Срещнах я случайно! Дойде на интервю за работа. Сега..., като се замисля, май нищо не е случайно в този живот! Тя ме намери в точния момент, за да ме научи, че живота има и друго лице - лице което до тогава не познавах!

Беше средна на ръст, слаба и мълчалива. Търсех готвач за ресторанта, който държах. Можех сама да готвя, но исках някой на когото да разчитам. Тя нямаше много опит, беше работила в бар - с малко и типично за баровете меню. Не беше подходящият човек, когото търсех - но вътрешният ми глас говореше друго. От този ден, Ирина стана неизменна част от мен и живота ми! Не ми обърна гръб, не ме намрази - въпреки че в началото се държах строго и дистанцира с нея. Е дългите часове - прекарани заедно в кухнята, тя леко-полеко от работник се превърна в мой приятел или както на майтап се наричахме - "моята половинка ". Така постепенно ми разказа за живота си.

Понякога, чета разказите си и се питам: "Защо са все тъжни?" Може би, защото хората по-лесно споделят тъгата и болката си. Радостта просто я изживяват - в нея не търсят подкрепа и съпричастност! А може би..., аз запомням и се впечатлявам повече от болката. Болката за мен е началото - от нея започва израстването на човек. Тя е ритникът, който ни дава съдбата, за да отворим очи..., да се замислим... да се променим! Ирина бе понесла много болка в живота. Понякога с усмивка казваше, че смъртта не я плаши, защото е преминала и през деветте кръга на ада. Беше свикнала с нея, носеше я непрекъснато - като втора кожа. ...................................................................................................................................................

Тя чакаше с нетърпение да дойде септември и най-после да замине за града. Обичаше малкото селце в което израстна, но жадуваше за ново начало. Големият град бе мистерия и вълшебство - приказка, в която щеше да се потопи. Родителите и бяха купили нови обувки. За първи път нямаше да износва нечии чужди. Ученическата и униформа бе сгънат в стария куфар. Палтото - на което беше гордият, трети притежател - след двете си братовчедки , висеше на закачалката. Двамата и братя тази вечер я бяха оставили на мира, имаха си по -важна работа от това да я дразнят.

Бяха домъкнали , кой знае от къде, едно старо радио и се опитваха да го поправят. Баща и пушеше седнал до тях! Майка и подреждаше масата за вечеря, а баба и стоеше прегърбена над печката и разсипваше храната в чиниите. Ирина погледна с любов към баба си. Щеше да и мъчно за нея! Понякога си мислеше, че само тя я обича. Никога не чу топла дума от майка си , не я целуна или прегърна... , нито веднъж -все едно бе невидима. От както се помнеше спеше при баба си, тя се грижеше за нея. Тази дребна старица даваше мило и драго за да е добре. Превързваше раните и по ужулените колене, стоеше над нея вечерите в които имаше температура....  Превърна се в нейна майка и баба! Сега трябваше да се отдели, да замине да учи в института. Щеше да живее в общежитие - това малко я плашеше и в същото време вълнуваше. Какво ли и предстоеше ? Имаше толкова мечти,които чакаха да ги сбъдне! ...............................................................................................................................................................

Ирина беше в десети клас, вече почти две години живееше и учеше в града - рядко се прибираше на село. Свикна бързо с големия му мащаб, само с хората не успя да свикне. Бяха някак различни, студени и забързани. Учителите се отнасяха строго и държаха на дисциплината. Имаха вечерен час, униформи и страшно много уроци. Понякога и липсваше селото и свободата, катеренето по дърветата, тичането след вятъра... Но и града имаше хубавите си страни - например киното.

Днес се готвеше да ходи на поредната прожекция. Понякога гледаше един и същи филм по няколко пъти. Много и харесваше киносалона и големият екран. Там потъваше в един друг свят - различен и вълнуващ. Облече набързо униформата, среса късата си коса и се запъти към вратата. В коридора я чакаше Вили. От първият ден в, който стъпи в общежитието двете се сприятелиха и станаха неразделни. Хванати под ръка с бързи крачки се запътиха към киното.

Пред касата се виеше дълга опашка. Отегчена Ирина заоглежда наредените хора пред тях - тогава го видя. Висок, рус, синеок..., като ангел. Никога до сега момче не беше предизвиквал интереса и. Така го беше зяпнала, че не усети ръчкането на Вили,нито чу думите и. В един момент той се обърна, видя впереният и поглед и се усмихна. Махна им с ръка - да отидат при него. Предложи да им купи билети и да гледат заедно филма.

В този ден Ирина се влюби! Светът се завъртя около това русо момче или по точно - той стана светът и. Любовта обърна целия и живот! Спря да учи, взе все по - често да получава слаби оценки. Прекарваше всяка свободна минута с него. Научи се да пуши - за да му прави компания. Срещите и с Вили намаляха. Съществуваше само той и любовта им. Все пак успя да завърши института, макар и с нисък успех. Трябваше да избере какво да прави с живота си. Не можеше и да си представи да се прибере на село. Георги беше всичко, което искаше.

Тогава една вечер той просто и предложи да се оженят. Не беше романтичен, предложението прозвуча по -точно като прагматично - за да не плащат две квартири. За Ирина това нямаше значение, важното бе, че той ще бъде неин и тя негова. Семейство, деца, дом... Сбъдваше се нейната приказка! Така на другият ден отидоха до съвета (кметството), дадоха им час и дата. След две седмици подписаха. Нямаха пари за сватба, нито за тържество. Дори рокля не си купи - взе някаква назаем, от една позната. Един негов приятел и Вили им бяха свидетели. Ирина не се обади на никого, а и едва ли някой щеше да се зарадва от новината. Може би само баба и ...  В тоз ден тя сложи подписа си към мечтаното щастие... Само ако знаеше, че това щастие водеше към ада!

Следва продължение