Блатото
Произведение от няколко части към първа част
Странно място е блатото. Прилича на езеро, но с не приятна гнилостна миризма.
Вървя по брега и краката ми затъват в лепкавата кал. Чувам хистеричния концерт на хиляди жаби и пищящите комари, които влизат в носа и устата. Нещо бяло се подава сред тръстиките. Като доближих видях, че е крило на птица. Навлязох в джвакащата тиня и я извадих. Тънката шия и крилата висяха безпомощно. Очите и бяха отворени, но празни. Жива... Отказала се от живота.
Сложих я на купчинка мъх и огледах тялото. Нямаше рани, не бе и твърде слаба. Внимателно разтворих острия клюн.
- И, какво търсиш в човката?
Стреснах се, но вече знаех, кой е. Стоеше, като някакъв воден дух зад гърба ми.
- Наистина и в блатата ли бродиш! Чудно ми е, къде да се скрия от теб.
Започна да си подръпва прошарената брада.
- Мисляаа... Ти в момента се криеш и затова съм тук, ако живееш спокоен ще се прибера в къщи.
- И, къде е това в къщи?
- Е, как къде в теб!
- Ето това се казва прибиране, да те нося, като морски дявол в себе си.
- Защо, да не би да ти тежа?
- Не, но е неприятно да знаеш, че нещо, като тумор се е загнездило вътре.
- Туморът те убива, а аз те съживявам, показвайки ти нещата наоколо.
- Благодаря, нямам нужда от екскурзовод- психолог и пастор.
Птицата леко раздвижи тънките си крачета и немощно вдигна глава. Сега в очите и се четеше ужас и страх. Наведох се над жеравчето.
- Спри и остави животинката да осъзнае света! За нея си създанието, което не знае, какво ще направи. Отдръпни се, аз ще си поговоря с нея.
Станах, а той клекна до нея. Сложи внимателно ръка на гърдите и започна тихичко да си мърмори. След няколко минути птицата се изправи, залитайки. Беше вперила поглед в него.
- Какво и е имало?
- Трудно ще го разбереш. С една дума, Отчаяние.
- Отчаян жерав?!!! Ти чуваш ли се, какви глупости дърдориш.
- Глупакът си ти. Най-голямото отчаяние е, когато не виждаш смисъл да летиш, така просто умираш в блатото.
- И това го разбра, мърморейки си на носа или може би знаеш птичи езици.
- Езикът за всички е един, но хората са го забравили. Това е езикът даден им от Бог. Понякога има хора, които си го спомнят и си говорят с Него, както с всичко сътворено от Него.
- Защо сме го забравили?
- Защото виждаме само себе си.
Жеравът подръпна с клюн увисналия му панталон.
- Разбира се, че трябва да опиташ! В небето ще разбереш смисъла да летиш.
Птицата се затича и разперила крила, започна да маха. Издигна се над блатото. После стана много малка бяла точица в синьото небе и изчезна.
- Знаеш ли, къде отиде?
- Разбира се, там където е жива.
- А, аз жив ли съм?
- Защо питаш мен?! Ти сам го знаеш, но не искаш да си го признаеш. И, моля те не настъпвай този червей! Той има достатъчно важна работа.
- Е, какво да полетя ли, за да не настъпвам никого с важна работа в блатото.
- Опитай, можеш го, но и него си забравил, като езика, за който ме пита.
- Дааа, аз съм спокоен, защото знам, че си луд.
- Я ми подай ръка.
Хванах протегнатата, костелива ръка.
- Сега не мисли за нищо освен за Светлината.
- За коя светлина?
- Светлината е една, всичко останало, което приемаш за светлина е отражение на Нея.
Загледах се в синьото небе и малките бели облачета. Усетих, как краката ми бавно се отделят от калта. Летях... Издигнах се високо и блатото бе прекрасно с проблясващото слънце и зелените, полюшващи се тръстики. Някой летеше до мен, но някак прозрачен, като светла сянка. Знаех си, че Никой ме следва.
Красиво е, да си жив!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гедеон Всички права запазени
