От този момент намразих дните и се влюбих лудо в нощите. През нощта, двамата с Божидар, препускахме яростно към едно мъничко тайнство и излизахме пречистени оттам на сутринта. С всяка изминала нощ копнежът на телата ни ставаше все по-силен и все повече ни отдалечаваше от реалността. Вече нямахме нужда от чужди идеали и от нечия чужда история. Беше ни достатъчна нашата мъничка вяра, чийто пламък палехме двамата нощем, вече имахме своя собствена история.
И само понякога, докато лежахме един до друг, ми се струваше, че в помътнелите му от страст очи, виждах отблясъците от пламъците на онези клади, които бяха прогорели плътта всички онези жени от миналото. Тогава протягах ръка и докосвах с пръсти лицето му и всички мои страхове се стопяваха в думите „обичам те”, които прошепваше в ухото ми.
Изминаха 4 месеца на безметежно щастие. Страстният полъх, който ни люлееше нощем, постепенно довя на Божидар спомена за страстта на всички жени, които беше имал и разбудиха у него вярата в собствената му неповторимост. Той започна с бавни, но сигурни стъпки да се отдалечава от мен и отново пое по пътя към своя Олипм. Божидар започна да става все по-раздразнителен, да се прибира се все по-късно, а женският парфюм по дрехите му започна да става все по-непоносим.
Една вечер Божидар не се прибра. Дълго го чаках, вперила празен поглед навън в напрегнато очакване да се върне. Тази нощ единствената светлина в нощта беше горещият пламък на цигарите, които палех една след друга и които сякаш прогаряха плътта ми. С всеки изминал час безсилието ми да си върна Божидар отваряше все по-голяма и по-болезнена рана в душата ми. И въпреки това, през тази тежка нощ го обичах по-силно от всяка друга нощ и пръстите ми копнееха по-неистово от друг път да докосват и разкъсват плътта му. Тази нощ всяка мисъл в главата ми тичаше лудо към него, стремеше се да го достигне и да го разкъса на хиляди парченца.
Но Божидар си беше отишъл от мене. Той не се прибра нито на сутринта, нито на другата сутрин, нито на по-другата сутрин. Просто беше изчезнал.
Следващите няколко дни останах затворена в дома си сред многото общи спомени. Докосвах всяка снимка, всяка книга, която беше разлиствал с единствената надежда споменът за него да възстанови у мене загубеното равновесие. Исках да си спомня топлината на кожата му, усмивката, исках да доловя още веднъж равномерното му дишане в нощта. Исках отново да имам посока, да имам своя мечта. Но там нямаше нищо. Само моята последна догаряща цигара в пепелника.
След месец разбрах, че съм бременна. Прибрах се по-рано в къщи и опаковах грижливо всички негови неща, всичко, което ми напомняше за него. Занесох ги на тавана и внимателно, като дете, което спи, ги положих в един стар сандък. И заплаках. Без болка, без омраза, без ненавист, а с много любов, която трябваше да бъде погребана.
Детето се роди живо и здраво. Беше момче и поразително приличаше на мен. С изключение на очите. Те бяха сини и дълбоки.
Докато растеше често се вглеждах в красивите му очи и се питах дали се бях превърнала в най-голямата жертва на егоизма на Божидар или синът ми беше доказателството, че аз единствена от всичките жени около него бях успяла да запазя непокътнати огромните любов и обожание, които някога изпитвах към него.
Годините минаваха неусетно и синът ми растеше. Не чувах нищо за Божидар, а и не разпитвах. Продължих с живота си напред и се омъжих. Не обичах съпруга си. Той се грижеше за нас двамата, боготвореше ни, обичаше ни. Но не вярваше в нищо друго, освен в бизнеса и парите си. Нямаше вяра, мразеше идеалите, в които някога вярвах, а още повече мразеше историята. Беше висок и възпълен, изразът на лицето му – винаги равен и спокоен.
Така изминаха 12 години. Вече не вярвах в промяната около мен. Напротив, промените в живота ми ме изпълваха с необясним страх. Страхувах се, че скоро синът ми щеше да преоткрива света чрез същите онези химери от студентски събрания и щеше да скланя глава пред същите фалшиви божества…

- Кате, Кате, това ти ли си?.
Дрезгав мъжки глас прониза зимната тишината, обвила автобусната спирка, на която чаках. Присвих мъчително очи и се загледах в посоката, от която идваше гласът. В далечината проблеснаха рамки на очила и оплешивяващото теме на непознат мъж. И тогава за секунда лентата се превъртя. Студентска скамейка, порутена сграда, прегъната на две човешка фигура, запалена цигара, сандък, дете…Насреща ми стоеше Божидар.
- Кате, ти си била, бях сигурен, че се ти… Откога не сме се виждали. Изглеждаш страхотно, както едно време… Как си, кажи де. Аз съм много добре, провървя ми, да си призная. Станах депутат – ей в това последното Народно събрание. Не че споделям много идеите на партията, ама ми предложиха и си викам – защо да не опитам, може и да стане. И така, с мене. Ама ти нищо не казваш, как си, що си. Ожени ли се? Деца имаш ли? Че едно време, още си те спомням, беше голяма идеалистка. История, идеали, ма тия работи не могат да те вкарат в Парламента, знаеш. Дали се ожених ли? Не, ма те нали знаеш жените по какво летят – власт, пари да имаш, малко чар и работата става. Много красива беше и сега си красива. Изглеждаш невероятно. Да се видим да пием кафе, а? Ето ти една моя визитка от Парламента, обади ми се, да се видим, да си побъбрим за старото време….
Автобусът наближи и аз с треперещи ръце поех визитката. Качих се бързо. Слепоочията ми пулсираха болезнено и болката в очите постепенно прогони всички отговори и въпроси от съзнанието ми.
Вкъщи всички бяха легнали да спят. Запалих цигара. Едно, две дръпвания. Мислите бавно започваха да се връщат в главата ми и цигареният дим ги стегна в мъчителна прегръдка.
Божидар беше оцелял, а аз бях оживяла. Той се беше научил да оцелява, понеже никога не се беше променил. Беше си останал същият от едно време, но никога не е бил легенда, нито е имало нещо божествено в него. Ние, обезверените идеалисти му бяхме подарили всеки по една малка искрица живот. А той дори не беше разбрал.
А аз бях пораснала, бях се променила и се бях научила да живея. Заради него и въпреки него… Бях му родила син…
Цигарата ми догаряше и я загасих в пепелника. И тогава видях, че на масата с треперещи детски пръстчета беше нарисувана картина с голяма зелена къща с едно семейство отпред. Моето семейство и моят син. Отдолу с по-ситни букви беше старателно изписано „Обичаме те, мамо!”