ЦЕНАТА  НА  ГРЕХА           

       Душата му ридаеше тихо. Тревогата от неизвестното го гнетеше. Погледна ръцете си - възлестите му пръсти трепереха. Напукани и почернели от кърска работа, бяха се прегърбили от умора. Болеше го и дланта - един трън се беше забил надълбоко и вече дни береше. Опита се да фокусира очите си - поприсви ги, разтърка ги, но как да гледат старчески очи. Уморени от взиране в пътя към града, в очакване мътнееха, та не виждаха нищо и никакво трънче. Помисли си, че този трън в дланта му е като онзи - в сърцето му. Колкото искаше да го изтръгне, толкова повече се забиваше навътре в душата му.

                                                                       * * *

       Сгреши ли, че прогони дъщеря си? Този въпрос не му даваше покой. Не искаше да приеме, че е баща на блудница. Собственият му глас, убийствено натрапчив, разкъсваше съзнанието му: „Курва-а! Как можа да ме посрамиш? Такива като тебе огън да ги гори. Никаквица! Махай се!” И вдигна десница върху нея.

       Нощем още чуваше вика на Добри Лудото: „Илия! Не вини дръзките, че са посмели да срещнат душите си. Сега ли е краят на света? Ти ли си безгрешният, та наказваш с бедствия грешниците?” Чуваше и молбите на Милена за прошка. Никой не ù я даде - дори и той. Отиде си отритната. Замина. Някъде в града. От тогава очите му все в пътя гледаха.                   

        Блъскаше се като вол, за да забрави, и чакаше завръщането ù. Идваха понякога старите му другари, да го заприказват, дето се вика - от кумова срама. Никого не допусна до себе си. Сумтеше и ругаеше под сурдинка. Вината от стореното висеше над главата му като сатър. Сините му очи помътняха от мъка. Посивяха от болка. Загледаха остро. Побеля. Спряха да го спохождат. Само Добри Лудото просеше сегиз-тогиз комат хляб. И него искаше да изгони, щото все мъдруваше: „Пророк Илия наказва с гръмове неверните, праща им небесен огън! Ти си пророк Илия! Нахрани ме, както вдовицата от Сарепта, нахранила Илия. Дай живот на мъртвия в мен, както Илия върнал живота на сина ù.”

       Не познаваше Библията. Но имаше нещо в думите на Лудия - тровеха го. Гневеше им се. Даваше му нещо за ядене и го побутваше да си ходи. После залостваше вратата здраво.

       Заживя като вълк единак. Само Бальо му остана. Мълчеше с подвита опашка, свит край него, потънал в тишината на самотата и мъката, легнала в дома. А той стоеше с часове на столчето, без да вдигне глава от земята, докато болката в гърба му не се обадеше. Бальо не трепваше, сякаш разбираше бащината трагедия.

        На туй столче остаря. И все за греха на Милена мислеше. От години усещаше, че крие някаква тайна, ама си мълчеше, щото как да я пита… А и си идваше рядко - работеше в градската болница.

        Един ден майката на инженера изплю камъчето. Дъщеря му щяла да развали семейството на сина ù. Тя била кривата. Нареди му да я озапти. Наля масло в огъня Иваница. Рани душата му. И той  нахока  Милена като чужда. Тя не продума и замина.

        По Великден си дойде за кратко. Баш на Разпети петък клетвите на Мария, жената на Инженера, разбудиха махалата. Нареждаше на умряло. Комшиите се скупчиха като лешояди по дуварите. Разбра се - Милена и Свилен посред нощ избягали. Ругаха, викаха. Той мълчеше. Какво да каже, та да оправдае дъщеря си? Любов? Кой на село отбира от чувства?

        По видело се завърнаха. Илия осъмна като баща на грешница. Мария се вкопчи като удавник в мъжа си. Заблъска Милена. А Свилен продума, че заминава в града. Ей тогаз` я изгони. Не я попита нищо - беше блудница в очите на всички. И в неговите.

         До някое време ги одумваха из кръчмата, ама  като го видеха - млъкваха. Пиеше едно-две, грабваше каскета и тръгваше - прокажен, отхвърлен.

         Страдаше. Седеше по цели дни на двора сам, като чучело. Жена му си бе отишла преди години. В себе си знаеше, че тя няма да му прости и на оня свят, че пропъди детето им. И често посягаше към телефона, но гласът замираше в гърлото му. Затваряше слушалката и рухваше съкрушен.

         Вечерите у дома бяха страшни тъжно-самотни. Взираше се в портретите. Мълчаха. Стаята на Милена, празна и студена, го плашеше. Спря да влиза в къщата. Прибираше се в пристройката с Бальо. Свиваше се на миндера като сирак. Будуваше, щото едно и също видение тровеше сънищата му. Вела сплита плитки на Милена и приказва:  „Умницата ми. Да се пазиш от злото, дъще. От хората се пази.” После пък се явяваше Лудото, окъсан и раздърпан, вдигаше една тояга и викаше: „Пророк Илия наказва с гръмове грешните, праща им небесен огън!”

         Скачаше целият плувнал в пот и осъмваше в размисли. Изучи Милена, ама на ти сега докторлък. Пусто да бе останала в София. Дали там се бяха залюбили със Свилен? Тука ли?

         От мисли изсъхна като дърво на корена си.

                                                                 * * *           

          Една нощ Бальо зави като вълк. А на разсъмване Лудото събра съседите. Старецът гаснеше.

          Отведоха го в града. Откриха Докторката. Две нощи седя до баща си и тихо рида. Когато Илия отвори очи, Милена бе задрямала. Помръднаха пръстите му и докоснаха ръката ù. Тя подскочи като пробудена от дълбок сън.  Очите им се срещнаха.

           - Прости ми, тате! - тихо промълви и помилва белите му коси. Изтри сълзите му. Грохнал беше баща ù за три години.

           - Тате, със Свилен се обичаме от студенти - изричаше едва. - Мария му беше колежка. Когато бях на специализация в Москва, той сгрешил с нея. Не му позволих да я изостави - щяха да имат дете. Загубиха го… Ама любовта ни не угасна. Срещахме се - знаеш. Сгреших.

          Старецът не трепваше. Гледаше втренчено белия таван, а сълзите му се стичаха безмълвни.

           -   Тате?

           -   Чувам те…

           -   Тате, имаме син.   

           Извърна към нея очи. Усмихна ù се. Попипа несъзнателно трънчето на дланта си. Заболя го. Тя проследи движенията му. Улови ръката му и с лекота измъкна трънчето - подаваше се.

           - Колко е голям?

           - На три години е.

          Баща ù пак я погледна. Хубавица! Бялата престилка ù отиваше много. „Д-р Друмлийска” - прочете на джоба ù. - „Моето име. Неведоми са пътищата божии. Орисия  - пътуваме през добро и зло цял живот.” 

          - Бог въздава правосъдие! Не съм аз пророк Илия, но изпратих гръмове по своето. Платихме цената на греха си, дъще. Искам ти прошка. И аз съм грешен. Закъснях ли? Дано и Свилен прости! Доведете да видя момчето, че да кажа на майка ти - изрече старецът, ридаейки.

          Горещите сълзи на опрощението опариха  бащиното лице.

                                                                                      Соня Келеведжиева