Черният ангел….

Глава 5

   Облакът от черна мъгла, който ме бе обгърнал започна да се надига. Очаквах всеки момент да ме огреят слънчевите лъчи на деня. Вдишах дълбоко и около мен ухаеше приказно… аромата беше силен, но не натрапчив. По-скоро опияняващ. Край мен беше тихо и спокойно. Дори необичайно тихо. Странно. В апартамента ми винаги чувах шума от улицата или от съседите. Сега бе по-скоро обезпокоителна тишина. Въпреки това все още не ми се щеше да отварям очи. Харесваше ми това спокойствие. Е, идилията не продължи особено дълго. Спомените нахлуха в главата ми като ураган. Ококорих се и първото което видях бе луминисцентната лампа на тавана. Изплашено и рязко се обърнах наляво и видях огромния прозорец, от който се виждаше другото крило на градската болница. Обърнах се наляво и видях системата, която бе прикачена за ръката ми с едно от онези ужасни неща. По дяволите. Бях в болница! Надигнах се от леглото. Бях с облечена с някаква смешна покривка и никъде не виждах дрехите си. Измъкнах гадното нещо от вената си. Заболя ме, но паниката в ума ми беше по-голяма. Не бях платила застраховката си миналия месец, защото забравих. Все пак бях блондинка и това донякъде бе удобно извинение, но поне се сетих. Огледах стаята и с разочарование забелязах, че бе самостоятелна, с освежители, плазми и други удобства, които обикновено се заплащаха допълнително. Дявол да го вземе. Кой знае колко щеше да е сметката. Не можаха ли да ме тръшнат на някоя кушетка?! По дяволите. Дали се таксуваше на час? Обзе ме паника. Стъпих на пода боса и очите ми затърсиха гардероба. Беше в дъното и при това бе модерен. За щастие дрехите ми бяха старателно сгънати вътре. Може да се каже, че бих собствените си рекорди по скоростно обличане, при това все още усещах крайниците си тежки и тромави като на Волтрон. На всичкото отгоре леко ми се виеше свят, но сега бях цвете, защото бях сигурна, че когато видя малкото листче със сметката, което сестрата ще ми даде, ще се наложи да ме приемат отново… с инфаркт!

Отворих вратата и заварих доста необичайна гледка. Мейсън Ръш гневно наблюдаваше някакъв лекар, който старателно и със завидно спокойствие му обясняваше нещо. Дори и ядосан беше изумителен и никак не се изненадах, когато видях, че нямаше жена, която можеше да откъсне поглед от него. Старателно се опитвах да избегна мисълта за невероятното чувство, което ме изпълни, когато бях в ръцете му. Дали в тази болница имаше специалисти, които могат да изследват как се е появил подобен мъжки тестостеронов хомосапиенс или там каквото можеше да е?! Като нищо можеха да установят, че не принадлежи на тази планета. Не можех вече да не призная пред себе си, че сексапилът Ръш ми действаше като отрова на кралска кобра – първо ме парализираше, а после ме убиваше, особено след като вдигна сините си очи и ги прикова в мен. Приличаше на гладиатор, докато вървеше към мен.

- Защо си станала?- и на мен ли ми беше ядосан?!

- Защото мисля да си ходя. Ти няма ли да си тръгваш?- попитах невинно.

- Не.-отсече като секира.-Ти се връщаш моментално в леглото. Никъде няма да ходиш и това не подлежи на никакво обсъждане.

Стреснах се от заповедническия му тон. Да не би да умирах, че бе толкова настоятелен?! Обзелият ме ужас стисна гърлото ми като менгеме.

- Има…има ли ми нещо?-изхълцах.

- Ще ти има, ако не тръгнеш към леглото!

- Не съм дете, а и не съм длъжна да…- бях прекъсната, когато твърдите му като скала ръце ме грабнаха и ме метна през рамо. Аз изпищях подобаващо и започнах да буйствам с последните сили които имах. Нямаше особен ефект, но не спрях. Картинката беше следната – той беше като Статуята на Свободата, а аз бях като дива муха край нея. Този мъж да не би да е от стомана?! Дори и с главата надолу забелязах перфектния му задник в тези джинси, но и това не ме успокои.

- Пусни ме!

- Добре.- заяви и ме метна в леглото.- Лягай.

- Няма! Искам да разбера защо по дяволите съм тук и да си ходя!

- Ще ти кажа ако легнеш! Ще извикам сестрата да ти включи системата!

- Искам да говоря с лекаря! Ще докладвам, че си ненормален и ме тероризира и това ме докара до нервен срив.

Той рязко се надвеси над мен. Тялото му излъчваше заплаха и това ме прикова за матрака на болничното легло. Очите му се впиха в моите а ръцете му се заковаха от двете страни на главата ми. Кръвта ми кипна и онова желание, което изпитах в парка отново се появи.

- Ти ще останеш тук, докато лекаря не прецени да те изпише!-тази близост с този мъж бе почти убийствена. Трябваше да ми дадат някаква награда, че успях да устоя на подобно изкушение.

- Махни се от мен! – опитах аз да се бунтувам, удряйки твърдата гръд пред себе си, но за него изглеждаше като гъдел, защото се ухили доволно.

- Тялото ти казва друго, Ана.-прошепна той.

- Да! Прав си! Казва ми да те сритам, там където ще боли много, но все още успявам да спазя благоприличие. Ако обичаш би ли се махнал от мен преди да съм оставила империята ти без вероятност за бъдещо поколение?

Вибрациите от смеха му никак не ми помогнаха, да върна самообладанието си, но поне го накараха да се изправи.

- Ти си първия човек, който успя да ме разтревожи, ядоса и разсмее в рамките на две минути.

- А ти си първия, когото искам да сритам от сърце.-извадих ангелската си усмивка и изпърхах с клепки.

В този момент влезе лекаря, с който Мейсън говореше преди малко. Той се прокашля, очевидно видял остатъците от ситуация, която изобщо не беше това, което си мислеше. Игривите пламъчета на Мейсън изчезнаха, когато видяха загриженото изражение на лекаря.

- Привет, аз съм доктор Локър.- представи ми се той и неодобрително погледна към системата, която бях изтръгнала от ръката си. Госпожо Ръш, преди малко уведомих съпруга Ви за вашето състояние. Нямам представа с какво се занимавате, но от доста отдавна не съм виждал по-изтощен организъм на толкова млада жена. Показателите от изследванията, които Ви направихме са повече от критични, предвид възрастта Ви. Ще ви напиша рецепта за витамини и задължително трябва да си почивате известно време. Една обикновена настинка може да ви повали. Ще Ви изпиша витамини и може да си ходите.

- Благодаря Ви, доктор Локър. След малко ще дойда да взема рецептата. Аз ще се погрижа от тук нататък.-лекарят кимна на изречените от Ръш думи  и излезе от стаята.

Аз съм тотален идиот. Абсолютно! Дори един макак щеше да се справи по-добре от мен в тази ситуация. Как може в такъв обезпокоителен момент единственото нещо, което се въртеше в ума ми бе това, колко много ми хареса, обръщението на доктора към мен – госпожа Ръш. Така ме беше представил Мейсън и това ми допадна до такава степен, че дори не можех да асимилирам информацията за здравословното ми състояние. Защо ли го беше направил?! Нямах идея, но много ми хареса. Дълбоко в себе си знаех, че това никак не е редно, но какво можех да направя. Просто признавах истината пред себе си и не можех да се контролирам. Равносметката беше следната: инстинкт за самосъхранение – нула, извратено задоволство от „госпожа Ръш” – огромно, разум – нула, извод – щях да се самоунищожа или да вляза в затвора за похотливите си мисли относно Мейсън Ръш. Дали да не попитам доктор Локър дали не може да ми назначи някакво изследване, с цел преброяване на мозъчните ми клетки, които все още функционираха и да ги добави в специалната книга за опазване на застрашени видове?!

- Ана, довечера тръгваме за Ню Йорк. Риа и Нейтън ще дойдат утре сутринта. Не ме интересуват протестите ти. Ще дойдеш с мен, независимо от всички онези глупости, които съм сигурен, че ще кажеш след малко. И докато все още мислиш, отивам да взема рецептата и може да тръгваме.-зави той и излезе.

Да мисля?! Та аз бях тотален блокаж! Станах от леглото и започнах да се оглеждам, сякаш решението на проблемите ми се намираше някъде из тази стая. Натрапчив звук предизвика смущаване на моментната тишина. Това бе вибрацията на телефона ми.

- Къде си по дяволите?! Какво става?!- кресна Хоуп в ухото ми.

Какво да й отговоря?! По дяволите?! Дали да й съобщя за титлата „Госпожа Ръш”, която неволно бях придобила. Не… такова нещо се казваше само ако имаше някой, който можеше да направи клипче на ответната реакция.

- В болницата съм.

- Какво?! Божичко! Добре ли си? Какво стана?! Идвам веднага!- гласът й премина от супер бяс в страх и тревога.

- Успокой се, Хоуп. Добре съм. Просто не се чувствах добре и дойдох да ме прегледат.-  усетих как си отдъхва, след паниката, която я бе обзела преди секунди.

- А би ли ми обяснила, защо в бара ми има момиче, което твърди, че ще работи вместо теб и не се налага да й плащам?

- Какво?!-сега беше мой ред да се шокирам.

- Каза, че работи за Ръш. Звъня ти от часове, но ти не вдигна. Обадих се в клуба и бензиностанцията. Там също има  по едно заместващо момиче. Какво става по дяволите?!

Не мога да повярвам. Този мъж бе просто неконтролируем?! Как си позволяваше да се меси по подобен начин в живота ми без позволение?! Та това не беше законно или поне така си мисля. Тези крайности в действията му ме изненадваха и озадачаваха. Решението му да ме завлече в Ню Йорк беше взето, а това би трябвало да са последиците от него. Но умът ми не побираше как се стигна до тук. Аз ли му позволявах да прави всичко това или той бе толкова властен и …контролиращ всичко. Дори и мен. Имах чувството, че хванал руля на живота ми и смело го контролира така както кукловод играе с куклата си, но проклета да съм ако му дам възможност да си въобразява, че ще допусна подобно нещо! Дали властното му отношение към мен е законно? Не бях сигурна, но със сигурност не беше морално и правилно. Колкото и да ми харесваше да съм Ана Ръш  и да съм му благодарна, че ми помогна в подобен миг на слабост, реших най-целенасочено да му направя живота черен. С  малките си атаки щях да го победя. Нямаше да се оставя да бъда играчка в ръцете му.

Вратата се отвори и Мейсън влезе.

- Ще ти се обадя по-късно.-казах на Хоуп, натиснах червения бутон на дисплея и се обърнах към него.- Благодаря Ви за всичко господин Ръш. Сега бихте ли били така добър и да направите сметката до момента за всичко на госпожа Ръш!-изсъсках аз.

- Поведението ти означава, че си разбрала за помощния персонал, който наех да те замества. Надявам се да си извадила поуката и да си разбрала, че решенията ми не подлежат на никакви агитации и промени.-Врътнах очи. Явно мислите ми не можеха да останат скрити дори за миг от него.

- Аз да не съм ти някое надуваема кукла?! Ако не си обърнал внимание съм човек и не можеш просто така да взимаш решения за мен! Къде отиваш? Чакай малко! – изписках аз, когато пак ме сграбчи със стоманените си ръце, отново ме преметна през рамо и аз се превърнах в пискащ шал на врата му!

Понесе ме навън и изобщо не се интересуваше от хората, които ни наблюдаваха по коридора, докато аз се опитвах да му се противопоставя като шавах, махах с крака и дори надигнах ризата на гърба му за да го одера, но не можах. Копринената, загоряла от слънцето кожа ме накара да млъкна, заради желанието, което се надигна у мен, но не за дълго, тъй като със свободната си ръка ме шляпна по дупето.

- Ау! Какво правиш?! Ще те съдя до дупка да знаеш! Няма ли вече да ме пуснеш?!

Направи го, когато стигнахме до лъскавото черно возило на паркинга. Бях много ядосана и това ми помогна да спра да мисля за електричеството, което усетих с цялото си тяло при допира с неговото. Докосването му явно бе като еликсир, който напълно презареждаше батериите ми, защото се чувствах по-жива и по-бодра от всякога.

Той отвори дясната врата и явно се очакваше от мен да се кача. Има да взима. Няма да изпълнявам заповедите на този властен секс гуру.

- Ако не се качиш, аз ще те напъхам в проклетата кола.- думите му бяха изречени толкова тихо, но заканата в тях бе почти осезаема.

Щом ме пренесе през цялата болница и дори не му пукаше как изглежда отстрани, бях убедена, че щеше да ме натъпче в проклетата кола. Знаех, че се инатя като дете, но нямаше да му позволя да ме превърне в зомби, което му се подчинява по команда. Стиснах зъби, преценявайки че нямам шансове за победа в този двубой и се качих в колата. Той заобиколи и седна на шофьорското място.

- Нямаш право да контролираш мен и живота ми по този начин! Това е неморално и предполагам незаконно.- думите ми изобщо не го впечатлиха.- Това, че се качих в тъпия ти космически кораб, не означава, че си победил.

- Знам.- каза той.

Само това ли ?! „Знам”?! По дяволите. Умората ме накара да се почувствам безсилна. Единственото, което ми оставаше бе да го гледам. Шофираше умело. Действията му бяха толкова изящни, че не можех да откъсна очи от него. Бях сигурна, че знае, че го наблюдавам, но изобщо не ми пукаше. Изненадах се, когато спря това чудо на техниката пред сградата, в която живея. Ама този тип преследваше ли ме?! Дали не беше крайно време да напиша някоя жалба в полицията?!

- Знам адреса ти от личната ти карта, която видях в болницата.- ужас! Пак четеше мислите ми. Колко по-лошо можеше да стане вече?!

Слисах се, когато се доближи към мен почти ме парализира върху седалката. Сините му очи се впиха в моите, а гласът му бе дрезгав и горещ, когато тихо каза:

- Ще стана победител, когато доброволно започваш да идваш в леглото ми. До тогава, ще те оставя да си мислиш каквото искаш.