Бягство
До студения болничен зид бе опрял глава млад мъж. Притихнал, в болезнената вглъбеност на хаотичните си мисли, той сякаш се усмихваше... Наоколо бе пусто... Тук-там се мяркаха посетители, приведени от грижи по своите луди...
Вятърът донасяше от близката детска площадка смях и радостна глъчка, сякаш ангелчета лудуваха по пухкавите облачета...
Емануил се усмихна сякаш на себе си. От две години болничните стени затваряха душата и мисълта му. Лудницата бе капан за привидната хаотичност, която настъпва в човешкото съзнание след някакъв житейски удар...
Напуснеше ли тясната болнична стая, той присядаше до каменния зид, с надеждата да бъде озарено с радост, измореното му от сънотворните съзнание... Преди се увличаше от философия и теология... Години наред се измъчваше с разрешение на въпросите за смисъла човешкото битие и безсмъртието на душата... На практика тези въпроси не трябваше да бъдат разрешени... Не бе позволено на човешкия разум да ги осмисли и преоцени...
Идеите, които раждаше вглъбяването му, в повечето случаи бяха опасни и той ги унищожаваще още в зародиш... Сякаш пред лумнал пожар заставаше поредният творец, който изгаряше с един замах творението си...
В дългогодишното лутане между идеите Емануил игнорира себе си.
Забрави да живее, да обича, да се радва на същественото в живота. Не се научи, защото поставяше всяко човешко усещане на масата за дисекция, но никога не успя да стигне до тъканта му и се разстрои... Дали лудостта бе смелост или проявено малодушие пред запазването на тайните...
- Чичко, хей, чичко! - нечий глас го изтръгна от поредната зарадила се идея.
Емануил се огледа объркано. През малкия процеп на зида надничаха любопитни сини очи. Той се усмихна неволно...
- Ти тук ли живееш? - питаше детето.
- Не, тук никой не може да живее... Тук сме временно, докато прескочим зида - казваше уверено Емануил.
- Защо, не ви ли обичат там?
- Любовта е зад зида, там, където си ти... Мен обаче нито там, нито тук някой е обичал. Бягах от онова, което прави хората добри, а именно любовта към себеподобните...
- Чичко, аз съм на 5 и не знам със сигурност какво е добро и зло, какво е любов.
- Никой не знае със сигурност... Уморени сме от вечното бягане, от онова чувство, което ни прави човеци... Хванем ли пеперуда, бързаме да накъсаме крилата и. Така погиват любовта и доброто... Човеци сме, но дали всичко ни е позволено?
- Чичко, защо си накъсал крилата на своята пеперуда?... Красотата трябва ли да се руши? Ако прескочиш зида, ще тръгнеш ли да търсиш нова пеперуда, с която да сториш същото? Каза, че не са те обичали. Но щастлив ли ще си, ако унищожиш онова, което те прави човек?... Крилата трябва да се галят, а не да се късат...
Емануил размисляваше върху детските въпроси. Той съзнаваше как един, още неузрял физически човек, прозира същността на онова, което бе измъчвало съзнанието му години наред.
- Човешките усещания са крилата, с които се прескача зида... Там обаче трябва да има някой, за който си струва този полет... Който да те обича...
- Нали аз съм тук... - казваше с обич детето.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Стефанова Всички права запазени
