След полунощ, когато всяка светлина в прозорците вече е угаснала, когато последната капка вино - изпита, и всички вече са заспали, улиците са празни, а луната бди над пустите бреговете на бушуващото се море. Тогава, и само тогава, по крайбрежната алея на малкото градче, наречено Бургас, се случват невероятни неща.
Тогава излиза Той.
Кет Ли.
С поизмачканата си позацапана козина, големите жални очи и белезите, следствие на бурния живот, който винаги е водил, той може да ви изглежда като обикновено улично коте.
Но не е. Той е воин. И тази вечер, както всяка друга, ще раздава правосъдие.
Но първо трябва да заостри ноктите си.

***
- Ли! Ела да пиеш по едно мляко с мен и момичетата! – женски глас го извика. Той вдигна отегчено поглед, за да види кой го притесняваше. Котелина. Кварталната въртиопашка. Толкова често беше разгонена, че вече на никой не му правеше впечатление.
- Не сега, Котелина. Трябва да си оближа лапите  – отвърна той, но това беше само оправдание. И всеки го знаеше. Един истински котарак не си ближеше лапите. Един истински котарак се къпеше под дъжда.
Защото истинският котковоин не се страхуваше от водата!
- Както решиш, Ли – Котелина каза обидено и завъртайки се на задните си лапи, тръгна към местния бар. В последния момент през рамо прошепна: - Жалко, че няма да мога да ти разкажа какво научих днес от Плъхундера.
Кет Ли наостри уши. С един лъвски скок стигна до Котелина и я хвана за опашката.
- Говори, котко! Какво ти каза онзи долен плъх?!
- По-леко, Кет Ли! Боли като ми скубеш опашката така! – измяука Котелина.
- Какво ти каза Плъхундера?! – повиши тон Кет, усилвайки захвата си.
- Добре, де! Ще ти кажа. Само ме пусни – примоли се жално женската котка. Кет Ли пусна опашката й, но беше в готовност пак да я хване, ако въртиопаошката си позволеше да го върти отново. След като пооправи козината по сиво-бялата си опашка, тя започна да разказва.
- Днес Плъхундера дойде в бара на Мама Котка, за да говори с нея. Свиха се в един ъгъл насаме и си шушнеха доста тихо, но аз успях да дочуя нещо. Говореха за убийствата, Кет Ли. Плъхундера твърди, че са намесени котки.
- Абсурд! – Ли тръсна глава. Ставаше въпрос за убийства на хора. Два трупа бяха намерени, изхвърлени на брега през няколко дни. Двама местни бизнесмени с прекъснати сънни артерии. Вероятно бяха пречили на някого или ставаше въпрос за разчистване на сметки. Между хора.
Котките от години се занимаваха с контрабанда на цигари и алкохол, тук-там пренос на дрога, но убийства... и дума не можеше да става!
- Кълна се! Това чух! Знаеш, че Плъхундера има уши навсякъде. Малките му изчадия са плъзнали по целия град – каза Котелина и беше напълно права. Плъхундера или Цар Плъх, както го наричаха подчинените му, беше пуснал хиляди мишки да слухтят из Бургас и така се беше превърнал в ценен доносник за много влиятелни животни в града. Той беше единственият плъх, който не само без страх влизаше в котешкия бар, но и пиеше от млякото на котките. Кет Ли си представяше как разпаря с нокти дебелия му шкембак и храни с вътрешностите му котетата – сирачета. Но не можеше да го направи. Плъхундер беше необходим. Поне засега.
- И така да е... Мен какво ме засяга? – сопна се Кет Ли. Не че имаше нещо против хората, но и не се трогваше особено от убийствата им.
- Споменаха твоето име, Кет... Плъхундера каза, че Дон Котеоне скоро ще поиска нещо от теб.
- Пфффф! – изпуфтя котаракът. – Какво пък ще иска от мен толкова важен човек! Дон Котеоне! Кръстника?
- Да, Кет! Той. Само това чух. Ако искаш ела с мен в бара при Мама Котка. Тя ще ти каже всичко. Знаеш, че си й слабост – Котелина примигна с дългите си мигли.
Кет Ли се замисли. Дали това не беше поредният опит на Котелина да го прелъсти? Да го заведе в бара, за да го напие и после да се възползва от него... Не. Тя беше подла, но не би си позволила да използва името на Кръстинка за собствените си низши цели.
- Добре. Хайде, върви! – съгласи се накрая Кет и двете котки тръгнаха към бара на Мама Котка.

***
 

Заведението на Мама Котка беше най-популярната котешка кръчма по цялото крайбрежие. Скрит под дъските на долнопробно капанче в близост до морския бряг, това място беше свърталище на компаньонки, престъпници и всякакви други животни, с които човек не би искал да си има работа.
Входът му представляваше малка дупка, скрита зад вечнозелени храстчета и беше невъзможно да го намериш, ако не знаеш предварително местоположението му.
Кет Ли и Котелина се плъзнаха през храстите с ловкостта на котки, озовавайки се муцунка в муцунка с пазачите пред заведението. Двамата закоравели котараци със зъби като остриета огледаха недоверчиво Кет Ли.
- Той е с мен, момчета! – Котелина завъртя опашка.
Двамата охранители се спогледаха.
- Добре тогава. Влизайте – каза единият от тях и се отмести от входа.
Кет Ли и Котелина пристъпиха през малката дупка, от която започваше тъмен тунел. Двете котки тръгнаха по него и след десетина метра се озоваха пред втора врата. Котелина обхвана дръжката с лапичка, завъртя я леко и вратата се отвори, разкривайки огромно помещение. От двете страни бяха наредени маси и сепарета, от които се чуваше смях и мяукане насред наздравици с мляко. В далечния край, с големи слушалки на ушите, се вихреше Ди Джей Кета. Пускайки поредното парче на „Рамщайн“, той пожела наздраве на всички посетители и сам отпи от чашата си с мляко, въпреки че всеки, който го познаваше, знаеше, че в чашата едва ли имаше само мляко.
В центъра се намираше дансинга, почти празен в този ранен час, с изключение на няколкото котарани, които тръскаха глави в ритъма на Feuer Frei. Насред тях Кет Ли разпозна котешката писателка на любовни романи – Кити Брадшоу, която също така беше и бившата му приятелка.
- Къде е Мама Котка? – извика Кет Ли в ухото на Котелина, надявайки се по-бързо да се скрият от погледите на другите посетители, и най-вече от Кити.
- Все бързаш, Кет! Хайде, нека потанцуваме малко! – Котелина направи няколко кръшни движения с опашката си.
- Не съм дошъл да танцувам – грубо отвърна Ли, хвърляйки зъл поглед на две тийнейджърки, които го оглеждаха от близкото сепаре. Вече от деца тръгваха по баровете, помисли си той и благодари, че нямаше собствени котенца. - Заведи ме при старата вещица.
- Ех, ти си убиец на удоволствието – възмути се Котелина и драматично постави лапичка на челото си. –Нищо чудно, че те наричат Белязания. Белязан си с мрачно настроение.
- Това не е твой проблем – сопна се Кет Ли.
- Така е. – женската котка въздъхна. -Върви след мен. Мама Котка е отзад.
Котелина с дългата си светла козина се шмугна бързо през тълпата, предизвиквайки погледите на всички разгонени котараци. Кет Ли, като едно тъмно петно, вървеше след нея, наклонил глава надолу, надявайки се да не привлича внимание. Това беше трудно, разбира се. Огромното му котешко тяло, тъмните очи и мрачната осанка отдалече крещяха „Опасност“ на останалите гости на заведението, а женските котки въздишаха след него.
В края на стаята, встрани от пункта на Ди Джей Кета, имаше още една врата, пред която пазеше едър черен котарак. Забелязвайки Котелина, той се отдръпна от вратата.
- Изчакай тук – измърка тя на Кет Ли и изчезна.
Той започна да пристъпва нервно на четирите си лапи, привличайки подозрителния поглед на черния котарак-охранител. Слава Богу, след няколко минути, които се сториха като цял час на Кет, Котелина се завърна с притеснено изражение.
- Какво има? – попита остро той, щом тя застана до него.
- Дон Котеоне е тук. С Мама Котка… - плахо обяви тя. – Казаха да влезеш.
- Чудесно. – Кет Ли размърда мустаци и без повече обяснения влезе през вратата, хвърляйки зъл поглед на охраната.
Мама Котка беше разплула рунтавата си кафява козина върху всеизвестния си трон – червено плюшено диванче, за което се говореше, че бе откраднато от дома на най-расовата бургаска чихуахуа. Дон Котеоне, както винаги в костюм и със стилен калпак, почиваше на мека възглавничка до нея, с пура в муцуната и чаша марково мляко в едната лапа.
- Ти да видиш. За котарака говорим, а той сам дойде при нас – измяука Кръстника, когато Кет Ли застана пред тях.   
- Здравей, малко тигърче – Мама Котка удари с опашка в пода.
Ли не смяташе да губи ценно време в празни приказки, затова мина директно на въпроса:
- Тук съм, така че кажете какво мога да направя за вас – малко грубо рече той.
Изведнъж дон Котеоне стана съвсем сериозен:
- Вероятно си чул за убитите хора? – Кет Ли само  кимна. – Е, имам много сериозно подозрения да смятам, че са извършени от котки. Наемници, пратени от Котьо Очите.
- Мислех, че здравословното състояние не му позволява да прави каквото и да било. Особено откакто го нападнаха бездомни хрътки. – Кет скръсти подозрително лапи.
- Изглежда, че някакъв много добър ветеринар се е намесил и е оправил положението – подметна небрежно Кръстника, - но не това е важното. Искам да знам какво общо има между котките и хората, и защо се стигнало до убийства. Тук се намесваш ти.
- Съжалявам, но вече не се занимавам с хора – категорично отвърна Ли.
Дон Котеоне отпи от млякото си, облиза муцуна, дръпна от пурата си и каза с равен тон:
- За мен ще направиш изключение.
- Защо смятате така? – намръщи се Кет Ли.
- Защото те проучих, Кет. Бил си първенец в котешкото училище – най-добрия във всички спортове, включително в ловенето на риба под вода и в стрелбата с прашка, отличник по коткофизика, още от първи клас си можел да смяташ без да използваш пръстите на четирите си лапи… В казармата си се представял не по-зле. За по-малко от година си се издигнал от редник до главен котарак на взвод. След това са те приели в Софийския котешки университет – няколко специалности едновременно, защото си бил толкова добър, че не са могли да те разделят между отделните факултети.
- Защо ми говорите всичко това? – прекъсна го гневно Кет.
Кръстника вдигна нехайно лапичка във въздуха.
- Момент – с усмивка рече той. – Всичко е вървяло идеално за теб. Бил си на път да станеш следващия премиер на републиката. Сравнявали са те даже с Котойко Коткорисов! Докато един ден просто не си превъртял. Сдал си багажа – както казват младите котета. Сбил си се, ограбил си котешки сейф, арестували са те и са те съдили за вандализъм. Полежал си за кратко в затвора, след това, обаче, реномето ти било съсипано. Не са ти позволили да се върнеш дори и към една от специалностите в университета…
- Все още не разбирам какво общо има това с разговора ни – нервно вмъкна Кет Ли.
- Общото е, че аз ще изчистя името ти. Отново ще бъдеш звездата на котешкия отбор по футбол! Отново ще можеш да влезеш в политиката…
- Лъжете! Никога не биха приели престъпник като мен – Кет изсъска.
- Глупости! – Кръстника тръсна муцуна. – В политиката е пълно с бивши и настоящи престъпници.
- Така е, тигърче – обади се Мама Котка, която досега бе слушала мълчаливо, играейки си с опашката си.
- Просто приеми задачата, Ли – настоя дон Котеоне. – Нищо не губиш.
„Освен живота си, ако се бъркам в работата на грешните хора“ помисли си Кет.
- Давам ти време да решиш до утре. Ако не се съгласиш, ще ти предложа друга, още по-хубава сделка, на която да не можеш да откажеш – измърка с дружелюбна усмивка Кръстника.
- Добре, ще помисля – отговори Кет и се обърна, за да си тръгне.
- Ще те чакам утре в 22 тук – заяви Кръстника.
Кет Ли само махна с опашка.
- До утре, тигърче. – Мъркането на Мама Котка беше последното, което чу, преди да напусне стаята.         
Когато излезе навън в тихата нощ, той вече знаеше, че щеше да приеме задачата, но мотивите да го направи бяха много по-различни от тези, които останалите подозираха.