Елица гълташе последните осем аналгина, мъчейки се да не повръща още. Беше рано, твърде рано. Седемдесет и осем. Осем опаковки, от които липсваха само две хапчета. Винаги бяха две. Традиция още от юношеството. Традиция, зародена в училищната тоалетна след онази двойка по химия. Традиция... Обичаше повтаряемостта, еднообразието, застоя... Всичко онова, което, както казваше психиатърът ù,  я отдалечава от живота и приближава до смъртта. Той беше възрастен мъж с очила и строг поглед. Беше глупак, а може би не. Все повтаряше  „Умираш, полудяваш или продължаваш. Това са  единствените три варианта.” Наблягаше винаги на „продължаваш”. Сякаш можеше. Все едно го искаше. Винаги е мразила тези продължаващите. Някакви неуморни идиоти, които вървят ли, вървят, вървят... Къде отиват? Вървят с тънките и претенциозни токчета на майка ù, вървят след онази катафалка - последната кола на Боян, вървят с малките бягащи от нея крачета на Боян и със затихващия шум от стъпките на Боян. Боян - единственият - баща ù, синът ù, бившият ù съпруг. Боян си отиде. Остана Аналгин - последният, най-верният. Този, който никога нямаше да я изостави. Беше евтин, достъпен, бял . Години наред тайно флиртуваше с него, скрита зад любовта си към онзи - другия. Другият, който никога не получи. Другият, който падна от скелето, когато беше на 10. Поредният загинал строител. Висок, силен, груб. Понякога го наричаше татко, но рядко. Него все го нямаше. Връщаше се късно и обикновено пиян. Посрещаше го жената с токчетата и после следваха крясъци, сълзи, шамари или нещо, което звучеше като тях. Смесица от звуци, миризми, усещания... Елица страдаше от тежък Едипов комплекс - една от хилядите диагнози. Беше се влюбила в баща си или в отсъствието му, в  усмивката, която толкова рядко успяваше да си открадне от него, в студения поглед, дори в погребението, на което така и не присъства. Той беше загадъчен и напълно недостъпен, толкова, колкото би могъл да бъде само един мъртвец. Ирина (майка ù) продължи, следвайки все още нечутите съвети на лекаря. У някои хора това е просто закодирано. Омъжи се за Васил. Търсеше промяна. Нов мъж, ново име, нов живот. Елица не помнеше Васил, той не я интересуваше. Те си имаха бебе, после още едно. Това беше отдавна. Тя чакаше Боян. Появи се. Висок, слаб, силен. Искаше и вярваше, че е той. Сватбата не беше нищо особено - хора, музика, храна, алкохол. На сутринта се събуди преди него, вгледа се в лицето му и видя бръчиците около устните, онези, които се образуват от усмивките. Много усмивки... Издадоха го... Не, това не беше той. Забременя бързо, надяваше се... Роди се Боян. Намръщено и вечно ревящо човече. Може би беше той.  Странно, когато падна от катерушката, нямаше писък, нито един звук. Четиригодишният ù син умря. Умря преди... Нямаше спомен преди колко, а и нямаше значение. Помнеше баницата. Тъпата баница, която щеше да му прави. Записваше рецептата от друга майка. И после се чу онзи звук. Сякаш някакъв предмет падна. Тежка книга полетя от рафта. Наскачаха непознати, всичко се завъртя. Беше като във филм. Най-ясно помнеше гласа на някакъв дядо, който крещеше:”Обадет е се на 112, обадете се...”  Сирената на линейка, сигурно е била линейка. Не я видя, нищо не виждаше. Прогледна в болницата. Беше бяло. Бялата стена на някакъв дълъг коридор. Търсеше сякаш петънце, цвят, но нямаше, беше бяло. Така се чувстваше и сега - бяла. Представяше си как аналгинът бавно се стопява в нея и тя става все по-бяла, бяла, докато накрая изчезне съвсем. Изчезне болката,  вината, празнотата, изоставеността, изчезнат всички Бояновци. Съпругът ù я напусна. Той беше като майка ù, от рода на продължаващите. Искаше друго дете. Друг Боян? Не, друг - като Васил, като бебетата. Елица нямаше сили за такава покупка от магазина н аживота. Той си отиде, поредният, последният Боян. Сега е  отново баща, има нова жена, нов син, с ново име. Сигурно е щастлив. Някой зловещо ù  шепнеше „Няма незаменими хора!” Представяше си фабрика с много машини. Третата машина се счупи. Счупииииииии сееееее! Трябва нова трета машина, за да продължи производственият процес.

   Адски ù се гадеше. Познаваше това чувство. Не искаше да повърне, въпреки че 40 минути сигурно стигаха.  Беше като пияна. Таванът на тоалетната започна да се върти. Още малко... Всичко щеше да свърши. Какво ли щеше да е нейното погребение? Виждаше разтеклият се молив на майка си,  непознати роднини, които гледат с превзета тъга и мълвят „Бог да я прости!”,  изнервени гробари, които бързат за следващия и... Пръст. Много пръст. После червеи - гладни, ненаситни, влюбени.  Всичко щеше да продължи, но не и тя. Най-накрая настъпи краят! Лежеше свита  на пода . Приличаше на ембрион. След няколко минути щеше да се роди. Да се роди за смъртта. Все още дишаше. Дори говореше, макар и съвсем слабо. Повтаряше си  думите на лекаря, но в обратен ред: „Продължаваш, полудяваш, умираш”