В таверната все още беше необичайно тихо, когато двамата влязоха. Музикантите от оркестъра настройваха инструментите и обсъждаха нещо с певеца. Само три или четири маси бяха заети в градината. Вътре атмосферата не му се стори особено приятна. Освен че бе наситена с миризма на мазе, навсякъде по стените имаше еленски рога, препарирани фазани, лисици, свински зурли, също разни черги, висящи от гредите над масите. От всяко ъгълче надничаха избелели от слънцето изкуствени цветя, наплюти от мухи, бъклици, люшкащи се на ченгели и прашасали изсушени кожи, одрани от разни животни. Като на всяко от изброените по-горе имаше залепено ярко етикетче с цена в евро. Станислав се опита да не отдава значение на видяното. Макар че обстановката повече му напомняше за страховит музей на лошия вкус, отколкото на място, където с лекота една по мъжки влюбена душа би съблякла от себе си тежестта на топлата си нежност, за да загърне с нея любимата си.
Настани ги един дребен и спънат сервитьор, с мазна, черна коса, който се движеше на зиг – заг пред тях и все не успяваше да реши в коя посока да тръгне. Светослав изпита облекчение, когато установи, че криволичестия ход ги отвежда до една уединена маса в градината, точно под една бреза. Сервитьорът оправи мазната си коса и ги погледна втренчено. Червенокосата, мацка с големи цици, изглеждаше доволна, което за сервитьорът в онзи миг бе най-важно.
– Заповядайте! - Последният им подаде менютата и междувременно се наведе и запали ароматната свещ, поставена на масата. После се отдалечи.
– Казах ли ти, че тази вечер си особено красива?
Доника се разсмя и заметна косата си срещу него. Тя се плисна на червени вълни по голите ѝ рамене и затрептя от вятъра.
Големите ѝ предни зъби се бяха белнали за момент, когато за пореден път на редника му се прииска да я притисне към себе си и да не я пусне. Надяваше се всичко да мине добре. Щеше да се постарае, със сигурност и беше решил точно как ще ѝ предложи. Но имаше моменти, когато му се струваше, че тази жена е само за малко тук с него. Тя беше твърде приказна тази вечер с бялата си рокля, с тази красива загадъчна усмивка, с тези дяволско тъмни очи, които го поглеждаха доверчиво изпод ресници и сякаш му подаряваха безброй мечтани надежди. Бяха твърде много за него и не бяха надежди, лесни за вярване.
Затова когато се появи сервитьорът, редникът си поръча голямо и силно питите. Дамата му съобщи, че ще пие чаша бяло вино. Избраха си хапки сирене и салати и след малко оркестъра поздрави всички гости с първата песен.
Времето беше прятно и все още топло. Музиката се стелеше наоколо. Певецът имаше приятен и въздействаш тембър. Седяха един срещу друг, отпиваха от чашите си и разговаряха. Подухваше лек ветрец. От време на време някое листо долиташе и падаше на покривката. Доника споделяше колко би било хубаво да има повече свободно време. Беше от жените, за които почти цялото ежедневие беше свързано с работа. Спомена, че излиза с приятелките си от клуба по аеробика. Не ходела толкова заради спорта, колкото заради излизанията в събота вечер. Обожавала да танцува и дори като малка посещавала уроци по балет, но се отказала, защото треньорката ѝ била твърде строга.
– Значи после няма да ми откажеш един танц? –
Тя се усмихваше. Страните ѝ бяха леко зачервени. Едва сега редникът имаше възможност да забележи свещта отразяваща се в нейните очи и за миг се поколеба да каже нещо.
– Защо не седна до мен? - прекъсна мисълта му Доника.
Наистина беше станало твърде шумно от музиката и едва я чуваше, а незнайно кога покрай тях масите се бяха изпълнили с хорска глъч. Тя подаде към него бялата си ръка, окичена с гривни и пръстенчета от разни златни змиорки и камъчета. Светослав я прие като покана за близост и когато усети дъха ѝ и я погледна, му се прииска да вкуси устата ѝ. Никога до онзи момент не се беше осмелявал. Стараеше се да не изглежда свенлив, но беше точно такъв и понякога сам се изненадваше от дръзките си инициативи. Затова, когато след малко разговорът се оживи, той си поръча още пиене, отпусна се и си обеща да я целуне при първия удобен случай. После подробно ѝ разказа как е проектирал сам дизайна в жилището си.
– Правих стая, по стая няколко години, накрая всичко се получи семпло и стилно. Изключвам ваната, защото се оказа непрактичен лукс, но всичко останало мисля, че би ти харесало
– И няма еленски рога по стените?
– О, не! Никакви! - разсмя се той.
– Искаш да кажеш, че няма да ме настаниш на някой бароков фотьойл на кокоши крачета, облицован с мечешка кожа, а главата ми да се окаже под прицел?
– Хаха! Не! Всичко ще ти хареса – той направи пауза, в която докосна един неин хвръкнал от вятъра кичур и я погледна замислен. – Да, така мисля.. Ще ти хареса – прошепна. Ако искаш още утре вечер. Всъщност, Доника... Той тъкмо се престрашаваше нещо, когато тя извика с изненада:
– Но ти не си ме поканил!
Той изведнъж се беше окопитил.
– Ако обещаеш, че ще дойдеш с балетни цвички и ще ми изтанцуваш нещо, поканена си!
Тя се смееше на неловките му шеги. Смехът ѝ! Да! Той беше сега всичко, за което се бореше. Ето в онзи момент го разбра. Съдържаше музика, но някаква омагьосваща музика, идваща от дълбините на най-светлите пламъчета в очите ѝ. Капсулата им вече почти беше затворена и светът за Станислав съществуваше предимно в орела на тяхната маса.
Всъщност, имаше нещо, което липсваше според него.
Тя тъкмо отпиваше от виното, когато го стрелна с очи. Станислав се усети, че целия пламти. За миг му се беше приискало да излее всичко, което досега нямаше смелост да ѝ каже. Да я нацелува хубаво, да я грабне като орел и отнесе в дълго приготвяното, но иначе празно гнездо. Но нещо го спираше. Гласът му лежеше като оловна топка на дъното на море. Чуваше я със сигурност. Дори беше там, когато махна едно листо от главата му. После хвана листото за дръжката и го завъртя пред очите му. Листото затанцува в жълтата си кожа, направи пирует пред синьо-зелените му очи. Беше като омагьосан. Не усети как музиката в гласа ѝ бавно го беше повлякла на дансинга. Сега си спомняше, беше помолил певеца за любима сръбска балада.
Той обвиваше нежно талията ѝ сякаш танцуваше не с жена от плът и кръв, а с порцеланова статуетка, която при всеки малък натиск би могла да се счупи. За него в онзи момент тя изглеждаше щастлива, както никога, без съмнение. Но не помнеше със сигурност какви ѝ ги беше прошепнал в ухото. Вероятно я беше обсипал с комплименти или я беше залял с копнежите и желанията си. Може би дори никога не би добил смелост да ги изрече на глас, да я пожелае така публично, ако не беше пил толкова безразсъдно. Чувстваше я омекнала в ръцете си. А в бялата си рокля изглеждаше така, сякаш се носеше на мъжките му рамене като на криле. Не помнеше дали изобщо нещо му беше отговорила след признанията, но помнеше целувката. Взривяващите се в тялото му звезди. Вкуса на нейните устни, очите ѝ с изрядно наредени мигли, които в мига, когато се отвориха, наредиха в него една нова представа за живота.
– Не ми се смей, но аз съм пълен идиот! - съобщи след малко, когато се върнаха на масата и ѝ дръпна стола, за да седне.
– Това пък защо? - учуди се тя.
– Защото забравих да поръчам вечерята.
– Няма нищо. Ще я поръчаме.
След малко тя взе менюто и го разтвори бавно пред двамата.
Имаше снимани различни ястия. Малкото пръстче на Доника зашари из страниците.
– Избра ли си нещо? - попита я след малко редникът.
–Да си призная честно, отдавна ми се върти в главата боб с наденица.
Станислав се намръщи първоначално. Ядеше му се нещо по-изискано, а и не пасваше на представата му за специална вечеря, но когато пристигна сервитьорът и Доника съобщи:
– За мен: един боб с наденица.
Той само добави.
– Нека да са два.
(следва)
© Силвия Илиева Всички права запазени
Държи ме в догадки...