Здравей, моя любов!

Четох писмата ти. Препрочитах ги отново и отново. Сълзите ми често се стичаха, докато четях думите ти. Знаеш ли колко много ми липсваше през тези дни, през които даже и не можех да те виждам. Изпратих си снимките ти по тайното си дневниче, за да мога да те виждам поне на снимка. Странното е, че през цялото си пътешествие усещах твоето присъствие покрай мен. Може би си внушавах, може би исках да е така, но погледът ми те търсеше постоянно в лицата на хората. Очаквах да се появиш, да ме хванеш за ръка и да не се разделим никога повече. Не съм при теб на нашето море и това ме натъжава. Там се почувствах като у дома, това ти беше целта, нали? Постигна го, но ми липсваше най-важното, това, за което винаги съм мечтала – твоята силна мъжка прегръдка. Пишеше ми да бъда щастлива, но как бих могла като теб те нямаше до мен. Искам да ти пиша и да ти кажа толкова много. Искам да ти кажа, че изгарям от любов по теб. Искам да те помоля да престанеш да ме проверяваш и да се съмняваш в моята вярност. Нима си мислиш, че очите ми могат да видят някой друг, освен теб? Знаеш за страстта ми към криминалистиката и аз като теб, е, може би не толкова добре, мога да преценявам обстановката и заобикалящата ме среда, но за това ще ти разкажа като се видим. Аз знам, че ще се видим, нали? И още нещо – казах на майка ми за нас, прие го доста спокойно. Трябва ли да описвам пейзажи и залеза, като теб те няма там, няма те до мен, а това, че те няма ми носи само тъга. Усмихвам се, разбира се, защото не искам да огорчавам хората около мен, които ме обичат, но ти ми липсваш толкова силно, че душата ми ридае в мен. 

Утре се връщам. Не знам ти къде си, но толкова много бих желала да се видим и да си поговорим за нас. Не мога да живея без теб – мисля, че го знаеш. Отдавна съм протегнала своята ръка към теб и те очаквам. Без теб умирам бавно, душата ми гори на клада. Без теб...

Обичам те с цялото си сърце и душа. Чакам те и винаги ще те чакам.