22.03.2020 г., 1:29 ч.

Бунтовникът 

  Проза » Фантастика и фентъзи
1905 5 11
13 мин за четене

Младият мъж изпрати поредния имейл с данни до централната база данни на Корпорацията и уморено погледна святкащия с флуоресцентна светлина в долния ъгъл на монитора циферблат на часовника. Показваше точно 16:59. След една минута щеше да се изключи автоматично работния профил на компютъра и вече можеше да влезе с личния си. Животът му беше строго програмиран от Корпорацията. Сутрин точно в 9 часа се блокираше личния му профил и се включваше работния и до 17 часа ставаше роб на работодателя си. Вярно работеше от дома си, ако малката кутийка, в която живееше, може да се нарече дом, но Корпорацията контролираше всяка секунда от мизерния му живот.

Мъжът с нищо не се различаваше от стотиците милиони като него, обитаващи огромния мегаполис, пуснал пипалата си на  хиляди километри навсякъде. Населението на Земята надминаваше петдесет милиарда и пренаселването се усещаше все по силно. Континентът се беше превърнал в един огромен град, разделен на килийки, в които живееха стотици милиони хора, като този млад мъж, който чакаше да му превключат компютъра, за да се отдаде малко на забавления след напрегнатия ден, в служба на алчната Корпорация.

Мониторът угасна точно в 17 часа и след секунда светна отново. Личния профил на мъжа се включи. Сега можеше да прави, каквото иска. Или поне да се залъгва, че може без Корпорацията да го следи.

Мъжът потърка уморените си от взиране очи и се протегна. Направи двете крачки, делящи го от хладилника и се разрови в него. Извади механично някаква купа и взе да се храни, без дори да усеща блудкавия вкус на храната. Всъщност за него този вкус беше съвсем нормален. Изхранването на постоянно нарастващото население ставаше все по-голям проблем. Не застроените площи ставаха все по-малко и по-малко. Дивите територии бяха почти унищожени. Хората не напускаха огромните, чудовищни мегаполиси, завладели планетата като някакви хищни октоподи. Всичко се произвеждаше в тях. Огромни оранжерии осигуряваха генно-модифицирани хранителни продукти, лаборатории и заводи бълваха синтетични храни, които бледо напомняха на оригиналните си прототипи, но на никой не му правеше впечатления, защото поколението, помнещо истинския вкус на храната вече беше напуснало този свят. Няма как да ти липсва нещо, което никога не си познавал.

След като се нахрани, мъжът реши, че е време да си почати с приятелката си и да посети някой от любимите си форуми, за да размени по някой лаф с приятели. Седна отново пред компютъра и влезе в социалната мрежа, където се осъществяваше комуникацията между жителите на мегаполиса. Профилът на момичето му светеше, че е на линия. Писа й закачливо и тя веднага му отговори. Бяха се запознали преди няколко месеца в социалната мрежа. От тогава общуваха всеки ден по няколко часа. Все още не се бяха виждали, но това беше нормалното общуване вече. Беше чувал от баща си, че някога са се събирали на живо, но малко го съмняваше. Ами опасността от зарази, болести, липса на хигиена. Едва ли е било така, покойният му баща сигурно послъгваше. Сега личните контакти бяха сведени до минимум.

Мъжът прати закачливо съобщение до момичето си с покана да се забавляват. Вече бяха правили на няколко пъти холограмна любов и приятелката му веднага му отговори в същия закачлив тон и веднага след това се появи холограмното й изображение пред него. Двамата се отдадоха за известно време на виртуални ласки.

Това беше общоприетия начин, истинският секс беше забранен от Корпорацията като вреден и неморален. Зачеването ставаше само ин витро и то само след изричното одобрение на Корпорацията за генетична и социална съвместимост на бъдещите родители.  Вярно, носеха се слухове, че по-нисшите касти не спазваха забраната, но никой уважаващ себе си жител на града не контактуваше с утайката на обществото и не посещаваше техните бордеи. Примерния гражданин правеше само виртуална любов. Така беше правилно и редно и никой и не помисляше за нещо друго. Макар че един два пъти младият мъж се изкуши да предложи такова общуване на момичето, но тя го отряза и той се отказа, защото се страхуваше да не я изгуби. Но тайно понякога си мечтаеше за истинско, сексуално общуване.

-          Скъпа, беше прекрасна - нащрака мъжът по клавиатурата, когато приключиха.

Пожелаха си приятна вечер и мъжът се зае да види какво пишат приятелите му из форума. Прати няколко съобщения на редовните си контакти, писа две три мнения и реши да си ляга.

Тъкмо щеше да става от мястото си, когато получи ново съобщение. Беше от Корпорацията, което се стори странно на младия мъж. Все пак използваше свободното си време.

„Уважаеми господине, след направен анализ на вашата комуникация тази вечер, нашият психиатричен софтуер установи, че се намирате в депресия. По този начин не сте полезен нито на Корпорацията, нито на себе си. Препоръчваме Ви още утре да направите връзка с нашия психоаналитик, за да бъде решен проблема Ви.

Корпорацията се грижи за личната Ви сигурност" - гласеше съобщението.

Мъжът премига няколко пъти учудено. „Тези и личната ми комуникация ли следят вече?" - запита се наум. После се сети, че двама, трима от познатите му не се бяха появявали онлайн дълго време, след като си позволиха да изкажат някое по-критично мнение. Официално критиката към политиката и действия на Корпорацията, бяха забранени и за тях се носеше наказателна отговорност. Корпорацията никога не грешеше, тя се грижеше за спокойствието и личния живот на гражданите.

Мъжът наистина в последно време се чувстваше адски уморен от този наложен му ритъм на живот, но чак пък в депресия. Понякога дори му минаваше еретичната мисъл за зареже всичко и да се махне някъде далеч, в малкото все още останали извън мегаполисите диви територии. Беше чувал, че там все още живеят хора, но не им вярваше. Дори и на себе си не вярваше, че иска да иде там, това беше по-скоро някаква негова невъзможна илюзия. Дивите територии бяха опасни за хората, човекът не беше създаден да живее извън защитата, която предлагаха мегаполисите и Корпорацията. Дори не се замисляше, как са живели преди да бъдат построени мегаполисите. Историята не беше на почит в днешното образование, за времената преди тоталния контрол се говореше само като за Тъмната епоха, за която няма останали сведения.

Мъжът взе набързо душ в мъничката си баня и се приготви за сън.

На другия ден, напълно забрави за съобщението за депресията му. Закуси набързо, после прегледа личната си комуникация, пожела „добро утро" на приятелката си и точно в девет часа беше готов за работа. Изчака компютърът му да се превключи на работен режим, но екрана остана пуст. Същото стана и с личния му профил. Компютърът му сякаш беше блокирал. Не можеше да прави нищо на него. Странна работа, това му се случваше за пръв път. Системите винаги работеха с точност да секунда. Сигурно е някакъв технически проблем с хардуера, но се оказа, че не е така. Скоро екранът премига и на него се показа снощното съобщение. Всички опити на мъжа да го премахне и да влезе в някой от профилите си, се оказваше безуспешен. Съобщението си стоеше на монитора и му напомняше, че е в депресия.

Добре се, в депресия съм и какво от това? - взе да се ядосва младият мъж. - Може пък да искам да съм в депресия, защо не ме оставят на мира?

Сякаш в отговор на мислите му, на екрана се появи ново съобщение.

„Господине, вие трябваше да се свържете тази сутрин  с психиатъра на Корпорацията, който да се погрижи за депресията Ви. Моля, направете го незабавно! В противен случай ще предприемем съответните мерки.

Корпорацията се грижи да личната Ви сигурност" - този път нямаше Уважаеми, явно бездействието му, беше подразнило някой.

Корпорацията наистина се грижеше да доброто на гражданите. Беше им осигурила един спокоен, защитен от сътресения и проблеми живот. Нямаше престъпления, нямаше никакви проблеми да решаване, всичко беше подредено, чисто, стерилно. Животът им, обществото, всичко. От тях се искаше само пълно покорство и отдаване на Корпорацията.

Незнайно защо, но в този момент мъжът се сети за една мисълта на един древен мъдрец, която някога беше прочел в една от старите книги в хартиен формат, останали още от дядо му.

„Който е готов да се откаже от основни права и свободи, заради илюзорната си лична сигурност, той не заслужава нито свобода, нито сигурност" - цитира си я наум по памет. Беше го казал някой си Бен Франклин преди няколко века. После Корпорацията обяви старите хартиени книги за вредни и всички бяха унищожени.

Точно в десет се появи холограмата на някакъв брадат чичко с престорено загрижена физиономия.

- Кой си пък ти, по дяволите? - изруга младият мъж с онази стара почти забравена вече ругатня.

- Аз съм доктор Харт. Аз съм вашият психоаналитик и това е принудителен психо сеанс, тъй като отказахте да се свържете доброволно с мен. Тук съм, за да се погрижа за депресията ви и ви моля да ми окажете съдействие, защото ще бъда принуден да прибягна до крайни мерки.

- Вижте, докторе, нямам нужда от никакви психо сеанси, още повече от принудителни. Добре съм, просто съм уморен и ми трябва почивка.

- Не ви е графика за отпуска, ние ще преценим кога имате нужда от нея.

- Я, стига! И това ли решавате вече? Нямам ли право на избор?

- Разбира се, че имате право. Когато решим, че ви е нужна почивка, ние ще ви дадем право да изберете между три превъзходни оферти. Но сега трябва да поговорим за вашия проблем.

- Това ли е правото ви на избор - засмя се иронично мъжът - Браво, Корпорацията наистина се грижи добре за нас.

- Иронията ви е неуместна. Ние се грижим по най-добрия начин за вас. Нека поговорим за депресията ви и ви напомням да ми оказвате пълно съдействие.

- Добре де, добре, кажете какво ви интересува.

- Споделете какво ви притеснява напоследък.

- Притеснявате ме вие и идиотските ви предположения. Имам си достатъчно работа в момента, за да се занимавам с глупости.

- Усещам агресия у вас, млади човече, явно проблемът ви е по-сериозен отколкото предполагах от психо профила ви.

- Я, ми се махайте с вашите дрънканици - младият мъж започна наистина да се изнервя.

- Както, кажете. Предупреждавам ви, че съм принуден да взема нужните мерки срещу вашето непокорство и отказ за съдействие.

Холограмата премига и избледня, после се разнесе като мъгла и се стопи в нищото. Младият мъж отново остана съвсем сам в тясното си жилище. Но това не продължи дълго. Скоро трясък като от взривена наблизо бомба разтресе мъничкото му жилище. Всъщност наистина беше бомба, с която бригадата андроиди-щурмоваци разбиха врата и нахлуха в дома му.

Докато разбере какво става и мъжът се оказа проснат на земята, ръцете му бяха оковани и андроидите го повлякоха навън.

- Вие сте обвинен в неподчинение на разпоредбите на Корпорацията и сега ще бъдете изправен пред съдията, който ще ви определи справедливо наказание - уведомиха го с равния си металически глас, докато го натикаха в паркирания на летателната площадка на четиристотин петдесет и шестия етаж на сградата, където беше жилището му, аеромобил.

Понесоха се през натовареното движение към сградата на съда. Докъдето поглед стигаше градът се простираше със своите небостъргачи, между които летяха по въздушните си коридори аеромобилите. Въпреки, че жителите на мегаполиса рядко напускаха домовете си, въздушните коридори в града бяха натоварени от движение. Разминаваха се с безпилотни транспортьори, с управлявани от андроиди патрулни аеромобили или с автотаксита.

Пилотът умело маневрираше през на пръв поглед безразборния въздушен трафик.

Младият мъж скоро забрави, че всъщност е пленник на системата и с удивление се загледа в магията на безкрайния град. Някъде там далеч отвъд границите му са онези диви територии, мина му неволно през ума. Да можеше някак да стигне до тях...

Процесът продължи само няколко минути, като дори не му дадоха думата. Надут и важен съдия го призна за виновен по всички обвинения, обяви го за особено опасен обществен враг, който с поведението си е потенциална заплаха да обществото и го осъди на пет години каторга в мините за плутоний, което си беше равно на смъртна присъда, изпълнена бавно и мъчително.

Ето какво вероятно е станало с двамата ми приятели, които изчезнаха от форума, минаваше му през ума, докато слушаше присъдата си. Може пък и да се видим там. после в главата на мъжа отново зазвъня онази мисъл на стареца Франклин. За свободата и сигурността. Той искаше и двете. Пустите територии все по-ясно се оформяха в съзнанието му като евентуална възможност да спасение. Така и така ще мре, но поне да умре свободен, ако те се окажат негодни за обитаване и опасни за живот, въпреки носещите се под сурдинка слухове за живеещи там хора. Трябваше да стигне до пущинарите, там беше спасението.

Мъжът използва леката суматоха след прочитане на присъдата си и монетното разсейване на охраняващите го андроиди и се втурна през съдебната зала. Блъсна съдебния секретар и скочи с през прозореца, направо през стъклото. Приземи се на аероплощадката пред залата сред водопад от натрошени стъкла. Направи няколко претъркаляния, без да обръща внимание на стичащата се по челото му кръв и скочи в първото прелетяло автотакси. В движение извади на дисплея карта на мегаполиса и зададе координати, почти до границата му. Смяташе, че така по-лесно ще успее да се измъкне.

Безразсъдният му скок за момент парализира действията на охраната. Такова нагло бягство се случваше да пръв път в историята на корпоративния съд. Това обърка андроидите, които не бяха подготвени за такова поведение. Трябваха им една две минути да се пренастрои  програмата им и това даде на мъжа известно предимство.

Автотаксито се изнесе в най-горния въздушен коридор и пое към целта. Мъжът нарочно не даде крайната точка на града, защото се опасяваше, че програмата да управление ще откаже да го заведе до там. Както постоянно му се обясняваше, Корпорацията пазеше гражданите си и едва ли щеше да им позволи да се приближат до опасните Диви територии прекалено близо.

Само че не прецени, че зададените координати веднага ще се препратят в центрания компютър на управление на автотакситата и веднага ще станат известни на щурмоваците и се наслаждаваше на успешното си бягство от закона.

Към грубата реалност го върнаха две патрулни коли, които го засякоха и принудиха да отбие на първата площадка за кацане. Секунда преди таксито да се долепи до площадката, беглецът отвори вратата и скочи на нея. Беше съобразил, че с кацането и вратите ще се затворят автоматично и той оставаше пленник, докато дойде патрулът. Шмугна се бързо в някакъв вход и потъна в мрака на сградата. Отново беше успял за по-малко от десет минути да надхитри преследвачите си и да им се измъкне. Но осъзнаваше, че няма да е за дълго. Скоро щяха да го локализират и да се появят отново. Но нямаше да им се даде. Щеше да стигне до Дивите територии, извън обсега на Корпорацията.

Отне му близо две седмици да напусне града.

Скачаше от автотакси на автотакси, прехвърляше се в движение на безпилотни транспортьори, понякога се придвижваше пеша по земята. За пръв път, откакто беше роден, му се наложи да слезе на повърхността. Тичаше между огромните, извисяващи се високо над облаците сгради, наложи му се да се смеси с по-нисшите касти, живеещи като скотове по повърхността, но хората го скриха, дадоха му храна. При тях успя да си отпочине ден-два и отново продължи пътя си.

Пак тичаше, пак летеше и неумолимо се приближаваше към целта си, въпреки глутницата щурмоваци, които беше по петите му.

Последните два дни преминаваше през складови зони и заводски територии, където не срещаше никой. Само преминаващи като сенки транспортьори.

В края на втората седмица, полуприпаднал от глад и умора, успя! Стигна до края на мегаполиса и видя ширналата се пред него степ, обрасла с редки гори и храсталаци. Скоро и нея нямаше да я има, завладяна от пипалата на пълзящия мегаполис, но сега тя беше неговото спасение. Някъде там живееха пущинарите и той щеше да ги намери.

А може би след време някой друг щеше да го последва. Може би...

© Севделин Порчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разказът ми хареса много. Добре изграден с увлича ща динамика.
  • Май някои неща от фантастиките започват да стават реалност ... може би ...
    Поздравления за разказа !
  • Поздравления! Интересен разказ!
  • За много години, Севделине!
    Честита Нова 2021 година!
    Понякога не знам кой съм!
    Моля да ме извиниш!
    Бъди здрав и твори!!!
  • Последния коментиращ си има име!
    Прозата не е за всеки!
    Не е нужно да се стягаш и правиш на велик! Нищото си е нищо...
  • Благодаря на последния коментиращ, че посред нощ си направи труда да изчете скромното ми творчество и да намери за какво да го изкритикува. За мен е чест подобно внимание и лично отношение
  • След време? Колко време? Не е упоменато!
    Къде там? Пущинаци, или Пустинята?
    Трябва, според мен да наблегнеш на повествованието!
    Да не се помисли за Йовков, Ей!!?
    Приземявай се!
  • Това с тоталния контрол и принудителните психо-тестове ми напомниха на една японска анимация - psycho pass. При интерес към почти реална научна фантастика, препоръчвам да ѝ се хвърли едно око.

    А разказът е супер. Само се чудя как не са го зачипили още горкия герой.
  • Страхотен разказ! Много добре замислен и изпипан в подробностите! Поздравления! Освен, че е много подходящ за сегашната ситуация в света, разкрива и по един твърде реалистичен начин отношенията в корпорациите: лицемерие, доноси, контролиране на личната кореспонденция и дори и на личния живот на служителя в името на така наречената лоялност към работодателя. И всичко това добре завоалирано зад голямата примамка – високото трудово възнаграждение. И всеки, чийто дух не е достатъчно силен и свободолюбив поема риска да стане служител/ адвокат на Дявола. Имаше един страхотен филм с такова заглавие.
  • Благодаря, Силве. Разказът е писан преди доста години, реших, че е подходящ за днешната ситуация. Напълно съм съгласен, че свободата е състояние на духа
  • Добре, че избяга. Горкият човек.
    Щях да кажа, че не обичам фантастика, но се зачетох и се оказва, че в реалността започна да се сбъдва. А свободата ми се струва, че е състояние на духа. Духа води, тялото следва. Понякога обаче едното спи дълбоко.
    Поздравления за написаното.
Предложения
: ??:??