Часовник с обратно броене

Часовникът на ръката на доктора тиктакаше сякаш наобратно. Параходът се прокашля и изпусна бели кълбета дим. Затоплени капки се посипаха по лицата на болните. Мъртвите вълнения ги бяха свили по столовете върху палубата. Слънчеви зайци пробягваха близост до трюма за третокласните. Там бе приседнал тридесетинагодишен мъж.  Гришата чупеше от бял хляб и  примлясваше, докато   вътрешно се усмихваше на  синкавите вълни, по които слънцето разсипваше  белило.

Докторът го загледа осъдително. Мина му през ума, че човекът насреща му е изгубил сърцето си. Раздразни се от равнодушното предъвкване и загледа съжалително сгъналите се от  болка пасажери.

- До  десетина минути  ще умреш -  каза докторът, опитвайки се да изплаши Гришата.

- От що бе? – засмя се добродушно мъжът.

- От това, дето ядеш, докато хора си отиват... - недовърши докторът и посочи чушлета в ръката на Гриша.

- То оня си знае. Плаши ни само... Че иначе ще се забравим... – отбеляза  Гришата.

- Ти накъде? -  поосмирен попита докторът.

- Към щастието... - пошегува се  Гришата.

- Ха, щастието... Петнадесет години обикалям моретата, а в прихлупените клепки на тези, които изпращах, белееха тънките му нишки, миражно. Така си отиваха  завалиите... Хванати за мечтата  по него.

- Слез на земята тогава... Че разочароваш ли се, поне да посипеш главата си с  пепел...

- Опитвал съм. Не вярвам в заземяването... С хората се разминаваме – засмя се докторът и се загледа  в люлеещите се сгради по наближаващото пристанище.

Параходът спря на островчето преди главния град. Там медицински екипи поеха  болните, а здравите бяха щателно проверени за  евентуални зарази. Докато Гришата  слизаше, помаха дружелюбно на доктора.

- Ще се срещнем... Па  ще измерим  щастието си. Предчувствам, че ще повярваш...

Две години Гришата превиваше мишци по железопътните строежи. Че релсите скъсяват разстоянията между отдалеченостите, но и усилват чувството, че чаканите  все някога ще дойдат и ти ще се завърнеш при тях.

С повиквателно от България Гришата бе известен за хода на Балканската война. Завърна се в края ù.  Трепереше под прокъсаните си войнишки дрехи при Гевгелия. Холерата  изсмука жлъчката на  войниците от полка. Защото войната трансформира стойностите. Щастието някога са спечелени пари, друг път шишето лекарство или споделеният къс хляб. Мизерията, гладът и студът карат войника да мисли за   синкавите морски вълни, за полето с макове, за майчината  корава ръка, за онези  малки мерила на щастието. Простичкото щастие, което не виждаш, докато го имаш. Сякаш че вътре у теб има една часовникова стрелка, която завърта времето си на обратно и застиваш, докато търсиш отговорите в себе си. Обратно броене. Тези отговори, които идват толкова трудно и  обезателно носят съмнения...

Преди  болестта съвсем да се нагнезди в сърцевината на Гришата, стори му се, че вижда войник, който сипеше главата си с пепел. Помисли си, че полудява. Замижа и  натегна всички струни на отслабналия си глас. Извика.

- От що се разочарова, човеко?

- От това, че трябваше  да умреш  тогава...

- Нали знаеш? Плашат ни, за да има какво да мерим и да дирим цял живот.

- Е, намери ли го?

- Намерих го! – каза Гришата, докато гледаше в очите на доктора, който се бе  заземил.

Да търсиш щастието  е път през себе си. Да живеят другите чрез теб... Затиктака душата на Гришата. Хубаво е да мериш с някого и щастието, и времето... Намираш сърцето си отново.