Часовникът на ръката на доктора тиктакаше сякаш наобратно. Параходът се прокашля и изпусна бели кълбета дим. Затоплени капки се посипаха по лицата на болните. Мъртвите вълнения ги бяха свили по столовете върху палубата. Слънчеви зайци пробягваха близост до трюма за третокласните. Там бе приседнал тридесетинагодишен мъж. Гришата чупеше от бял хляб и примлясваше, докато вътрешно се усмихваше на синкавите вълни, по които слънцето разсипваше белило.
Докторът го загледа осъдително. Мина му през ума, че човекът насреща му е изгубил сърцето си. Раздразни се от равнодушното предъвкване и загледа съжалително сгъналите се от болка пасажери.
- До десетина минути ще умреш - каза докторът, опитвайки се да изплаши Гришата.
- От що бе? – засмя се добродушно мъжът.
- От това, дето ядеш, докато хора си отиват... - недовърши докторът и посочи чушлета в ръката на Гриша.
- То оня си знае. Плаши ни само... Че иначе ще се забравим... – отбеляза Гришата.
- Ти накъде? - поосмирен попита докторът.
- Към щастие ...