Знае! Трябва да намери другото поточе. Да влеят водите си и да се превърнат в река.
А ние с теб си мислим - две самотни поточета бяхме доскоро.
Самотни като хей, това дърво, останало единствено след голямата сеч преди няколко години тук. Тази долина беше приютила стотици дървета - круши, череши, орехи... Човешката ръка може да създава, може и да унищожава.
Виж голямата черна птица на най-високия клон на дървото. Наистина, вижда надалече, но дали е уютно там? Жадна ли е за топлинка? Като онази топлинка, дето ние с теб си подарихме…
Снегът е вече покрил като с бяла пелена всичко около нас. Коловозите на пътя едва личат, а зад нас са стъпките ни. Две по-големи и две по малки. Все заедно... Снежните кристалчета ги изпълват и скоро всичко става равно. Тъжно ми е, защото това е единственото доказателство, че тука сме били. Единствено доказателство пред чуждите очи. Нашите си знаят...
Искаш ли да отидем до малката църква? Дето съм ти разказвал...
Тя е много стара. Никой не знае откога е. Не е далеч. Хей там, до онези две високи дървета. Малко се вижда от нея, защото е в Земята. Някога хората не са мислили, че като строят високи и разкошни храмове, ще зарадват повече Господа. И са били прави – Той се е родил в кошара.
Ето я. От зидан камък. И покривът е от каменни плочи. При едно земетресение се разместили и изпопадали. Наредили ги пак, но сложили и стари керемиди, за по-сигурно. Входната врата е поне на сто години. От груби, дебели, дялани дъски, заковани с широки самоделни гвоздеи. До нея се стига по две каменни стъпала, а като я отворим, има още две.
Побутвам я и пред нас зейва немного широко помещение, тъмно до този момент. Нахлулата светлина през входа осветява отъпкан пръстен под. Стените са с олющена мазилка, със следи от стари стенописи. На места добре си личат библейски сцени. Там, където е паднала мазилката, прозира каменна зидария, с натрупани по нея солни образования, наподобяващи сталактитите в дълбоките пещери.
В дъното е дървения иконостас. Той е груб и обикновен. Няма красива резба и орнаменти по него. Построен е около огромен каменен блок, на който е кандилото. Около него няколко икони на светци, дарове и изсъхнали вече цветя. В една от каменните ниши около иконостаса намираме свещи и кибрит. Запалваме под строгите погледи на светците и навеждаме смирено глави.
Знам, че си мислим за едно и също в този момент. Мислим си за това, дали ще получим Божията благословия, заставайки заедно, един до друг пред него? Чисти ли са душите ни и сърцата ни? Чисти ли са помислите ни?
Поглеждаме се неволно, за да потърсим подкрепата си един от друг и да си вдъхнем кураж, защото като всички обикновени хора и ние сме слаби и неуверени. Като всички обикновени хора, съмнението в правотата на делата ни, често е наш спътник.
Светлината от свещите трепти и огрява едва, едва образите на Божията майка и младенеца, на св. Георги, на св. Архангел Михаил...
И... сякаш оживяват! Чувствата, изразяващи лицата им, се променят едно след друго, а ние немеем като пред Страшния съд.
И в този миг съзираме разстилащата се блага усмивка в очите им! Първо на Богородица, а след това и на останалите... Тя ни обгръща и засиява навсякъде около нас!
И тогава, мила, премаляла политваш и се облягаш на гърдите ми! Прегръщам те и взаимно се крепим, докато се успокоят треперещите ни тела. Колко време се е минало? Миг… Цяла вечност...
Свещите догарят, а усмивките на иконите ни заразяват и вече цъфтят и на нашите лица. Не мога да се начудя на красотата, която излъчват очите ти. Те са толкова големи, тъмни... И бляскащи искрици в тях...
Тръгваме си. Притваряме тихо и с благоговение тежката врата зад нас. Поемаме по обратния път. Няма ги старите ни стъпки. Те са някъде под снега. А новите са толкова красиви! Две по-големи и две по-малки. Едни до други...
Снегът вали, вали...
© Кирил Тенджов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
...Разсъмна се. Сън е било...
-
"Каква е невидимата връзка, крепяща този вихър от хиляди животи?" Хубав въпрос. Прекрасно споделена история, минала през сърцето!
-
Защото тези места имат дух. Градени са с любов и идеали, че в тях хората ще намерят смирение... Не са комерсиални. Така е със старите къщи...
Ще я потърся.
-
Той... Левчев, определено е взаимствал от мен! Благодаря ти, че ми показваш този стих, изразяващ чувства и ситуация, поразяващо подобни на нашата! И сега се питам... защо в една такава черквичка - стара, забравена, простичка... хората оставят навън маски, обида, злост... и застават пред иконите с най-хубавото, най-искреното... което е съхранено в душите им... А моята черквичка ще видиш, ако потърсиш в нета: Свети Спас, село Червен брег. Това е любимото ми място за зареждане, когато ми се прииска да остана сам, когато съзнанието ми прекалено се препълни, както с успехи, така и с неуспехи.
-
Напомни ми нещо. Стихотворение на Левчев - " Епиталмии". Едно от най-хубавите любовни стихотворения, които съм чела и запомнила. Ето част от него:
" Ний просто се обичахме тогава.
Ний тичахме
пияни
от желания,
към черквата отдавна изоставена
без свещи,
без тамян
и без камбани.
Пред образите на светците мършави
ний, двамата безбожници, се спряхме.
И силно,
много силно се прегърнахме.
И със една целувка се венчахме.
И толкоз проста беше красотата ти!
тъй силни
и тъй щастливи бяхме ние!...
И биеха,
и биеха сърцата ни
като камбани на камбанарията!...
…Така започват хубавите песни.
И все така започва любовта. " -
Липсват ни в ежедневието тази топлина и нежност. Опитах се да се почувства... да направя подарък на себе си и читателите. Удоволствието е и мое!
-
pastirkanaswetulki... толкова добри думи... благодаряя! Ще се четем взаимно!
-
Добър разказвач си, с топъл и човечен език, който заразява със спокойствие и благост. Харесах, ще те чета!
-
Благодаря ти, robertman! Животът ни е низ от обикновени истории. Но живот с живот си не приличат!
-
И на мен ми хареса. Обикновена история, но добре разказана. Поздрави!
-
Да. Красота и любов... топлина и тъга... Като приказка бе това истинско изживяване! Едно от най-дълбоките в живота ми. Благодаря ви Блу, паленка и светличка!
-
Много красота и любов, разказвай още.
-
Приказка!
-
Каква топлина струи от тези редове! Не знам защо, усещам и тъга. Магия!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Краси, каквото мине през сърцето, остава завинаги там.