Тя е всички тях,
но себе си не знае,
все далеч от нея бях,
но знаех как се кае.


Едра снежна плът се люшваше из тъмното небе, сякаш галеше вечерта, а сетне неусетно заспиваше върху натрупалата навсякъде бяла покривка. Студът, този събрат на великите души, проникна в страните на Васил, прочисти съзнанието му и го предаде в чистите ръце на съзерцанието. Умът на мъжа беше лишен от терзания, а духът му бе кристал – ведър и сплотен.  Тялото му дишаше спокойно, ех, за двадесет дни то понесе почти безропотно полепващата и просмукващата се у него клошарска мръсотия, научи се да търпи и да се избавя от себе си. Бялото сърце на Васил умееше тихо да изразява своята благодарност от живота.
В същината си човешкото съзнание напомня хладината и блясъка на сабя. Но трябва добре да се знае, силата на това оръжие не винаги е в употребата му. Движението е твърде често неизменен край на мощта в красивата сабя. Кръвта притопля хладната тъкан и убива блясъка й. Сабята е истински могъща само, когато е в ножницата. Покоят повишава пробивната й сила, а сънят я превръща в ураган. Освободена от ревнивата любов на припряната длан, ръкохватката на приказната сабя се полюшва върху кръста на посветения и така прошепва воински слова в бялото му сърце. Съзнанието на брата от магичния Домен се различава от това на обикновения човек, защото то не води ония битки и не жадува оная кръв, която царства в черното сърце, отказало се е от безконечната война там, вътре в себе си. Съзнанието на брата Бяло сърце е малицидично.
Малисидия е душата на посветения, нежна и богата, тя е винаги жизнена, но и всякога кротка. Прилична на спяща сабя, Малисидия е любима на сърцатия и страшилище за мерзкия. Тя не позволява всяка ръка да я гали, гнуси се от амбициозния и бяга от самовлюбения. Красотата й е скришна, за да не се домогва до нея хищната социална зеница, невидима е силата й, несломима е вярата й, тъй тя поразява сляпото зло и люби обичащия тайните й.
Какво мислите стори Васил в ресторанта на хотел “Дунав”? Той създаде модрия! Кризисната ситуация, която провокира всички и всичко, ядрен взрив с мощ на безброй разпръскващи се концентрични кръгове. Модрията е дело на Малисидия, кризата е последица от секудно изтегляне на чудната сабя. Но в модрията красотата не личи, не. Наместо ваяния и прелест проблясва страховитост, братът Бяло сърце нанася поразяващ удар само с едно кратко изтегляне на своето могъщо съзнание. Така Васил извлече потаеното съдържание от мътните хорски души, то се прояви неочаквано и безконтролно. След ненадейния удар в магазина за дрехи, Елена се вкопа в себе си, рожденият й ден помръкна. Един вид сабя й нанесе прорезна рана, която беше по-скоро болезнена, отколкото смъртоносна. Злото в сакрифициума не умря, а се разрази. Два часа по-късно на две нещастни жени им бе обърнато внимание от красив и екстравагатен мъж, той се отнесе с тях като с принцеси и ги накара да забравят страданията си на недооценени и ощетени жени. Сабята не само не съсече главите им, а напротив, едва изтеглена, тя продължаваше да спи непробудно в ножницата си и само се поклащаше величествено. Ала озаряваше, даваше надежда и откриваше нов път. Въпросите си Васил зададе към сакрифициума с невинен глас и те откриха възможност за изповед. Присъствието му не притесняваше, а предразполагаше; нямаше укор или претенция, а предлагане на възможност. На Елена се откри шанс, без страх да бъде такава, каквато е. Появата на Спринтьора беше дар за Васил, така той можеше да задълбочи въздействието си върху сакрифициума, а и да разшири периметъра на своята малисидия върху всички, които вечеряха в него момент в ресторанта на хотел “Дунав”. Скандалът и парите са най-изкусителните сили за обикновения човек, той се сграбчва в плътта им и никога не е готов самоволно да се откаже от тях. Намесата на брат Амарел превърна модрията в истинска масова хипноза. Всяко черно сърце в ресторанта бе вплетено в игра, която не заподозря, но чийто резултат щеше да му повлияе с изключителна сила. 
Забравата е обичайната последица при малисидия. Тя някакси счупва времето. Когато съзнанието на непосветения бъде атакувано по необикновен начин, то се втрисва, ала в действителност нищо не разбира. Социалното същество никога не съзнава злото у себе си, счита, че злото битува винаги у другите. Затова и не съзнава, кога злото, утаено в собственото тяло и ум, е подложено на удар. Обидата, неприятните усещания, страховете и неудобството от въвличането в модрия се потискат и забравят, нещо повече, забравят се и обстоятелствата свързани с тях. На сутринта много от гостите в ресторанта на хотел “Дунав” ще открият столевки из джобовете си и изненадано ще повдигат рамене. Никой няма да се сети за господин Верду, адвокат Пешев или продавача на цветя от предишната вечер. Не, ще си припомнят само една приятна вечеря навън сред хора. А смътните остатъците от размътеното и донейде убито зло у тях ще се прикрият от столевките, които не след дълго ще бъдат обяснени с подкуп, кражбица в службата и всякаква друга нещастна социална хитрост. Забравата е бич за обикновения човек, посредством нея злото държи черното му сърце.
Първият удар на Малисидия е удар навътре! Удар в предстоящото да стане бяло сърце на едва приетия малък брат в Домена Бели сърца. Това е добиване на съзнание за своята малицидичност, усетът, че притежаваш страшна сабя втъкната в ножница. Това е, което Архонтът стори с тялото на Васил, със съзнанието на Васил, с парите на Васил, със семейството на Васил.
Вторият удар на Малисидия е удар по сакрифициума! Удар на вече завършено Бяло сърце към то човек обсебен от злото, удар в олтара на незнанието, където се жертва всичко човешко. Злото живее посредством сакрифициуми, те поддържат вечно пъкления му огън. При втория си удар Малисидия просветва леко изтеглена, но все още спяща в своята ножница. Това са модриите, спирките на Живата нишка, светият път на всяко Бяло сърце, ала спирки, в които няма отмора, а се издига вихър, кризисните ситуации, наречени битките в сакрифициума.
Третият удар на Малисидия, ех, третият удар на Малисидия. Той е в самия край на Живата нишка, той е разгарът й. Това е сблъсъкът със същинското зло, тогава когато прелестната сабя ще разкрие острието си. Това е битката в Пандемониума. Но преди нея на Васил му предстоеше една среща с миналото.
Брат Лотсоппа огледа осветения център на вечерния Русе. Усмихна се. Досега толкова неочаквано развитие на модриите не бе имало. А Спринтьорът се оказа най-неразгадаемото събитие, което можеше да се случи. Хм, нали видях добре изненадата по лицето на брат Амарел, когато Спринтьорът измъкна третия портфейл. Както аз, така и моя брат сме в неведение за участието на странния бездомник в поредицата от модрии. Да, за сетен път, Живата нишка разкрива богатствата и многообразието си. Чудя се, възможно ли е Архонтът да е открил Спринтьора и да му е въздействал по начин, посредством който да го включи в настоящата ми задача. Подшушнал му е нещичко за някакъв си таен орден, нали силата му да внушава е невъобразима, а празната душа на бедния човек се изпълнила с нова и пълнокръвна идея. Но една такава версия противоречи на основното правило от устава на Белите сърца.
“Никога и поради никаква причина брат от магичния Домен да не изрича слова, чиито смисъл би могъл да наведе някого, който и да е той, на мисълта за тайното ни братство.”
Аз познавам добре всички братя, а всеки новоприет брат се посвещава в Домена, в присъствието на останалите, които до един пристигат в Русе. Така че няма как Спринтьорът да е някой непознат ми брат. Наистина, много забавно и крайно вълнуващо.
Васил се спусна в уличката покрай театъра и когато стигна в края й, доближи кино “Роял”. Отпреде му пустееше, снегът валеше все по-силно и на все по-едри парцали. Той отвори входната врата на киното и влезе в тесния му коридор.     
Пръстенът никой не владее, само за най-късо носи – така завършваше катомодрията от ресторанта в хотел “Дунав”. Нищо по-ясно от това. Васил знаеше, че през последните дни в кино “Роял” се прожектираше третата серия от “Властелинът на пръстените”. Явно в киното щеше да се разгърне следващата модрия.
Васил видя дебел мъж в малка кабина. Лицето му имаше спокойно, почти блажено изражение, а погледът му се мержелееше в отсъствие.
- Здравейте, отдавна ли е започнал филмът? – попита Васил. – Дали съм закъснял?
Дебелият мъж се завърна от далечен и може би по-просторен свят, като отвърна с мек и приятен глас:
- Не, не сте закъснял. Прожекцията започна, но не са минали и десет минути.
- Чудесно – рече тихо Васил. – А има ли как да ме пуснете да гледам филма без да плащам?
- Пари ли нямате?
- Ами да.
- Изглеждате добре облечен – отбеляза дебелият мъж.
- Вярно е – отвърна Васил, – но не се подвеждайте от външността ми. Хубавата дреха е като делниците, празна надежда за вълнуващи празници.
- Прав сте – съгласи се дебелият мъж. – А вехтата и кърпена дреха е като тъгата, понякога топли, ала винаги остава недооценена.
- Ако искате мога да ви дам шапката или пелерината си – предложи Васил.
- Не желая дрехите ви, те едва ли ще ми станат.
- Имам и една красива лула, ако предпочитате мога да ви дам нея.
- Не, благодаря. Щом е красива, тя не може да се дава другиму, трябва да остане ваша.
- Тогава как мога да спечеля благоволението ви?
- Вече го спечелихте, така че може да влезете в салона. Достатъчно пропуснахте от края на дългия път, който извървяваха Фродо и Ам Гъл.
- Благодаря.
- За нищо. Макар не на всекиму да е ясно, такава ми е работата: аз всъщност не съм този, който взема парите, а този, който предоставя възможността да се влезе в салона на киното.
Васил подмина кабината на дебелия мъж, който отново мислено напусна тясното преддверие на кино “Роял” и на мига се отнесе някъде, много далеч.
Тъмният полупразен салон и историята, която струеше от екрана охотно приеха брат Лотсоппа. Огромните очи на Ам Гъл се врязаха в него, жажда, мъка и порутена страст се четеше в тях. Васил се настани в края на най-близкия ред и зачака да посвикне с мрака. Изпитият и изгубен в себе си хобит водеше дълъг и изпълнен с терзания разговор със своето властно, неудовлетворено и сенчесто аз.
Този, който безогледно се стреми към власт е онзи, който не разбира и отказва да опознае себе си. Причина за човешкото неудовлетворение е страхът от действителна среща с най-тъмните кътчета на забравената и изоставена душа. Обикновеният човек винаги е  готов да напусне себе си и да се втурне навън, където е изкуствената светлина и глъчта на тълпите. Убедеността му, че е наясно със своите стремежи го подвежда и го кара високо в ума си да заявява своите съкровени цели и да се впуска след тях. Това той нарича своя чувствителност. Неудовлетворението е злият господар на непосветения, заповедите му са винаги категорични, амбициите са сковаващи, а наказанията – най-мъчителни. Колкото по-голяма е властта на демона вътре в човек, толкова по-огромен е блянът му за власт, толкова повече са оправданията му за предприеманите действия. Да се изживява като жертва, а да ръфа безброй врагове, е психологията на обикновения човек. Но рано или късно непосветеният бива възпрян в своя безумен и низък поход. Или среща го смъртта, или, ако има късмет, на пътя му се изпречва Малисидия – тази, която убива злото.
- Василе, здравей – глас, идващ от малкото непреровени дълбини на душата му се издигна до съзнанието на брат Лотсоппа и пробуди слуха му. – Ах, само откога не съм те виждала!
Мария! За втори път тази вечер Васил срещаше Мария. А не бе я виждал от тридесет години. В книжарницата успя да я излъже, ала сега едва ли щеше да успее.
- Василе, променил си се… Ах колко се радвам, че те виждам! – гласът на Мария се снижи, сякаш се страхуваше да не я ударят. – Василе, ти нали ме позна?
- Да.
Мракът в салона на кино “Роял” бе отстъпил, красивото и мило лице на някогашната му любима го гледаше незасегнато от прокажената ръка на времето. Сякаш дълъг сън я бе споходил и сега все едно не беше зимна вечер, а светла пролетна утрин, когато младостта отново се възражда с пълни сили за нов път и пореден шанс.
- Как си, Василе? Как живееш? – попита Мария, а ръцете й несъзнателно се плъзнаха по коленете и откриха неговите.
- Добре живея, Мария. И се чувствам добре. Ти как си? Струваш ми се същата, както във времето когато стояхме на банките в университета, а ти облягаше брадичката си на дланта и с внимание слушаше всяка лекция.
- Ох, Василе, не съм същата… животът не щади никого. Но аз не страдам от това. Справям се с него и ценя радостите му.
Мария се засмя, сякаш красива мисъл споходи ума й:
- Помниш ли, Василе, старото издание на онази разшита книга, която открихме в малката библиотека на стария гимназиален учител.
- Да, Мария, помня. Старият Мемохан Рис и неговата Синя библиотека. Какви ли странни неща не откривахме там: нечувана от другиму философия, приказни истории непознати никому. Помня и книжката с изчезнали корици и разшити страници – “Безкрайнини” от Иван Частамеф.
- А помниш ли безкрайнината за Ленената покойница – жената, която изпаднала в тъй непробуден сън, че пропаднала във времето и се понесла назад в историята, защото била обречена на вечна забрава.
- Помня, Мария, как да не помня. Ето ги и стиховете, с които започваше безкрайнината... “Тя е цвете в планината, /тя е повей в равнината, /вдъхни ухание, бъди възхита, /стани забвение и тя отлита.”
- Знаех, че не си забравил, знаех… А помниш ли думите на магьосника, облечен в дреха с цвят на залязващо слънце, които шепне на потъналата в непробуден сън Ленена покойница.
Без да се замисли, Васил зареди древните слова, сякаш ги четеше от мрака или от просветващите зеници на Фродо или Ам Гъл, които се бореха с изкушенията на пръстена.
- “Жената, казват, слуша само своето сърце, а то е един Млад-порив-без-много-мъдрост. Аз, мила моя, съм твоят Млад-порив и – колкото далеч да мислиш, че съм –  не кай се, аз бързо при теб ще долетя. Ти не помниш, но аз помня:  този къшей време е правен от мен и от теб. Ти не помниш, но аз помня:  този час е отдавна чакан от мен и най-вече от теб. Сега съм тук и ний сме двама! Чуй моя глас – аз те обичам! Чуй моята повеля – ВЪЗДИГНИ СЕ!
Знам, не вярваш, мила моя, но повярвай, аз съм сърцето на твоето сърце…”
- Ах, Василе, само колко се радвам, че те виждам!
- И аз се радвам да те видя, Мария, много се радвам. Помниш ли вечерите, в които учехме омразния наказателен кодекс в моята мансарда.
- Да, а ти се опитваше да правиш панагюрски яйца и винаги, сякаш нарочно разливаше запръжката върху учебниците по наказателно право.
-  Ха, не беше нарочно, просто някаква сила ме направляваше.
- Сила? Как пък не? Сигурно същата сила те накара да полепиш листите на гражданския процесуален кодекс по стените, вместо тапети, обявявайки новия си метод за шоково обучение.
-  Да, и затова научих само нечетните му страници.
- Ех, бяха прекрасни времена! Спасявахме се от неправдите на живота като търсехме и откривахме убежище във вътрешната си правота.  И слушахме “Пърпъл”.
- Точно така  –  “Пърпъл”. Помниш ли любимата ни песен, “Lalena”?
- Разбира се, че я помня, Василе. Понякога, вечер пускам стария грамофон, слагам одрасканата плоча и слушам “Lalena”. Ех, Василе, сигурно вече си съдия в касационния съд или си станал професор?
- Не, не съм. Само нотариус съм, макар да си призная, малко ми е скучно.
Изведнъж Мария се вгледа изпитателно във Васил и попита:
- По работа ли си в Русе?
- Не, тук съм, за да извърша някои… лични проучвания.
- Така ли? – озадачи се Мария. – Знаеш ли, преди няколко часа ми се стори, че те видях в една книжарница.
- Не, Мария, днес не съм посещавал книжарници, бях доста зает.
- Да, по всяка вероятност съм се припознала. Но мъжът, който видях, досущ приличаше на теб. И то точно такъв какъвто си ти сега, петдесетина годишен, твърде запазен, а и притежаваше онова твое изражение на очите, сякаш си беше наумил да извърши нещо непредсказуемо, което щеше да уплаши, но и да очарова. Ала дрехите му бяха ужасни, беше някакъв клет бездомник. Чудя се какво ли е търсил в книжарницата? Колкото до тонът на гласа му, начинът му на говорене, както и цялото му държане, те по нищо не напомняха твоето поведение. Въпреки всичко е странно, че съм сбъркала някого с теб, точно в деня, когато те срещам и то след толкова години.
- Синхроничност – отбеляза Васил. – Нали знаеш, случва се при богати душевности и в напрегнати моменти. Спомняш ли си онази лятна вечер, когато предугади намерението ми да пребия партийния представител във факултета, онзи, който ме убеждаваше да пиша доноси и се опитваше да ме вербува в черната агентура.
- Да, помня – отвърна Мария и сякаш нещо я смути.
- Намирахме се в канцеларията – поде Васил, – вербовчикът ми подаваше белите листи, които очакваше да попълня и ми разясняваше ползите за обществото, а и за мен самия, от драгоценното ми участие в държавната дейност. Беше си въобразил, че ние с теб имаме интимни отношения, а това му се струваше твърде буржоазно и с това се опитваше да ме заплашва. Бях си наумил да го напердаша яката, да му взема дрехите и да го пусна гол в студентското общежитие. Никак не ме интересуваха последиците. И точно когато смачках листите и бях готов да връхлетя и изтръгна черното му сърце, ти влезе в канцеларията. Само в един случай съм бил по-втрещен от онзи път. Вдигна ми такъв скандал, че часове наред умът ми се блъскаше из стените на главата. Ти влезе в канцеларията с ледено изражение, затвори бавно и заплашително вратата и с най-сериозния си тон ме попита как съм могъл да сторя това. Честно да ти кажа, изплаших се. Не знаех за какво говориш, но за пръв път те виждах така отдалечена и студена. А дори си нямах представа какво предстоеше. Отвърнах, че не съм сторил нищо, а ти постави длани върху масата, на която бях седнал, надвеси над мен и ревна: ”А какво мислиш е това, Василе”.  Тогава очите ми виждаха ясно, но не можеха да повярват. Точно над главата ми се заклати най-осрания чифт долни гащи. За миг погледнах партиеца, беше си глътнал езика. Думите излязоха от устата ми без да имам власт над тях, казах: “Мария, това моите гащи ли са?”. Сякаш бях приел вината си, след като доказателството за нея тежко висеше изпод носа ми. А ти с най-безпардонния си глас рече – “А чии мислиш, че са, Василе, може би негови”.  И описа във въздуха широка дъга с осраните гащи по посока на партийното джудже. Едри парчета се отделиха от гащите и покапаха наоколо, облещеният мерзавец подскочи като ужилен и почти се разби във вратата на канцеларията. “Твои ли са?” го попита ти, а той заекна – “Н-не, н-не са мои”. Ти добави – “Напълно ли си сигурен?”, а той отрече с най-искрения си глас – “Д-да”. Тогава ти се извърна към мен, впи очите си в моите, сякаш свредел дълбаеше в душата ми и стовари насраните гащи върху главата ми, след което категорично отсече – “Между нас всичко е свършено. Завинаги!”. Излезе от канцеларията като силно затръшна вратата й. Лайната се стичаха по лицето ми, а грозноватият лилипут от партията-майка ме зяпаше изумен. Накрая сякаш се разбуди, прибра намачканите си листя и без да каже нищо си отиде. Никога повече не го видях.
Васил се замисли с доволно изражение, а сетне добави:
- Мария, по-късно ти ми каза, че си имала видение: видяла си как бия нещастника, как го събличам и го оставям гол в коридора на общежитието. Чудила си се как да ме спасиш и си измислила историята с насраните гащи. Ето това също е синхроничност. Когато след години четох Юнг, веднага си спомних за твоето видение. Мария, ти така и не ми каза, чии бяха онези лайна. Твоите ли?
Докато Васил разправяше историята за своето вербуване в държавна сигурност, Мария малко по малко се изчерви, после започна да се смее, а накрая вече слушаше озадачена.
- Василе, не съм имала видение. Напротив, по-рано през деня ти дойде при мен и ми разказа какво ти е предложил партийния функционер. Подробно и насред гняв ми обясни какво възнамеряваш да му сториш.
Беше ред на Васил да се озадачи:
- Не, Мария, грешиш. Не съм ти споменавал нищо. Точно обратното, аз знаех, че ще се опиташ да ме вразумяваш и затова премълчах предложението на вербовчика – Васил отново се замисли. – Но сега разбирам, че ти се опитваш да си обясниш видението с обичайните средства от ежедневието. Разбира се, в това няма нищо странно – синхроничността винаги обърква.
- Не, не е така. Василе! Ти ме извика в мансардата си в късния следобед на същия ден, разказа ми какво ще сториш, ако не ти помогна. Аз те попитах как да го направя, а ти ми даде въпросните гащи, каза ми с какво си ги напълнил и ми заръча кога да дойда в канцеларията и какво точно да сторя. Всичко, което направих, беше по твоя заръка.
- Не може да бъде – треска се надигаше у Васил. – Мария, след случая, късно същата вечер, ти ми каза, че си имала нещо като сън яве или някакво прозрение за бъдещето ми, което се очертавало злощастно, ако си позволя да пребия и се подиграя с партийната отрепка. 
- Това ли съм ти казала, Василе? Сигурен ли си? Когато ме извика в мансардата и ми поръча какво да сторя, ти на няколко пъти ми каза, че в никакъв случай няма да вършиш това, което агентът иска от теб, ако ще и да те изключат от университета. Аз просто повторих думите ти, не съм казвала, че имам видение.
На екрана в салона на кино “Роял” Фродо се прегъваше пред изкушенията на пръстена. Носителят на силата желаеше да се превърне в неин властелин.
Изведнъж нечий мъжки глас тихо подвикна в тъмния салон:
- Майко, време е за лекарството ти.
Мария се обърна по посока на дочутия глас и рече:
- Да, да, знам. Минутка – след което рече на Васил. – Това е синът ми – Игнажд.
Трябва да наближава тридесет години, помисли си Васил. Бях забравил, че Мария има син и че времената в университета са безвъзвратно отминали.
- Болна ли си, Мария? – попита Васил.
- Нищо особено. Но трябва да ида до тоалетната и да изпия таблетките ъ-ъ… таблетката си. Извини ме за малко.
Мария се изправи и се насочи към изхода на салона.
Васил се опита да открие къде точно е седнал синът на Мария. Разпозна едра фигура в средата на реда. Опита се да различи някои черти от лицето му, но не се получи. Дочу стъпки от другата си страна. Обърна се и видя как един силует излиза от салона на киното. Нещо в изплъзващия се като сянка човек му се стори познато. Нямаше време да помисли. Една друга сянка, която слизаше от горните редове, седна на празния стол до него. В тъмното, от ревера на новодошлия, проблесна знака на братята от магичния Домен. Пет сърца, символ на Гестите, бяха преплетени помежду си, а тяхната общност оформяше едно голямо шесто сърце – символ на Домена. Сърцата бяха бели на цвят, разположени на черен фон. Знакът беше семпъл, ала някак хипнотичен. Васил разпозна брат Револген.
Почти рахитичната му ръка се протегна изпод брадата на Васил, тя държеше въздълъг, ала изящен бастун. Множество фигурки се стичаха по него, сбираха се една в друга, но и изведнъж се разделяха. Макар майсторски направен, бастунът изглеждаше някак недовършен. Брат Револген пусна ръкохватката на бастуна. Той се задържа за миг върху тънкия си край, а после остро се наклони в една посока. Васил го улови в средата. С освободената си ръка брат Револген почука по ръкохватката. Погледна внезапно Васил, след което се изправи и излезе от салона на киното.
Васил хвана с две ръце оставения му бастун и без да знае защо, се отпусна отгоре му. Ам Гъл провеждаше поредния си вътрешен диалог. Безценният пръстен владееше умът му, черната част от сърцето му надмогваше бялата.
Изведнъж Васил се сети, че човекът, излязъл непосредствено след Мария, леко се бе наклонил на една страна, сякаш невидима патерица го поддържаше прав. Спринтьорът! Някакъв смътен страх заля съществото му. Васил скочи на крака и стискайки бастуна излетя от салона на кино “Роял”.
Дебелият мъж стоеше в тясната си кабина, беше привел глава, дълбоко замислен. Васил се насочи към тоалетната, но преди това запита:
- Извинявай, заета ли е тоалетната?
Дебелият мъж се разбуди и каза:
- Една жена е вътре.
- А да е влизал мъж? Един такъв опърпан и много слаб.
- Да, влезе. Но и излезе.
Васил влетя в тоалетната, която не беше разделена на мъжки и женски отсек. Мария стоеше пред мивката и плискаше лицето си с вода, страните й бяха зачервени. Бялото сърце на брат Лотсоппа веднага разпозна мъката и нарасналата тревога в жената пред себе си, която се бе извърнала към него и го гледаше донякъде засрамена, но и уплашена.
- Мария, той стори ли ти нещо? – развълнуван се провикна Васил.
Жената стоеше задъхана, влага бе обляла очите й. И унес. Сякаш най-безлюдната далечина се беше спуснала в нея, бе я завладяла, а сега властваше в сърцето й. Тя не продума. Само на пресекулки поемаше дъх, а сетне издишаше.
 Васил сграбчи раменете на Мария, гняв се надигаше в него. С мощни и резки движения той разтърси отпуснатото й тяло.
- Отговори ми, Мария, какво стана? Не изглеждаш наранена, само малко… хипнотизирана. Каза ли ти нещо той?
- Кой? – едва прошепна леко потрепващата жена.
- Той! Спринтьорът – един бездомник дето куца.
- Василе, защо… направи… това? Защо?
- Какво съм направил? – все по-объркан запита Васил. – не разбирам, Мария, аз не съм направил нищо.
- Защо взе ми… сърцето?
Брат Лотсоппа отдели ръце от Мария, те увиснаха протегнати от двете й страни. Тогава умът му потърси натрупаното и наученото в последните пет години и без да се мае, отряза пътя до себе си на всички мисли, които го атакуваха с безброй въпроси и вариации на случващото се. Душата му утихна и мъдрост покълна в нея. Този разговор беше твърде страшен, за да е романтичен. Нещо непонятно и предълбоко се криеше тук.
- Как така, Мария, съм ти взел сърцето?
Невиждащите нищо отвън очи на Мария потрепнаха, светлина пробягна в тях.
- Веднъж, Василе, ти така ми рече: “Аз съм като разполовена ябълка, чиито две страни безутешно се поклащат, паднали по гръб една до друга”.
- Никога не съм казвал такова нещо, Мария.
Бедната жена се засмя за миг, а после захлипа, но и това отмина.
- Забравил си, Василе. Макар преди малко да ми го припомни.
Брат Лотсоппа се беше овладял. Знаеше, че живата нишка провежда своя пътник в път от стъпки непосят. Така обичаят на непосветения делник губи устоята си и в средината му се въдворява нов ред, по-жив, по-истински и най-вече по-загадъчен. Оставаше да чуе всичко, което има да му каже Мария. Сякаш Малисидия трепереше в своята ножница и предвещаваше, задаващата се отвъд хоризонта битка в Пандемониума.
- Василе, а аз ти отговарях по този начин: “Ние с теб сме като две успоредни, протегнати в безкрая, които минават една от друга на космическо разстояние”. Помниш ли това, Василе?
- Помня, Мария – отвърна той, макар за първи път да чуваше тия думи.
- Не помниш, Василе, не помниш. Колко тъжно! И същевременно колко интересно! Старият Мемо Рис ни показваше книгите си и страшно ни вричаше да не споделяме знанието им другиму. Синята библиотека, казваше той, е приказка в средата на мъртва реалност, затуй в нея не ще открием амбиции, власт, недоволства и градене на цивилизации, а Платон, Монтен, Шопенхауер, Ницше, Юнг, Ремалзен, Частамеф, Месатл и Бермарстафа. Твоята ябълка, продължаваше вехтия Мемо Рис и сочеше гърдите ти, Василе, е не отхапана, а делена. Да, делена, момчето ми! И туй е, струва ми се, истинската ти мъка. Засмиваше се тъй, все едно за него дори мъглата бе ясен ден, и разгръщаше Есхил. Помниш ли, Василе, бащиния му глас и силата, що стенеше в него? Мисля, това помниш! Е-е, възклицаваше той, океанидите любят своя Прометей и мъката му окрилят със своята си мъка. “С душа от камък, със сърце безчувствено е онзи, който не скърби пред твоите страдания! О, да не бях ги виждала! Видях ги аз и болка сви сърцето ми!” А как отвръщал пригвозден Прометей – “Да, жалък съм за своите приятели”. Ех, Василе, приятели бяхме ние двама, раздяла не ни се случваше. Но жалост вмъкваше се в теб и глождеше те, жалост, че от себе си си разделен. Най-прикован е този, който на две делен е, тъй добавяше Мемо Рис. Ала океанидите знаят повече от всеки друг, че Прометей, макар делен е пълен, та чак препълнен, че животът струи, извира с цяла мощ от него. “Ти може би си сторил нещо повече”, уверени са те. А Прометей изрича същинските си думи – “На смъртните отнех да виждат края си”.
Без да разбира защо и почти без да усеща, че го прави, Васил повтори последните думи изречени от Мария.
- “На смъртните отнех да виждат края си.”
- Дар ли е това, Василе? Кажи ми!
- Не знам. Може би – повече на себе си, отколкото на Мария, рече Васил.
- Боговете виждат ли своя край? – попита възбудено жената, а в очите й лудост се разрастваше. – Няма как! Безсмъртните лишени са от край. Или по-скоро те, ведно със своя край, са неделими. И питам се, Василе, какво е сторил Прометей, богове ли хората направил? Не е ли риск, пък попита ти стария Рис, да бъдеш бог?
Сякаш транс бе обзел Васил и думите съвсем ясно се отрониха от него:
- “За мнозина – да, смъртоносен риск, за малцина – шанс е, богът прави те истински човек.”
- Спомняш си, Василе, виждаш ли? Колко съм щастлива! А всички, без Игнажд, казват че съм… друга някаква. Разбираш ли?
Тогава Васил видя опаковката с таблетки, която Мария стискаше в ръка. Ужасна мисъл прободе умът му. Възможно ли е тя да е…
И сякаш Мария предугадила съмнението му, каза:
- Но аз не съм такава. Не съм!
Вратата на тоалетната се отвори със замах и в нея влезе Игнажд – синът на Мария.
- Майко, добре ли си?
- Да, да, добре съм, мой малък И… Но защо така си навъсен, случило ли се е нещо. Ето, аз изпих си лекарството и дори си поговорих със… но аз забравих да ви запозная. Каква съм само! Това е Васил, мой стар приятел, разказвала съм ти всичко за него. Василе, това е Игнажд, синът ми, моята радост.
Двамата мъже, по-възрастният и по-младият, си стиснаха ръцете някак плахо, бяха притеснени от присъствието на Мария, от съзнанието си за нейното състояние.
- Майка ми е казвала, че сте юрист, макар както сама се изразява, по дарование сте магьосник.
- Да, магьосник, точно така – въодушевено рече Мария.
- Със сигурност наполовина е права – засмя се малко пресилено Васил. – А вие кажете тогава, какво е вашето дарование?
- Е, аз съм лекар. Поне на диплома. Отскоро съм командирован в едно село, някъде в Балкана. Върнах се в Русе само за да взема майка ми със себе си. Колкото до дарованието, отново по израза на майка ми, аз съм бил роден, за да помирявам реалиите.
- Да помирявате реалиите? Интересно словосъчетание! Възможно ли е това? Винаги ми се е струвало, че на човек му е отредено единствено да се примирява с реалията си.
- Не, не – размаха страстно ръка Мария, – това не е така и ти го знаеш, Василе. Примиреният човек е роб на своя свят и окото му не може да прозре отвъд границите му. Помиреният превъзмогва съдбата си, която не е нищо повече от досадния и омършавял дух на едничката реалия, и успява да преживее всяка разлъка. Всяко делене.
Игнажд прегърна майка си и рече:
- Хайде, майко, мисля че вече се изпратихме с града. Утре преди пладне ще поемаме на път. Нали обещах, преди да стигнем Балкана, ще те заведа в един крайпътен ресторант, където както сами се хвалят се готви “телешко с картофи и прекрасен сос”.
- О-о, но свърши ли вече филма? – възнегодува Мария.
- Да, майко. Фродо се върна в своя хобитов свят.
- Ами пръстена? Ами Ам Гъл? Какво се случи с тях?
- Хайде, майко по пътя ще ти разкажа – Игнажд поведе майка си към изхода на тоалетната на кино “Роял”. – Довиждане, Василе, радвам се, че се запознах с вас.
- Василе – изведнъж се сепна Мария, – ще се видим отново, нали?
- Разбира се, Мария – отвърна Васил. – Аз често пътувам до Балкана. Там ще намеря твоето село.
- Да, да, ще намериш – и изведнъж сякаш нещо й хрумна и Мария заповтаря на висок глас. – “А как намери цяр за туй страдание? А как намери цяр за туй страдание…”
Брат Лотсоппа остана сам в тоалетната, но дълго чуваше гласа на Мария. Минаха десет минути, мислите му го бяха отвели далеч, но не достигаха никъде. Изведнъж, сякаш пробуден, Васил излезе в тесния коридор. Там дебелият продавач на билети, облечен в сивкав шлифер и готов да се прибира у дома, му се усмихна.
- Вие познавате Мария? Странно, вас не съм ви виждал досега.
Васил се изненада:
- Не сте ме виждали? А колко често виждате Мария?
- Всеки четвъртък. Тя не пропуска последната прожекция, независимо кой филм прожектираме. Мария е изключителна жена, някак ефирна, а в същото време със силно присъствие. Макар да е много болна.
- От какво е болна? – трескаво попита Васил.
- Шизофрения – рече продавачът на билети. – Не знам особено много, само това, което чувам от откъслечните разговори между нея и сина й, Игнажд. Прекрасен младеж, особено проникновен. Той е медик, въпреки че е май и нещо психолог. Не ги разбирам тия работи. Чувам го да говори за някой си Лакан и за някакво отхвърляне  Името-на-бащата. Сигурно има нещо общо с болестта на Мария. Дано се оправи. Знаете ли, има нещо невежо и извратено в това душевно болен човек да се лекува с лекарства, не мислите ли?
Васил повдигна рамене. Дебелият мъж продължи:
- Но хайде довиждане, виждам бързате. Междувпрочем греша ли като си мисля, че когато влязохте в салона бяхте без бастун.
- Не грешите.
- Вярно, не греша – и преди Васил да си иде, продавачът на билети малко притеснено добави. – И, господине, да не забравите да вземете трите портфейла, които не знайно защо оставихте при мен на съхранение.
Васил се извърна втрещен:
- Моля?
- Е, май сте от тези, дето са разсеяни. Не се ли сещате, три много дебели портфейла. Не съм ги отварял. Ето ги, вземете си ги. Беше ви страх да не ви оберат в киното, нали?
Васил почти ядосан обясни:
- Но аз дори нямах пари, щом дойдох при вас. Та нали вие ме пуснахте без пари в киното, не си ли спомняте?
- Спомням си, как инак. Но си и спомням и тези три портфейла.
Васил сграбчи портфейлите и ги разтвори. Десетки банкноти от по сто лева се тъпчеха в тях.
- Когато оставих при вас портфейлите, нещо друго казах ли?
- Ама вие наистина не си спомняте, а? Знаете, удивително ми приличате на прекрасната Мария. Не, не казахте нищо. Освен това, че често посещавате тоалетната, на което да не се учудвам.
- А как бях облечен?
- Ха, ами като сега. С пелерина, шапка… Как по друг начин да сте облечен?
Васил се замисли за кратко.
- Добре. Благодаря ви за всичко. Задръжте единия портфейл, заслужихте си го.
И докато дебелият продавач на билети се взираше изумен в съдържанието на не по-малко дебелия портфейл, Васил се извърна и се отдалечи. И докато напускаше тясното преддверие на кино “Роял”, умът му не успяваше да се освободи от натрапливото повторение на две изречения, които взаимно се преплитаха и търсеха трето. “На смъртните отнех да виждат края си” бе едното изречение, което постоянно се атакуваше от “А как намери цяр за туй страдание?”.
Нощният Русе беше тих, сив и дъхаше на тайнства.
В сърцето на Васил просветна отговорът – “Надежди слепи вселих в душите им”.