Броня от сребро

 

   Стъпваше бавно и тихо. Тревата гъделичкаше босите ѝ крака. Сумракът притъпяваше природните цветове. Усети се полъх. Усили се и сякаш вятърът ѝ прошепна:

     -  Бягай! Бягай бързо!- тя се уплаши. Започна да се озърта, но нямаше никой, беше сама в сивата тишина. Гласът се усили:

       -  Бягай! Бягай! Бягаааай!- и този път тя го направи. Побягна с всичка сила напред и без посока. Не поглеждаше назад, но този вик- страшен и от никъде появил се, караше сърцето ѝ да бие лудо- страхът от непознатото, от неочакваното...

   И както бягаше така се опита и да спре- изведнъж, но не успя. Петите ѝ направиха бразда в земята. Дори отстъпи назад пред този поглед. Две големи котешки очи с цят на синьо-жълти лъчи примигваха пред нея. Гледаха я изпитателно, с любопитство. Зеници като вретена- свиваха и разширяваха отражението на фигурата ѝ... гласът онемя. И останаха само те в глухата тишина- тя и тези две очи. Клепачите котешки завихриха косите ѝ и небето се запали- ей така от нищото, изведнъж. Огненото кълбо летеше към нея, падаше върху нея. Приближаваше я, тя не помръдваше... Удари я...

   Извика и се изправи като пружина. Беше в леглото си, обляна в студена пот. Стисна силно чаршафа и в този момент разбра, че е сънувала. Полудялото ѝ сърце започна да забавя стъпките си. Зарови пръсти в косата си.

     - Ооох, било е сън, сън е било! Ще отида да си налея малко вода- стана, но се блъсна в шкафчето до вратата и заподскача на един крак- Как не те видях, аууух- разтриваше крака си... Я почакай- посегна към стената, напипа ключа и натисна копчето.

     - Никииии, недей моля те, изгаси- чуха се няколко гласа... Ала пред нея остана тъмно, не се промени нищо. Инстинктивно върна копчето обратно, но вече не чуваше техните гласове, само уплаха в душата си. Ощипа се, плесна се по лицето- усети ги... И оооо не, за съжаление вече не сънуваше, беше сляпа... Но защо? Как? Просто изведнъж- никой не можеше да ѝ каже, но това което сега я плашеше повече- че може би никога повече няма да види кой какво ще ѝ покаже...

   Пипнешком се облече в тъмнината. Взе чантичката си и излезе. Ходеше бавно, опряна на стената. Все още ѝ се стуваше нереално. Стигна до входната врата. Все пак познаваше дома доста добре- вече 21 години обикаляше пределите му. Излезе. Валеше дъжд. Чуваше го. Заслуша се в тропота на капките. Стоя така дълго време. Долови в тях някаква ритмичност. Прекрачи прага и вдигна глава към небето. Дъждът поливаше лицето и триеше сълзите, които се стичаха от невиждащите ѝ очи...

   Пое дълбоко въздух. Присегна се назад и взе бастуна. Беше на възпитателката. А сега щеше да ѝ бъде по-нужен отвсякога, за да свикне с новия си свят, на тъмнина веч по-богат... и тръгна. Силите ѝ стигнаха до края на пътя където свършваше селото. Подпря се на един камък. Поплака си, но умората надделя, свлече се и заспа...

   - Ей, момиче!- нещо я буташе- Ей, събуди се!- по-скоро някой.

   - Оооох, явно съм заспала.

   - Що дириш тука?

   - Коя си ти?

   - Аз съм една баба. А ти коя си? Как се зовеш?

   - Николая!

   - И кой вятър те довя тука?

   - На страха.

   - От що?

 -  От неясното ми рязко променено бъдеще- ядосано отвърна тя- Виждаш ли бабо, аз на тебе не се сърдя и за тона ми прости, Аз семейство си нямам. Живея в дома за сираци, там в селото. Сигурно го знаеш къде е?

   - Знам го.

   - Но с това съм свикнала и не за това се ядосвам. Не в това е проблемът.

   - А къде е?

  -До вчера виждах, съзерцавах света около мен и това ме радваше. Здрависвахме се със Слънцето всяка утрин и изведнъж то угасна за мен, светлината изчезна... Сега, сега само мога да го слушам и да се надявам, че ще ми прошепне де да ида и кой да питам нещо да ми каже.

   - Е как тъй, чедо?

   - Ами ей така, и аз не знам. Сънувах, събудих се... и бях сляпа.

   - Хммм... Магия казваш...

   - Не съм казвала.

   - Ала си го помислила. Какъв сънят ти беше, девойко?- разказа ѝ го.

   - Мммм, това интересно е... много!

   - Защо бабо?

   - Защото твоят път дете едва сега започва...

   - А ти от къде знаеш?

 -  Дъртите ми кокали усещат времето чедо, ала сърцето ми овехтяло в теб нещо улови, теб нещо те държи, ще се случи нещо голямо с теб, помни!

   - И какво е то, бабо?

   - Ох дете, не зная!

   - И къде ще му излезе края?

   - Ах, Николая! Края не знам, но ще ти кажа от де да тръгнеш. Вяра имаш ли ми?

   - Имам, бабо, имам- мъдростта във вас се крие!

   - И глупостта дете, ама айде да не те бавя повече... Ще тръгнеш е по тоя път тука и ще дириш нея, ще търсиш Спирея!

   - Коя е тя, каква е?

   - Твоите знаци тя ще разчете по водата, ама е малко чепата. Ала ти внимание не ѝ обръщай, само с отрицание не връщай!

   - А къде да намеря тази... Спирея?

   - Влез в гората- тя тебе ще намери!

   - А сама ще мога ли?

   - Ще можеш ли?

   - Не знам.

   - Познаваш ли оная лудетина в селото?

   - Коя?

   - Дето Господ рекъл момче да бъде, ама разсърдил се накрая, завъртял се наобратно и то момиче се родило. Такова диво и силно. Тя ловка е в краката и има точна ръка.

   - За... Алекса ли ми говориш, бабо?

   - Е, тая същата, да! Тя твоите очи ще е, а ти на нея вътрешен водач. Тъй че първом нея издири и после гората хвани!

   - Как да ти се отплатя, бабо- за съвета, за добрината?

   - Доброто дете, не се плаща, само се подарява- запомни го! Колкото за съвета- усмихни ми се- Николая се разсмя!- Ето тъйси по-красива... Хай със здраве и бъди щастлива!

   Срещата със странната старица ѝ се отрази добре. Доби кураж, поразведри се, пак имаше надежда. Само... трябваше да намери Алекса. Беше я виждала много пъти, ала никога не си бяха разменяли и дума до сега, но ѝ се възхищаваше. Хвърляше точно, бягаше бързо, наистина превъзхождаше мъжете в много неща. Може и за това хората не я харесваха много, а и на нея самата ѝ се сруваше груба.

   - Трябва да опитам! Длъжна съм!- и тръгна към селото. Все още се попрепъваше по пътя, но по-скоро защото беше несигурна, а не защото имаше препядствия по него. Ориентира се по врявата. Не беше трудно. Бяха се събрали хора. Викаха така, сякаш имаше състезание. Тя се шмугна в тълпата и се приближи повече към мястото от където очевидно идваше този шум.

   - Какво става тук?- попита Николая този, който усети, че е най-близо до нея.

   - Малката мъжкарана пак натрива носове!

   - Какво прави?

   - Предизвиква ги! Ела да се доближим и ще я чуеш!

   - Аз...

   - Виждам, виждам, дръж се за мен!

 - На вниманието на всички тук- чуйте ме! Ей, ей, по-тихо бе!.. Който успее да донесе една стрела от коша с тези два пръста...

   - Сочи палеца и показалеца си- прошепна ѝ непознатата.

... ще може да разнесе мълвата, че ме е победил. Ще има и награда- ако е мъж, ще получи целувка, ако е жена... е, ще видим тогава!

   - Ха- чу се мъжки глас- че това е най-лесното предизвикателство от всички, които даде до сега!

   - Ами спечели го тогава!

   - Сигурно има някаква уловка?

   - Давай... и ще разбереш!- пробва се младият мъж, но още щом хвана стрелата, Алекса се провикна.

   - Изгоряааа!

   - Как така? Ти мамиш!

   - Никога, човече!

   - Пссст, ехо- аз ще го направя- чу глас до себе си.

   - Коя си ти?

   - Има ли значение? Нали всеки може да опита, а и целувка не търся?

   - Подиграваш ли ми се?

   - Не бих! Ако обаче успея, ще дойдеш с мен!

   - Къде да идвам?

   - Да го наречем малко пътешествие- в това време Алекса забеляза погледа ѝ. Размаха ръка пред нея- без реакция.

   - Добре, съгласна съм! Ще направя каквото кажеш!

   - Обещаваш ли?

   - Давам честната си дума!

   - Добре, хайде тогава!- Николая се протегна, за да хване ръката ѝ. Вдигна я нагоре и сви другите три пръста- остави само палеца и показалеца- Хайде, тръгвай- нали все пак трябва да стигнеш до коша и да си я вземеш?

   - Ама... как?

   - Това е уловката, нали?- Никога не би се дала толкова лесно, а целувка... ооо, по-скоро би убила някой!- в очите ѝ се четеше инатът, с който се бореше, но в същото време се възхити на куража на момичето.

   - Как се казваш?

   - Николая!

   - Аз съм Алекса!

   - Знам, гледала съм те много пъти, но просто до сега не сме си говорили.

   - Гледала си ме?!?

   - Сляпа съм едва от ден и от това е породена молбата ми. Моля те, бъди моите очи, докато намеря един човек- нищо повече. Той... тя ще ми помогне да разбера какво се случва с мен, или поне се надявам...

   - Ти не беше ли онова момиче от дома- Николая наведе глава- което пее хубаво?

   - Може и аз да съм била!- усмихна се тя.

   - Тъй да бъде- хвана ѝ ръката и я стисна- На къде?

   - Към гората!

  Известно време двете вървяха без да си говорят.

   - Как ммм... как ти се случи това с очите?

   - Ами сънувах един сън, събудих се сляпа.

   - Просто така?- учуди се Алекса.

   - Да и за мен е загадка.

   - Страшен ще да е бил този сън.

   - И страшен беше, но май повече странен. За това поисках да тръгнеш с мен, за да намеря гадателката, за която ми казаха...

   - Кой ти каза?

   - Една баба.

   - И ти ѝ повярва???

   - Да! Защото тя ми каза за теб!

   - Какво ти каза?

   - Че ще ми помогнеш!

   - Тя ли ти каза как да ме надхитриш?

   - Не! Там прозрението си е мое!

   - Защото до днес никой не ме беше побеждавал...

   - Ами... значи за всичко си има първи път- усмихна се Николая. Вече бяха в гората. Заваля дъжд- топъл и силен, отново...

   - Не си ли гладна?

   - Не много.

   -Аз обаче съм. Ще хвана нещо за вечеря, оставям те за малко. Ето ти една стрела- сложи я в ръка и я дръж с върха напред, докато се върна.

   - А ще се върнеш ли?

   - Иначе не бих ти я дала- стъпките ѝ бързо заглъхнаха. Николая вече усещаше, че слухът ѝ се е изострил и вървеше малко по-уверено. Чу плясък на вода... и втори, и трети, и тръгна натам. Стигна до мястото. Протегна ръка, за да се опита да докосне нещо и може би да го разпознае- но нищо. Направи още една крачка.

   - Не стъпвай там!- извика някой, но който и да беше, беше изключително близо до нея, защото буквално издиша в лицето ѝ. Николая замръзна.

   - Коя си ти?

   - А ти коя си?- гласът звучеше като на малко момиче.

   - Аз съм Николая- Ники!

   - И какво търсиш тук... Ники?- попита непознатата с назидателен тон.

   - Спирея, гадателката, познаваш ли я?- мимичето висеше от дървото с главата надолу, но когато чу името се обърна, скочи и застана с лице към нея. Огледа я доста подробно.

   - Защо я търсиш?

   - За да ми помогне да разбера защо ослепях!

   - Явно си го заслужила!

   - Така ли мислиш?

   - Да!

   - Моля, те, поне ми кажи истината- познаваш ли я?

   - Може и да я познавам. Онази другата с теб ли е? Опита се да убие един бухал.

   - С мен е, да! Алекса ми е приятелка.

   - Тогава направо се подхващайте и по пътя обратно!

   - Моля те, помогни ми!- тук се долови отчаяние.

   - Не ми се моли, тръгвайте!

   - Тя няма да прави повече така, аз ти обещавам! Просто ми кажи- какво значат тези котешки очи? И те ли взеха моя поглед?- както я буташе, така се спря.

   - Очи казваш... котешки?

   - Да, сънувах ги!

   - Чакай! Ще те заведа при нея!

   - Оооо, благодаря ти!

   - Не бързай толкова да се радваш- за всичко си има цена.

   - Назови я и ще я платя, само кажи!

   - Не се хвърляй с главата напред, а се докажи!... Всяка вечер тук се появава нещо,.. или някой- и я дебне. Разбери какво е и я отърви и тя може би ще ти помогне.

   - А ще ми върнеш ли Алекса?

   - Ще я удържиш ли- нея и лъскавите ѝ свиркащи стрелички?

   - Вече ти обещах, имаш думата ми!

   - Добре тогава, ето ти я!- и я блъсна в нея.

   - Оххх, не си много любезна!

   - А ти си дръж остриетата далеч от тук, ако не искаш да разбереш колко груба съм всъщност!

 - Добре, добреее... както кажеш, само се успокой!- изтърсваше се Алекса опитвайки се да преглътне наранената си гордост.

   - Останете тук! Утре вечер ще се върна и ще чакам отговора ти!

   - Добре!

   -Ето ти една ябълка да си хапнеш, изглеждаш измършавяла- подаде я на Николая, изгледа Алекса укорително и си тръгна.

   - Без повече оръжие тук, нали?

   - И ти ли ще ме поучаваш?- тросна се тя.

   - Не, само искам помощта ти, а ситуацията сега налага и другото.

   - Добре, ако тук се случва нещо интересно, ще ти казвам!

   - Ето ти ябълката, изяж я. Гладна си!

   - Ами ти?

   - Аз не съм- вземи я, наистина. Ще ти трябват сили, за да останеш будна, нали?- и я побутна леко, Алекса се подсмихна, взе ябълката и я раздели на две.

   - Колкото сили на мен са нужни, толкова са и на теб, вземи!

   -Нощта преваляше. Дълго време двете стояха облегнати една на друга. Очите на Алекса натежаваха, умората вземаше превес.

   - Чу ли това?- бутна я Николая.

   - Кое?

   - Шшшш, слушай!

   - Наистина има някой! Дай ръка, да се скрием тук зад храста.

   - Казвай ми всичко, което виждаш!

   - Една жена отива до дупката с вода.

   - Каква дупка?

   - Мястото където те хвана онази малката.

   - Да не би това да е кладенецът?

   - Трудно бих го нарекла такъв, но пък... знам ли? Чакай, жената се наведе над него, прокарва ръка през водата. Изглежда странно- снежно бяла коса и зелени очи.

   - Тя ще да е! Това трябва да е Спирея. Отивам!

   - Стой тук!- дръпна я Алекса- Чу какво ти казаха, нали?- странницата се огледа- около себе си и във водата. И в този момент като че ли съчка се счупи под нечии крака, тя подскочи- погледна към тях и изчезна.

   - Кой ли е това?

   - Къде?

   - Там, зад камъка.

   - Ти нали не виждаше?

   - Не виждам, но тях да- две запалени въгленчета в нощта- там!

   - Почакай, нещо се движи. Прилича на мъж.

   - Какво прави, въгленчетата се местят?

   - Не знам какво точно „виждаш“, но един мъж с качулка на главата отиде до водата- този път Николая не се въздържа и излезе отпред. Опитваше се да се хване за нещо, следейки въгленчетата.

   - Кой си ти?- той се обърна рязко и се изправи. Тръгна към нея. Въгленчетата станаха по-големи, тя се уплаши и отстъпи назад. Той мълчеше. Тя падна. Зад нея излезе Алекса.

   - Само да си я докослнал!- опъна стрела срещу него. Без да каже нищо, непознатият се наведе и подаде ръка на Николая.

   - Спокойно! Не съм тук да вредя никому. Още по-малко на теб от огън поразена- гласът му наистина бе равен и спокоен... и тих.

   - Кой си ти? Иии- какво означава това, което сега каза?

   - Името ми е Анагалис и по незрящият ти поглед разбрах, че можеш да видиш истинското ми аз, за това виждаш очите ми такива каквито наистина са, а това означава, че си докосната от огън.

   - Странно име, но е интересно, а това което каза...

   - Така е... За това тези, които ме познават, ми казват Полски- името означава „огънче в полето“, та от там- Алекса свали стрелата.

   - Звучи красиво.

   - Като теб отвътре!

   - Отвътре?!

   - Аз само така мога да виждам- в душата.

   - А какво правиш тук?

   - Всяка нощ съм тук... и я чакам- това нежно, божествено създание, изтъкано от светлина и очарование.

   - За Спирея ли говориш?

   - Не знам, така ли се казва?

   - Имаш предвид онази жена облечена в бяло, от преди малко?

   - Точно така- тя така ли се казва?

   -Ами и аз не съм сигурна, но се надявам да е тя. Казаха ми, че тя може да ми помогне да разбера какво се е случило с мен? Ааа... защо не си говорил с нея?

   - Не смея! Ако го направя, ще ми се прииска да я докосна, а не мога.

   - Защо?

   - Защото ще ме угаси! Тя е изтъкана от вода и за това светлината прозира през нея. Аз пък горя и ако я доближа, тя ще вземе силата ми. Поне отражението ѝ мога да виждам там- в онази дупка.

   - Значи ти си този, който я дебне?- прекъсна го Алекса.

   - Опасявам се, че е така...

   - Ники, взимай го и да го водим при онова момиче.

   - Не мога!- въздъхна тя- Това е предателство!

   - Но нали той ти трябва, той е твоят отговор?

   - И така да е- няма да му навредя, ще измися нещо...

   -Ето това имах предвид преди малко, красива Николая! И ако някога имаш нужда от помощта ми, просто погледни към Слънцето и аз ще дойда. Зазорява се и трябва да тръгвам. Успех, поразена... А ти войнико на съдбата съвсем скоро ще разбереш от къде идваш и какво всъщност ти дава сила!

   - Но аз знам!- уверено отвърна Алекса.

   - Нима?- тя посочи лъка си- Съвсем не- това е просто средство... съвършеният край на неподозираното начало...и зчезна.

   - И таз добра!- възмути се Алекса- От както сме тръгнали- само въпроси, само загадки, отговор... никакъв.

   - Успокой се! Вероятно така трябва да бъде.

   - Ами ти? Искаш да разбереш какво ти се е случило, а с това волско спокойствие и прекомерна доброта, не знам как ще да стане- та той ти беше в ръцете, а ти го пусна... Какво ти става. Николая?

   - А с твоята припряност и набързо изречени думи, може би дори непремислени- не смяташ ли, че тъпчеш върху чувствата на отсрещния? Наистина ли смяташ, че трябваше да ѝ го „предам“... просто така, с едно примигване и... пффф- недей, Алекса- дори ти не си толкова груба и безсърдечна- изпъването на жилите по тялото ѝ отново подсказваше за вътрешна борба.

   - Чудесно, само че онова момиче идва. Какво ще правиш?

   - Само ме остави аз да говоря!

   - Ха, че нали аз и не мисля като го правя- заповядай! Животът си е твой, оставям те!- момичето ходеше по дърветата и когато стигна до тях скочи и застана пред Николая, но с пръчката която държеше, и която опря на Алекса ѝ попречи да се отдалечи.

   - Е, какво? Рзбрахте ли? Какво я дебне? Имате ли въобще отговор или направо да ви давам началния тласък в обратната посока?

   - Отговор имам! Дали ще ти хареса- не знам. „Той“ не я дебне, а я наблюдава. Наблюдава я, защото не може да се доближи до нея, а я обича- момичето се усмихна, но Ники разбира се нямаше как да разбере- обича я много, но ще погуби себе си, ако я докосне. За това само я гледа и мечтае- бяла светлина я обгради като ореол- радва се на отражението ѝ и се колебае! Дали пък не си струва да изчезне завинаги, просто, за да я докосне... Само този отговор мога да ти дам!

   - Повече от достатъчно е, Николая!- каза нежен глас, Алекса я побутна- Ей, малката пораства, косата ѝ побе... Парцалите се превърнаха... Я почакай, това е тя, това е жената от снощи!

   - Коя си ти?

   - Аз съм Спирея и спомощта на водата, горският лес крепя и в него живея! А ти, Николая ще получиш своя отговор!    Заслужи си го! Протегни ръка и се хвани за мен и да вървим! Алексааа? За теб също се отнася! Седни тук. Сега си пред кладенеца, наведи се над него!

   - Така ли?

   -Точно така! Сега размъти водата- просто прокарай ръка през нея и намокри очите си- тя го направи, но в момента в който ги докосна:

   - Ооох, горят, защо? Нали това е вода?

   - Вода е, но в теб има звезда...

   - Как така, как е възможно това?

   - Сънувала си, нали? Защо не се отдръпна от огненото кълбо?

   - От къде знаеш?

   - Виждам го в момента- тук, в отражението във водата. Имаш силно сърце и това не е наказание, това е дарба. Знаеш ли колко рядко звезда избира да намери убежище в човек?

   - До сега не бях чувала?

   - Може би защото е за първи път... Звездата те е избрала, заради чистотата на душата ти и борбеното ти сърце, избрала те е, защото ще направиш нещо голямо. Вчера ти казах, че си го заслужила... това имах предвид!

   - Ти си знаела?

   - Разбира се, но трябваше да се уверя в теб и ... в нея- стрелна Алекса с поглед- Отговорът ти беше искрен. Знам за Анагалис отдавна- смел като пазител, плах на чувствата си покровител.

   - И как да не е, спомена, че само ако те докосне...

   - Така е, но поне може да говори с мен- от разстояние дори, нали?

   - Но дори така го боли, за теб е готов да се угаси!

   - А ти... обичаш ли го?- попита Алекса.

 - Силно... и много отдавна, но... предполагам че и аз самата не съм толкова смела в крайна сметка. И точно вие сте възможността да бъдем заедно!

   - Как така?- попита Николая.

   - Ще тръгнете към планината. Ще изкачите най-високия ѝ връх. Това, което е там е това, което ще помогне на всички. Но по пътя ще се сблъскате с много неща- ще видите омразата, алчността, предателство от приятелство предателството от любовта, някои от вас ще я срещнат... ще видите и отчаяние, и разкаяние. Те обаче не трябва да ви спират, трябва да ви помогнат- как? Всяка от вас ще разбере сама за себе си. Приключението няма да завършите сами. Но нямате и много време. Днес е петнайстият ден на шестия месец. До залез слънце на двайсет и четвъртия трябва да сте на върха- нито по-рано, нито по-късно!

   - Ааа... какво има на върха все пак?- попита Алекса.

   - Броня от сребро!

   - И как една броня би могла да помогне на всички?

  - Ще разберете сами, не мога да кажа. Няма и да я получите лесно. Тя е зорко пазена от Черната Брасика- няма да ви я даде току- така!

   - Мога ли да те попитам- казваш видяла си съня ми, а онези очи?

 - Котешките ли? Това е самодивски поглед. И с него ще трябва да се преборите. Само, ако победиш самодивата в собствената ѝ дарба, в личната ѝ сила, само тогава тя ще стане твоя, но случи ли се- нищо не ще ви спре. А в случая, тя е била твой вестител. Ще я видиш, ще я срещнеш...

   - Коя е тя?

   -Името ѝ е Касия, но се опасявам, че повече от това не мога да кажа- тръгвайте и вярвайте. Ще видите какво ще се случи!- изчезна.

   - Тръгна ли си?

   - Мхм... Значи... към планината!- каза Алекса.

   - Май започна да ти харесва, а? Все пак ти изпълни твоята част, доведе ме тук, намери гадателката... нищо не те задържа вече.

   - Ники, ти уж само не можеше да виждаш, но май и слухът ти се е повредил. Не я ли чу какво каза- от тук до края сме двете... поне, а пък и няма да е скучно- Николая я побутна закачливо.

   - Мога ли да те попитам нещо? Той намекна нещо за произхода ти. Защо, ако е удобно да попитам?

 -  Защото аз съм сирак, но с родители- не знам кои са, не знам къде са, но знам че ги има, защото я помня- размити очертания на усмивката ѝ, спомени от изстинали прегръдки и изведнъж... Отраснах сама, без нея, в гората. Пазеше ме една вълчица... Както и да е- в селото слязох когато разбрах как мога да използвам силата и ловкостта си. Иии- просто не мога да бъда мила, защото не знам как!

   - Знаеш, просто още не си го разбрала! За да тръгнем към планината, май първо трябва да минем през града. След това пътят е по-кратък.

   - Да тръгваме тогава- трябва да стигнем преди свечеряване, да не замръкваме на пътя.

   Двете продължиха напред през гората. Алекса вече само я придържаше за препядствията по пътя и ако беше нужно, ѝ подаваше ръка, иначе Николая вървеше сама. Дърветата започнаха да пропускат по-голям простор, пътят се ушири... излизаха от гората. Беше вече късен следобяд.

   - Чуваш ли това?

   - Да, малко по-напред пред нас има някой, който свири на цигулка. Седнал е на един камък, но май нямааа...

   - На къде така, момичета?

   - Теб какво те интересува?- отряза го Алекса.

   - Добреее, а ти накъде си тръгнала прекрасна?- обърна се непознатият към Николая.

   - Тръгнали сме към града!

   - Ха, и аз така, просто бях седнал да си почина.

   - Свириш хубаво! От сърце.

   - Е, чак пък да е хубаво- измърмори Алекса.

   - Благодаря ти! И по-хубаво можеше да е, ако имах лък.

   - Чакай, това с пръсти ли беше?

   - Дааа! Всъщност, ти не виждаш ли?

   - Не!

   - Съжалявам да го чуя. А искаш ли да бъда твой спътник? Ще ти помагам!

   - И сами ще се оправим, не си ни нужен!

   - Не питам теб!- без дори да я погледне- Говоря с нея сега!

   - Съгласна съм, по-голяма компания, по-весело ще е. Нали така, Алекса?

   - Чудно, чудно ще да е!- изпръхтя тя и тръгна напред.

   - Май приятелката ти не ме харесва?

   - Спокойно, тя никой не харесва, така че не си единствен, не се притеснявай. Името ми е Николая!

   - Аз съм Артемис!

   - Мога ли да те наричам Арти?

   - Разбира се, харесва ми. Хайде, хвани се за мен и да тръгваме, че приятелката ти отпраши.

  - Само да ти кажа от сега- градът е само спирка за нощта! Иначе целта е атака на върха, най-високият на тази планина, която ни посреща насреща.

   - Още по-добре, защото аз познавам прохода. Стръмен е, но от там се стига най-бързо! Трудно ще ти бъде.

   - Ти ще ми помагаш, нали?

   - Щом ти искаш, ще се радвам!...

   И Алекса си беше припомнила думите на Спирея, но не ѝ се искаше да го признае. Свечеряваше се. Светлините на града, макар и малко се виждаха... Вървяха по улиците. Бяха пусти. Това им се стори странно. Дори кръчмите бяха със спуснати кепенци. Почукаха на вратата на една страноприемница, но реакцията на домакинята:

   - Всичко е заето, съжалявам, а иии... по-добре изчезвайте по-бързо от тук!

   - Много са дружелюбни местните!- иронично подхвърли Алекса.

   - Почти колкото теб- тя го изгледа остро и косо.

   - Пссст! Ехо, елате насам!- чу се глас.

   - Кой си ти?- попита Арти.

   - Аз съм Бранимир, но няма голямо значение сега, скрийте се по-бързо- последваха го.

   - Какво става тук? Защо градът е такъв?

   - Защото хората са роби, за това!

   - Роби на какво?

   - По-скоро на кого? Казва се Ирис- взел е страхът на всички. Може и магии да прави- взе мъжете, взе и децата на селото- и големи и малки- за това сте видели само жени, ако сте обърнали внимание.

   - Това е ужасно!- въздъхна Николая.

   - Още по-ужасното е, че обещава да им ги върне само в замяна на младостта им. Но дори тогава...

   - Какво? Какво?

   - Няколко жени вече го направиха, но съпрузите им не бяха същите- не ги помнеха, камо ли да ги разпознаят в новия им облик- сви ръка в юмрук.

   - А децата?- попита Артемис.

   - Не е върнал нито едно- само мен не можа да докопа- аз майка нямам, но баща ми е при него. Искам да го спася- и него и всички, но знам че мога само ако намеря бронята от сребро, а дори не знам къде да я търся!- Николая бутна Алекса.

  - Ние знаем! Ще дойдеш с нас!

   - Наистина ли? Ще ви бъда безкрайно благодарен!

   - Само да поспим малко и тръгваме, става ли?

   - Разбира се, настанявайте се, знам че е на земята, но нямам какво друго да предложа.

   - Не се притеснявай- каза Николая и посегна да му хване ръката- повече от достатъчно е...

   Всички налягаха. Изчака да заспят... и стана. Явно търсеше нещо, защото ги обиколи един по един. Нещо проблясна и той отиде там, но после се отдръпна- бяха върховете на стрелите. Спъна се- озърна се, никой не помръдна и пак си легна, но някой го гледаше през цялото време...

   Сутринта станаха рано- тъкмо просветляваше. Артемис беше с Николая, а Бранимир вървеше с Алекса. Града остана далеч зад тях. Започнаха да се изкачват.

   - От тук до прохода имаме ден вървене. След това става трудно. Разпределете си силите, защото там ще се забавим, а и някой трябва да помага на Ники. Ти ще водиш, бунтарке. Аз и Бранимир ще сме пред и зад нея, съгласна ли си, или пак ще ми викаш?

   - Съгласна съм!

   - Не може да бъде!

   - Не прекалявай!

   - Почакай- учуди се Бранимир- ти сляпа ли си?

   - Ами... да, ти сега ли разбра?

   - Колкто и да е странно- да. Явно добре се справяш.

   - Благодаря!- усмихна се тя.

   - Първа нощувка след възвишението, преди прохода, после ще видим.

   - Само да вметна, че имаме едва седем дни. Ще стигнат ли?

   - С вяра и упоритост може би ще се получи!

  - Трябва да се получи- каза Алекса.

   - Родена ли си сляпа?

   - Не точно, за това съм тръгнала насам- за да рзбера дали ще се оправя. Казаха ми, че съм ударена от звезда и за това е станало така.

   - От звезда казваш... интересно.

  - Така ли мислиш?

   - Определено. Все пак такова красиво момиче, а да му се случи такова нещо- май не е много честно.

   - Ще видим, може би ще разбера, не знам!

   - Дръж се за мен и не ме пускай!

   - Много сте мили и двамата- Бранимир го погледна и после се обърна на другата страна. Алекса и Арти вървяха напред.

   - Мога ли да те попитам нещо?

   - Питай!

   - От кога стреляш?

   - Ами от както съм проходила общо взето- първо с камъчета, прашка, после дойде лъка.

   - Кой те научи? Баща ти?

   - Не! Аз не познавам родителите си- хвърли едно камъче нехайно напред- Научила съм се само с гледане... и мноооого опити, докато накрая може би тетивата стана естествено продължение на ръката ми. Обичам да съм сама. Така подреждам мислите си... хммм, може би хората ме отбягват точно за това- каза тихо накрая.

   - Не, отбягват те защото си различна... Искаш ли да те оставя... с мислите ти?

   - Пътят не е мой, остани! А и сигурно си прав- на кой мъж мухаресва да му натриват носа?

   - На този, на който се усмихнеш!- това е най-краткият път до човека отсреща и сега е момента да ме зашлевиш, ако ти се иска- Алекса само поклати глава и дръпна две крачки напред, той се усмихна.

   - Оставям те за малко, Ники. Отивам да потърся някое храстче.

   - Добре!- пусна я и се стрелна нанякъде. Арти отиде при нея.

   - Сякаш нещо не му вярвам съвсем на това момче.

   - Защо?

   - Ами не знам, малко ми е странен. Появи се изведнъж и от никъде.

   - А ти как се появи?

   - Права си, но му нямам доверие. Как така не разбра какво ти е, а когато му каза някак си стана неестествено мил.

   - Всеки идва от някъде, Арти! Всеки си ма път. Имай малко повече доверие в хората.

   - Права си, Ники, но наистина все пак внимавай, моля те!

   - Така да бъде, не се притеснявай- той погледна нагоре.

   - Алексааа! Внимавай!- изкрещя Артемис- големият камък се откъсна от скалата и тръгна срещу нея. Тя побягна. Камъкът падна до нея, но беше толкова огромен и тежък, че тя отскочи и падна. Удари си главата.

   - Ей, добре ли си?- Арти се наведе до нея.

   - Да, да, добре съм!

   - Дай да погледна!

   - Спокойнооо, ще оживея!

   - Алекса, от главата ти тече кръв, магаре такова. Остави ме да ти помогна!

   - Оххх! Добре, добре, велики лечителю. Така да бъде!

   - Подпри се на мен и се изправи!

   - Ооо, това не е добре, май и крака съм си изкълчила. Добър отбор сформирахме за изкачване, няма що- с по една сляпа и една куца.

   - Само езикът ти е пиперлив, иначе нищо ти няма. Почакай- това усмивка ли беше?

   - Сънувал си, Арти, сънувал си.

   - Сън наяве ще да е било... Как изобщо се откъсна това нещо от там? Минавал съм от тук не един и два пъти- винаги е изглеждал непоклатим.

   - Е, явно и той не ме е харесал и ме е пробвал.

   - Ти да не би да се пошегува?

   - Оооо, моля те, тръгвай преди да си помислиш още нещо!

   - Какво става тук? Как сте? Чух трясък.

   - А ти къде беше- попита го Артемис- Много предвидливо се „изгуби“.

   - Какво намекваш?

   - Стигааа, спрете се- обади се Николая- трябва да се държим един за друг, иначе няма да успеем.

   Минаха възвишението. Излязоха на малко по-равно място. Направиха си нещо като заслон. Поне нямаше вятър. Артемис ги остави за малко, а когато се върна, носеше някакви треви. Накъса ги, посмачка ги и ги смеси и отиде при Алекса.

   - Ето, за главата ти! Ще ми позволиш ли?- не му каза нищо, но го остави да сложи ръка на челото ѝ- леко притисна, вярно заболя я, но ѝ стана и приятно.

   - Посвири!- тихичко каза тя- Моля, те!

   - Ударът по главата да не би да те е направил по-мила?- тя го погледна с присвити очи, но усмихнати- Добре де, няма да си насилвам късмета- извади цигулката. Подпря я до себе си. Затвори очи... и започна да приплъзва пръсти по струните ѝ- беше нежно, беше с много чувство, сякаш сърцето му свиреше, защото щастието по лицето му тази музика бродираше.

   - Звучи прекрасно!

   - Защото е за теб!- тя стана и се отдалечи, той продължи да свири, докато завърши мелодията изляла се в ръцете му..

   - Не се плаши! Не го прави! Нараняваш себе си.

 -  Вземи!- и му подаде една стрела- опитай с нея, направена е от Свирчовина, може и да ти свърши работа, докато си намериш лък- отдалечи се и отиде в заслона, прекара ръка през лицето си.

   - Как разбра за бронята?- попита Бранимир.

   - От една гадателка.

   - Аааа каза ли ти нещо друго?

   - Какво например?

   - Какво точно прави?

   - Не, това каза, че сама трябва да разбера.

   - А как ще я вземем?

   - Вземем??? Какво всъщност ме питаш, Брани?

   - Не... неее, нищо конкретно- само от любопитство, нищо повече.

   - Намери отговорите си сам- твоята задача е различна- той докосна ръката ѝ, но Николая се дръпна- Да поспим няколко часа,път ни чака.

   С първите слънчеви краски в небето, те тръгнаха. Още преди обяд влязоха в прохода... и се бориха с него три дни. Беше стръмен- две отвесни скали и те по средата, а под краката им бесуваш реката. Бранимир водеше Николая, Артемис стоеше зад Алекса. Накуцваше, но това не ѝ пречеше да върви бързо.

   - Алекса, по-леко!

   -Нямаме време за по-леко!- и в същия момент се подхлъзна, той я подхвана под ръка- А сега видя ли какво стана? Бързай бавно!

   - Добре, добре! Имаш ли вода, моята свърши?

   - Ето, вземи- я чакай малко, това не е моят багаж. Къде ми е цигулката?

   - Явно сме ги разменили сутринта, вземи- Бранимир му подаде своята- Арти го погледна подозрително- Тук ли е?

   - Провери сам!- Артемис погледна Николая.

   - Вярвам ти!- и дръпна чантата.

   - Започва да става студено.

  - Вървим нагоре, нормално е!

   - Хайде, не остава много!

   - То и дни не останаха- само днес и утре, а утре трябва да сме там!

   - Ще бъдем!- каза Николая уверено.

   - Последна нощувка тук- преди пещерата.

   - Каква пещера?- попита Алекса.

   - Тази, която води към върха! Първо е „Самодивската поляна“, после пещерата и... върха.

   - На думи звучи толкова близо, а е чак там- Бранимир сочеше върха с пръст, а отстрани изглеждаше, че сякаш го държи.

   - Арти, „Самодивската поляна“ ли каза?

   - Да, защо?

   - Значи може би там е Касия.

   - Коя е тя?

   - Самодивата, чиято сила трябва да отнемем, за да можем да влезем в пещерата.

   - И как ще стане това?

   - Нямам никаква идея!

   - Оставете багажа тук- каза Арти.

   - Но можем още да повървим- отвърна Алекса.

   - Можем, но това означава да навлезем в Самодивските предели през нощта, а това със сигурност не е добра идея. Още повече сега, когато ми казахте и за Касия.

   - Добре, оставаме!- каза Ники.

   -Аз обаче продължавам! И без това доверието ни куца от самото начало, а явно на вас времето не ви е много ценно- каза Бранимир- не мога да чакам повече!

   - Недей! Това означава да останеш сам!

   - Аз и с вас бях сам, не е много по-различно, остави ме, Ники!

   - Ако наистина мислиш така- тръгни си тогава- и той тръгна, тя направи няколко крачки, спъна се и падна.

   - Остави го, Ники! Явно не сме му били приятна компания- не беше много далеч, за да не го чуе, но не се обърна- Аз ще се опитам да намеря някакви дървета, момичета- за огън.

   - А аз ще се опитам да ни осигуря вечеря, но... това означава да останеш сама.

   - Не се притеснявайте, вървете!

   - Сигурна ли си?

   - Напълно!- и те тръгнаха. Тя се завъртя няколко пъти, докато се увери от къде идва светлината на залязващото Слънце- „Дали ще успеем, Анагалис? Ще сглобим ли пъзела? Ще отговорим ли на въпросите си? А и май вече... свикнах с тъмнината, все пак, ако пожелае човек, ще се научи и в нея може да намери нещо красиво.

Алекса хвана един заек. Видя един по-висок камък и се качи на него. Остави улова до себе си. Ясно виждаше небето- изгряващата Луна и последните слънчеви пламъци...

   - Дали някога ще разбера коя съм?

   - Нима не познаваш себе си достатъчно добре?

   - Просто ми се иска да разбера защо съм изоставена, Артемис. Толкова ли непосилен товар съм била за родителите си?

   - Не, Алекса, недей да мислиш така. Само виж в какъв силен човек си се превърнала, в каква... красива жена!

   - Защо си такъв? Защо си толкова мил с мен?

 -  Защото те обичам! И точно в този момент ми се иска да те целуна и да те прегърна- тя не му отговори, но протегна ръка. Той се качи и застана плътно срещу нея. Тя не изчака нито миг повече и долепи устни до неговите- той я обгърна с ръцете си и я притисна силно... а Луната грееше ярко над тях...

   - Какво става? Хванахте ли нещо?

   - Даа, сега ще запаля огън и ще си хапнем!

   - После ни посвири, моля те, защото музиката ти наистина опиянява- каза Николая- той накладе огъня, Алекса приготви заека и седнаха.

   - Но... къде може да е?

   - Какво има, Арти?

   - Цигулката... няма я!

   - Как така?

   - Сигурно наистина я е взел този...

   - Бранимир- каза разочарована Ники- Прав беше! Хората могат да бъдат и измамни, явно добрината в гласа му е била престорена...

   - Не се ядосвай, Ники- ти си просто твърде добра, не си като мен.

   - Не, Алекса, аз съм просто наивна, пфффф- как можах. Повярвах му, съжалих го, беше мил, харесах го, а той се оказа...

   - Беше мил само с теб, Ники и според мен искаше да разбере нещо!

   - Здравей, поразена! Как си? Как мога да ти помогна?- и тримата подскочиха.

   - Анагалис??? Как? Кога?

   - Нали ме повика? Слънцето, забрави ли- тя се протегна към запалените въгленчета и го прегърна.

   - Не съм се и надявала, но се радвам, че си тук!

   - Как мога да ти помогна, отчаяна ми се струваш?

   - Ами ако знаеш как можем да победим Касия и да влезем в пещерата?

   - Знам, разбира се- с музика. Той ще ви помогне- и посочи Артемис.

   - Ммм, дааа, аз мога да свиря, но нямам цигулка, нямам лък.

   - Нима? За цигулката съм съгласен и ще помогна, но лък имаш- и кимна към Алекса- Стрелите ѝ са направени от Свирчовина и уверявам те са с по-красив звук от един истински лък. А носещи заряда на нейните чувства, по-голямо оръжие от това здраве му кажи. Хайде, войнико, защо се изчерви- с твоя „благ“ характер май него порази- и я побутна.  Дай ми сега твоя лък!- тя му го подаде... и той пламна.

   - Но какво направи?- извика Алекса- Тетивата се раздели на пет, а извитото дърво се разцепи на две и се огъна във формата на цигулка, а доскорошната тетива се разстели като струни върху нея.

   - А сега извади стрелата изпод качулката си- Арти се поотупа, за да я усети къде е- Сега вече имаш всичко, само... свири!

   - А аз- останах без оръжие!

   - Не, бързачке, ти самата си такова и както ти казах и по-рано, той е само средство.

   - До сега не бях свирил на „огнена“ цигулка със... стрела.

   - Когато стигнете при Касия, използвай я, за останалото ще се сетите сами! Аз трябва да тръгвам- Спирея скоро ще се появи- и намигна на Николая, тя се усмихна- Оууу, щях да забравя- не я поглеждайте в очите- погледът ѝ убива!

   - Да, добре че го спомена все пак!- измърмори Алекса.

   - Успех!- и изчезна.

   - Интересен... човек- каза Арти.

   - Не знам дали е човек, но със сигурност е приятел- каза Алекса.

   Вечерта бе добра за всички, всеки имаше повод да бъде усмихнат, а това ги зареди и духом, и физически. Този път поспаха малко повечко и на сутринта тръгнаха към „Самодивската поляна“. Следобеда преваляше когато стигнаха подножието на върха- поляната се виждаше, входът на пещерата също, но нямаше никой.

   - Арти, ще трябва да си завържеш очите!

   - Ето, вземи- Алекса скъса част от ризата си и му завърза очите. Сложи в ръцете му цигулката и стрелата... и зазвуча нежна мелодия.

   - Почакай! Стой- някой излиза от пещерата- изписука Ники- Алекса, тя ли е?

   - Така мисля! Свири на арфа, свири толкова хубаво, прекрасно е...

   - Алекса, какво ти става?

   - Значи ще се надсвирваме, така да бъде- и Арти опря цигулката в брадичката си.

   - Може би това имаше предвид Анагалис... Алекса, ти също си вържи очите!

   - Мхммм, да, прекрасно е- отнесено се носеше гласа ѝ.

   - Алекса, не, недей, какво ти става- Николая се подпираше на дърветата и по гласа ѝ се ориентира къде е и се хвърли върху нея. Свали жилетката и я завърза на очите ѝ.

 

„В гората родена, в лятна среднощ,

със сърце надарено със сила и мощ!

Живее човешки живот, а крие божествена сила,

родна майка от баща ѝ я скрила!...“

Алекса се изправи без особени усилия срещу тези на Николая- очите вързани, но ушите слушаха. Тя тръгна напред.

Алекса, какво правиш, върни се!- ала тя не чуваше, не чуваше никой, просто вървеше напред- към нея и към песента- Арти, свири! Свири силно както никога до сега!!!

 

„...Едва проходила, останала сама-

от вълци закриляна в горската тъма

и нямаше кой да ѝ подаде ръка

и сърцето изстина така... в самота...“

 

   Тя посегна да махне превръзката от очите си. В този момент самодивата се обърна към тях. Николая видя котешкия поглед, онзи, който тъй силно я преследваше в съня ѝ и инстинктивно се хвърли върху Алекса втори път.

   - Недей!- но тя беше като в транс.

   - Ники- подвикна Артемис- аз мога да свиря, но не мога да пея!

   - Но аз мога! Мога и да я гледам! Свири, Арти!

 

„Може и самотна някога да е била,

но приятели има- тук и сега!...“

Алекса се ококори.

„...Позна и какво е зовът на сърцето-

Отвори го, погледна нагоре и се „гмурна в морето...“

   - Ники, какво става тук? Защо ме водиш?- но гласът на Николая се извисяваше все повече и повече... А стрелата на Артемис засвети със силна пулсация и се превърна в златен лък върху истинска дървена цигулка.

„Замълчи сега в залеза на слънчевата равнина

и покажи ни пътя към върха на тази планина!“

   В този момент арфата ѝ се издигна, завъртя се... и се пръсна- малки златисти прашинки поръсиха стройната ѝ снага... и гласът замълча. А очите котешки в човешки се преобразиха, но Луната вече бе изгряла, залезът приветства прилива и настъпването на нощта- времето не съобразиха, просто не го усетиха. Приближиха се и тримата, а Касия отиде при Николая, сложи ръце на главата ѝ.

 

„Силата своя днес ти предавам,

но вярна на себе си и своята същност оставам!

Той нотите взема ми, ти гласът,

ала върнахте ми погледа и взора към света-

хванете си ръцете, влезте в пещерата и полетете към върха!..."

 

   И сякаш вятърът ги подхвана и ги понесе с устрем нагоре- бързо и още по-бързо „сви наметалото си“, върху което стояха и те паднаха на земята, но къде паднаха само... Всичко блестеше в снежно-бяло, но не от сняг, а от мрамор... Мрамор и кристал оприличаваха върха на „живо огледало“, защото им се струваше че всичко се движи и сменя формата си. Каква красота само. Имаха усещането, че могат да докоснат небето.

   -   Пссст- побутна ги Артемис- някой идва насам. Прилича на възрастна жена, нааа... баба, доста грозновата при това- накрая прошепна той.

      - Що дирите вие тука тримата?- попита старицата, Николая се ококори.

      - Търсим бронята от сребро!- отговори Алекса.

      - И кой каза ти, че тук ще е?

      - Спирея!- онади се Николая- Гадателката!

    -  И с цел я търсите каква?

     - Този глас- Николая се наведе- аз познавам този глас, чувала съм го и преди?! Ти не си ли... ти си! Ти си, бабо дето тогава ми каза- къде да тръгна и какво да търся! Възможно ли е?

   - Всичко дете е възможно, стига да вярваш! Я сега за ръката хвани ме и до бронята отведи ме!

   - Но как?

   - Тя тук е скрита и ако ти видиш я, ще ти кажа аз какво да правиш!

   - Как да я видя? Аз съм бабо сляпа, забрави ли?

   - Слепи очите ти са, сърцето не е!

   - Е, хайде добре!- хвана я за ръката и запристъпваха. Чу се нещо като дращене.

   - Ти ли го правиш?

   - Само подпирам се тук и там.

   - Не трябва ли да ѝ помогнем?- прошепна Артемис.

   - Не мисля, че изобщо трябва да се месим!- отвърна Алекса.

   Двете продължаваха да крачат. Странно, но като за връх на планина, не беше студено, дори Николая усещаше някаква топлина. Изведнъж спря. Затвори очи. Пак тръгна и пак спря. Заслуша се.

   - Спри! Спри тук, моля те! Като че ли чух блясък...

   - И как блясъкът се чува?

   - Както пее кристала- тя се доближи и опря дланта си в камъка.

   - Алекса, виж- тя засия, сякаш косата ѝ се запали.

   - Отвори очи, Николая, погледни ме!- каза старицата.

   - Но аз, аз... аз наистина виждам нещо.

   - И виждаш какво?

   - Една възрастна мъдра жена, облечена в черни воали, които обаче май тъга ѝ навяват, болката своя крие зад тях.

   - Сега обърни се към камъка и там виж!

   - Висока красива жена, с цвят на Слънце рокля, но този поглед- носи същата тази мъдрост и... мъка. Но ти... тя ли си?- в този момент старицата сякаш изчезна, воалите литнаха. Кристалът се пръсна и пред нея застана онази другата- красивата жена.

   - Ти ли си?...

   - Аз съм!... Аз съм Брасика!

   - И защо... защо ме изпрати сама при себе си?

   - За да доведеш дъщеря ми! И да ме освободиш...

   - Дъщеря ти??? Песента на самодивата... Алекса???

   - Точно така!- Брасика се доближи до нея- Да търся от теб обич, нямам право, ала никога не съм преставала да те обичам. Мога да поискам само прошка. Скрих те от баща ти, за да те предпазя, а каква цена плати- самотата, която посадих и усмивката, която прегазих. Неговото желание бе да тръгнеш по тъмния път и когато аз разбрах, направих това- скрих те от него и те оставих сама. Той отне младостта ми, Слънцето ми скри, зачерни ме и каза, че само звезда ще ме спаси- хвана ѝ ръцете- Дали ще ми я дадеш- ти ще решиш!- извърна поглед към Николая- Ала звездата удари човек, удари Николая и защо, хммм- вече зная!

   - Чакай, чакай малко, поспри моля- започна Алекса- искаш да кажеш, че баща ми е онзи... Ирис???

   - Точно така- и божественото в теб е наследство от него, за това си толкова неестествено силна, бърза и точна. А животът ти човешки- от мен- Алекса трепереше. Опитваше се да задържи тонът и емоцията си, но тук чувствата бяха по-силни от нея. Протегна ръка към лицето ѝ, притисна с ръка сърцето си, за да не изскочи... и я прегърна, прегърна я силно и се разплака- може би за първи път в живота си.

   - Брасика?- обади се Николая- А за Бранимир знаеш ли нещо?- преглътна и издиша дълбоко.

   - Ела, ела и виж тук- отиде до един смарагдово-зелен мраморен камък и сложи ръката си- камъкът стана прозрачен и зад него стоеше Бранимир- Внимавай с него!

   - Ники! Ники, моля те прости ми! Не бях прав.

   - За какво?

   - Опита се да намери бронята и странно, но знаеше точно как да я търси- укорително добави Брасика.

   - За какво ти бе тя всъщност?

   - За баща ми... Николая му обърна гръб- Не, почакай, ще ти кажа всичко!

   - Ще ми кажеш истината?!

   - Беше заради майка ми...

   - Нали нямаше майка?

   - Излъгах те, Николая, а не трябваше... Ти си толкова добра, а той искаше да разбера къде е звездата, а тя бе в теб. А аз какво направих- възползвах се от добрината ти и топлината и доверието, с които се отнесе към мен и те предадох. Но чувствата ми към теб не бяха лъжа, не са лъжа и за това си тръгнах. Не исках повече да те нараня.

   - И стана пленник на тази планина! Но как бронята ще помогне на майка ти?

   - Ирис ми обеща, че ако му я занеса, ще върне младостта ѝ и ще я пусне да си дойде, при мен.

   - И ти му повярва?- попита го Брасика.

   - Знам колко глупаво звучи сега.

   - Ах тиии- ядоса се Арти- значи си ни използвал през цялото време- и се насочи гневен срещу него.

   -Почакай, Арти!- отново го спря Николая- Мисля, че вече е осъзнал грешката си- или и този път греша?- Бранимир долепи ръка върху камъка, тя своята срещу неговата- огнено кълбо излезе от нея и камъкът се пръсна, а звездата изчезна в небето...

   - Прости ми, знам че сгреших!

   - Всеки заслужава прошка, но не от мен трябва да я търсиш, а от нея- и посочи Алекса- ти бутна камъка, нали?

   - Аз бях, да Алекса и силно съжалявам за това!- тя отиде до него и му прошепна:

   - Наистина ли съжаляваш, а за това че опита да ни забавиш и всъщност успя, изгубхме залеза- той наведе глава, тя го фрасна в лицето- Прощавам ти, макар и днес да е 25 ден!

   - Не, не е!- каза Брасика- Защо 24 ден смятате ви даден бе?

   - Това не е ли денят, в който билките имат най-лечебна сила?

   - Да, Артемис!

   - Не е ли денят на вещиците?

   - Да, Алекса- всъщност точно те е редно да се назоват лечители, защото знаят за силата на растенията и другите дарове на Природата и как да ги използват.

   - Не е ли нощта на самодивите?

   - Именно, Николая! И който попадне в самодивските предели- какво се случва?... Времето спира. Ето защо влезе ли някой там, не излиза и хората смятат го за умрял, ала той остава там, в същият този ден завинаги вечно млад, освен, ако не разгневи самодива. Тогава го връща, но всеки ден там е 10 човешки години... А вие влязохте точно в Еньовкия залез- иначе нищо от това, което се случи нямаше да е факт. Ти прогледна!

   - Така е, но май нещо много по-ценно от това се случи!

   - Ти си... задуха силен вятър... Той идва- извика Брасика- Пазете се, хванете се за нещо!

   - Нищо не виждам...

   - Само се дръжте...

   - Така, такааа- какво си имаме тук?- Беше висок, слаб, с лилави очи.

   - Ирис?!

   - Да, любима моя? Виждам, че си събрала всички тук!

   - Защо си дошъл?

   - Как защо?- засмя се студено той- За да видя дъщеря си!

   - Лъжеш!!!

   - И така да е- това, което търся е тук. Звездата, която ще ми донесе неподозирана сила е тук, макар и да се наложи лично да дойда, за да си я взема, нали така... Бранимире?

   -Какво ще стане с майка ми, ти обеща- казах ти за звездата, бронята не ти трябваше всъщност, нали, беше само предтекст?

   - О, наивно момче, отново си в заблуда- бронята отразява силата на звездата и така мога да я контролирам. Колкото до майка ти- е, още известно време ще си грознее и старее, ще се чуди и мае къде е скъпото ѝ синче, докато не се стопи от мъка... което няма да отнеме още дълго време всъщност- и се изсмя злобно, а Бранимир изкрещя в безсилието си.

   - Ти наистина нямаш сърце!- извика Алекса.

   - Почти като теб, мила моя! О, скъпа, жал ми е за теб! Какъв потенциал имаше, а се подаде на глупави жалки емоции човешки...

   - Не! Аз не съм като теб и никога няма да бъда! Аз познах любовта... татко... и знам колко голям източник на сила може да бъде тя.

   - Значи и ти си се предала...

   - Звездата я няма, вече не е в мен, нищо няма да вземеш?

   -О, Николая! Това, което тя направи и остави в теб е много по-силно от самата нея- силен огън от нестихваща жар- неизчерпаем източник на енергия и безкраен живот, ти си моят дар!

   - Източник на енергия за какво, за омраза?

   - Повярвай ми, тя е силна зараза! Всичко ще свърши тук и сега!

   - Точно така! Повече никой не ще нараниш!

   - И какво- ти ли ще ме победиш?

  - Да, защото ти сам ми каза как! Хванете се за мен, всички!

 

„С огън от звезда, със самодивска сила

изправям се пред тебе тук сега-

сиротницата приятелството преоткрила,

прогледнала във мрака на твойта суета!“

 

Кристалът, в който тя погледна се стопи и потече към нея.

„Не ще получиш броня от сребро,

нито ще докоснеш ти звезда,

облича я само този, който прави добро

и го сее след себе си в нечия душевна бразда!“

Затвориха го в кръга. Кристалът обви Николая. Той падна.

   - Какво се случва с мен?

   - Източникът на енергия, ти ще използваш, за да правиш зло, за това ще ти я взема!

 

„Аз обличам сребърната броня

и търся своето спасение,

прогледнах без да виждам в сълзите дето роня

и намерих изцеление...

Прогледнах без да виждам, прогледнах в тъмнината-

сиротницата поразена от звездата!“

 

В този момент вихърът го понесе и образува торнадо, а звездата, излетяла по-рано, падна и го порази... но го изгори...

   - Наистина не съм сбъркала, Николая- ти достигна до края и постави началото- чисто, светло и добро и това тук- сложи ръка на сърцето ѝ- е твоята броня от сребро. Давам ти това парче мраморен кристал. Когато се връщате го дай на Анагалис- той ще се стопи в него и ще образува щит и вода няма да го угаси!

   -Ти ме разочарова, Бранимир- той наведе глава- В началото, но наистина разбра колко грешно е да робуваш на изнудване и чужда лъжа и накрая... не изневери на името си- отбрани мира в сърцето си. Майка ти ще се оправи, върни се при нея!

   - Николая- каза той- ще дойдеш ли с мен?

   - Ще дойда! - усмихна се тя.

   - Артемис, твоята любов, упоритост и вяра помогнаха на моята Алекса да разбере, че не е нужно винаги да е сама, особено сега когато откри любовта в твое лице... Благодаря ри!

   - Скъпа моя, можем да бъдем заедно, ако ти пожелаеш, може би не сега- когато си готова.

   - Повече от 20 години се питах коя съм! Смяташ ли, че не искам да бъдем заедно?- и я прегърна силно- Заедно завинаги!

***

   Нощта бе красива. Луната ярко грееше и озаряваше гората. Тя си тананикаше. Наведе се и прокара ръка по водата- и се дръпна назад... пак погледна- едно отдавна чакано отражение я накара да се обърне. Косата ѝ засия по-силно от Луната, а сърцето бошуваше по-бурно от морето...

        -  Здавей, Спирея!...