Пролетните слънчеви лъчи погалиха още спящото лице, а приятната топлина  помилва  очите. Винаги съм обичала слънцето да ме събужда и да ми даде сили. Днес повече от всякога имах нужда от това.

          Знаех, че вече съм сама, но странно, не ме болеше. Молех се да е щастлив и дано

усети тръпката на любовта. Те сигурно са щастливи. Той пишеше  прекрасни стихове, а тя го дарява с частица любов от сърцето си картини, нарисувани за него. Красиво е, нали?

        Направих си кафе и се опитах да се разсъня, но явно не съм човек, който умее сам да си пие сутрешното ободряващо питие. Красивата чаша с горещото кафе остана на масата и само топлата пара се виеше в слънчевата стая.

        Реших да изляза навън и да се разходя в приятната пролетна утрин. Не си струваше да оставам сама. Аз вече съм свободен човек!...

         Тръгнах към нашето кафене, където всяка сутрин заедно започвахме деня си.

        Но и това не стана - сама там! О, не... Обърнах посоката към планината, там където съм виждала самотни като мен хора да се разхождат. Винаги изпитвах тъга, когато ги виждах сами по пътеката. Струваше ми се страшно и тъжно.

        Трамвайчето бързо ме закара до полите на Витоша. Там вече имаше много хора, които с ентусиазъм и усмивка се готвеха за поход в планината.

        Аз, разбира се, едва ли бях готова за подвизи, но си купих кафе.  И понеже не го обичам в пластмасова чашка, помолих за порцеланова. Седнах на слънчева пейка да се опитам да се ободря. Хората около мен се усмихваха, говореха шумно и се запитах, защо никога досега не съм ги виждала?

        За мен светът беше само ти и твоята усмивка.

       Тръгнах бавно и се озърнах. Около мен кипеше живот. Хората по своему бяха щастливи. Стръмната пътека започна да  спира дъха в гърлото ми. Краката ми не ме слушаха, но нали започвам нов живот, няма да се предавам. Усмихнах  се на собствените си мисли и продължих. Не след дълго до мен достигна смехът на две момченца. Така  им се зарадвах! Спрях да погледам играта им. До мен имаше една скована пейка между два бора, която се появи като спасителен пояс. Отпуснах се на нея и реших, че Бог ми я изпрати. Децата продължаваха играта си и техният смях стопляше сърцето ми. Нямаше лъжа и болка. Представях си, че се радват на лодка, която са пуснали в реката и тичат по брега да се забавляват.

      Не след дълго мислите ми отново се насочиха към теб. Към твоето поредно илюзорно щастие и романтична любов, отразена в стихове и картини.

        Бъди щастлив! Аз мислено се надявам, че най-накрая ще разбереш колко ми е било хубаво край теб. Когато нямаше лъжа и фалш.