Чантата с мечтите
Така се изпокарахме, че си казах: „край”
Всичко започна без да се усетим. Такива думи от жена не бях чувал! Е, освен от комшиите когато си „говореха” на висок тон - то този тон се чуваше, не като тон от парчето на група „Контрол” (... и твойта майка съъъщоооо...) по- зле беше. Не вярвах, че тази красива уста е способна на грозотата. Дали ще мога да я целуна пак?
- Абе, я врЪви... (пииип... тук не се чете) - Каза Тя. О боже, грабнах си само най- необходимите неща, качих се в колата и запалих. Запалих всъщност цигара, а колата не щеше да пали. Не щеше... как да запали, като не ѝ се тръгваше, но сложих ключа завъртях и ето - от раз запали проклетницата. Червената чанта я хвърлих отзад, а часовника показваше полунощ. Сега трябва да пътувам един час до майка ми, а баща ми сигурно пак щеше да не говори с мен... По пътя прехвърчаше от ония измисления сняг от стиховете. Гледах телефона да не би..., но нещо не искаше да звънне. В полунощ не очаквам повиквания, но сега толкова много исках да звънне, че му увеличих звука до край. Знам, че когато се шофира не трябва да се говори. Спрях отстрани на пътя и запалих цигара, втора, трета... Е, не трябва да се говори когато се шофира, но той мълчеше... Написах СМС „Един е вече надалеч, а сякаш никога не си е тръгвал”
Сутринта се чухме... Тя ми звънна.
- Хайде прибирай се. - Каза ми. А
червената чанта беше отзад.
Погледнах си я... И я целунах. След всеки подобен скандал, Тя винаги ми сваляше чантата!
На другия ден тръгнах рано за работа, но чантата с мечтите беше отзад, на седалката!
Имах чанта с мечти, поне чантата ми остана...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлиян Петков Всички права запазени
