Пулсът ù биеше като полудял. Сърцето ù блъскаше като обезумяло в гърдите ù. И само гласът на акушерката я вадеше от тъмното. „Напъвай!” крещеше гласът. И тя напъваше. Цялото ù същество напрягаше всеки възможен мускул в тялото ù. И така 4 часа.
В този момент той стоеше на ръба между световете. С една ръка, протегната към светлината, с друга - вкопчена в божията роба. Облещил големите си невиждащи очи, той питаше. Вече 4 часа той крещеше, молеше се, лазеше и заплашваше Всевишния. А той, Всевишният, сякаш се забавляваше с целия този спектакъл. Не отговаряше, не го буташе, не се вбесяваше... Само се усмихваше. И така цели 4 часа.
Той не издържаше. Трябваше да реши. Горе или долу. Тук или там. Тяло или дух. Тогава замоли отново:
- Искам да знам, Господи! Моля те! Кажи ми... Какво ме чака там долу. Ще страдам, нали? Отговори ми, иначе не мърдам от тук. Ще страдам ли? Кажи ми истината, Господи!
И така, когато той изрече думата „истина”, белобрадият го удостои с поглед.
- Всяко нещо си има цен ...