Някога. Някъде. Горещ августовски петък. Някакво място – не си спомням какво беше. Дали беше бар... или в някакъв парк... или пък на брега на морето... Помня само как сърцето ми трепна, щом я зърнах. Най-красивото момиче, което съм виждал през живота си. Всичко в нея беше истински прекрасно. Беше облечена в бяла копринена рокля, деликатно подчертаваща формите на тялото ù. Кестенявите ù къдрици се спускаха до раменете ù и скриваха нежната ù светла гуша. Съвсем леко пристъпваше от крак на крак, сякаш се чувстваше неестествено в меките си силиконови сандали. Носеше малък сребърен пръстен със светлосин кристал във формата на сълза. Духаше лек вятър, който често разрошваше косата ù и запращаше по няколко кичура през лицето ù. А когато тя се опитваше да ги приглади обратно зад ушите си, пръстенът на ръката ù блещукаше с красива синкава светлина.
Наблюдавах я внимателно, докато разговаряше с приятелките си. Не обичаше да бъде център на вниманието, а като че ли повече се наслаждаваше на историите на събеседничките си. От време на време групичката им избухваше в шумен и неудържим смях. Това бяха моментите, в които се чувствах като ужилен от 100 пчели едновременно. Големите ù розови устни се изкривяваха в най-очарователната усмивка, която може да съществува на този свят. Усмивка, която беше способна да разтопи айсберг за секунди. Усмивка, на която се любуваха дори ангелите от небесата. Усмивка, която по някакъв необясним и магически начин ми връщаше обратно вярата в живота. А когато се смееше, очите ù с цвета на морето така силно блестяха, че можех да се закълна, че в един момент дори излъчваха светлина.
Гледах вкаменен и не можех да повярвам на очите си. Това момиче нямаше как да бъде реално. Толкова красива, толкова нежна, почти... божествена... И тогава тя заговори... Има моменти в живота, когато усещаш, че имаш сили да се пребориш с всичко; когато всеки един проблем ти се струва дребен и незначителен; когато се чувстваш пречистен от всичкото зло на света. Такъв беше и този момент. Гласът ù беше толкова сладък и мек... на границата на обсебващото. Затворих очите си и бавно дишах и издишвах, слушайки приказния ù глас. Приятелите ми в този момент вероятно ме мислеха за луд, но това въобще не ме интересуваше. Чувствах се като Одисей, плавайки с кораба си край острова на Сирените. Знаех, че в момента, в който отворя очите си, ще отида при нея и нищо нямаше да може да ме спре. Бавно се приближих към момичето като сякаш не вървях, а се носех в облаците. И да исках, не можех да се върна назад... Тя вече ме бе омагьосала. Погледнах я право в големите ù сини очи и след няколко мига успях да събера сили да ù кажа единствено „Здравей“. Тя ме погледна смаяно, усмихна се за кратко и отговори през зъби:

- К‘во искаш, бе, селяк?!

* * * * * *

Мразя зимата! Много гаден сезон като цяло. С всичката кал, киша, разтапящ се сняг и шибаният леден вятър, който пронизва лицето ти и се опитва да откъсне ушите от главата ти... Колко по-добре си е лятото: топло временце, какички с оскъдно облекло, бири в парка до полунощ... И хората са усмихнати и весели, всеки гледа да се забавлява и да си изкара яко! А зимата... ох... само депресирани физиономии. Всички бързат да се приберат вкъщи след работа, спирките са пълни с изморени и тъжни хора, „ултрамодерните“ автобуси на градския транспорт са претъпкани до неузнаваемост, а опашките в супермаркетите са безкрайни. Добре е, че по средата на зимата са Коледа и Нова година, та хората да могат да изкарат седмица-две в алкохолен делириум. В противен случай щеше да има бум на самоубийствата през януари.

И сега си представи точно такъв ужасен зимен ден. Снощи любимият отбор е загубил, станал си със седалищните части нагоре, успал си се и (естествено) закъсняваш за работа, където за капак на всичко знаеш, че те очаква голям гърч целия ден. Толкова е студено, че чак очите ти се насълзяват в опит да не замръзнат преждевременно. Единственото, което ти се иска, е да се върнеш обратно вкъщи и да се сгушиш на топло под юргана. Вървиш забързано из центъра на града, газиш из кишата и в опитите си да не стъпиш в някоя локва смазваш огромен животински екскремент, най-вероятно с кучешки произход. Може ли да стане по-лошо? Е, разбира се, винаги може! А възможно ли е само за един миг всичко да се обърне на 180 градуса; всички негативни емоции да се изпарят и на душичката да ти стане едно такова приятно, топличко, сладко... чак да ти се иска да запееш? Може и да не вярваш, но е възможно!

Цигулка! Обичам звука на цигулка. Глупости... обожавам звука на цигулка! Божествена мелодия се носи иззад ъгъла – „Въздух“ на Йохан Себастиан Бах. Ускорявам крачка и след няколко мига откривам източника на тези прекрасни звуци. Ниска съсухрена женица, на около петдесетина години... плавно среща лъка със струните на снежнобяла цигулка. Черното ù скъсано палто сигурно ми е набор, а обувките ù са толкова остарели и пробити, че дори циганите, които ровят в кофите за боклук, не биха ги взели. Не, не е излезнала, за да свири за удоволствие, не и в тази леденостудена януарска утрин. Кожата на ръцете ù е напукана чак до кръв, а подутите ù пръсти са нашарени с мазоли. Груби ръце – ръце на бачкатор, който цял живот е изкарвал прехраната си с честен труд. И въпреки това движенията ù са толкова плавни и хармонични... Сякаш рисува със затворени очи... Сякаш ръцете ù са създадени като допълнение към лъка и цигулката. Жалко, че никой от минувачите не ù обръща внимание. Е, някои се заслушват в музиката ù, но да оставят пари... това явно им се струва прекалено...

Гледам я как свири и си мисля „Мога да я слушам цял ден!“. В такива моменти обикновено някой те изважда от душевния делириум по най-гадния и неочакван начин. Този път беше мелодията на звънящия ми телефон. Шефът ми – интересува се къде съм бил и защо не съм на работа... Мразя такива обаждания и някой да ми дава зор, но какво да направя – добра работна пчеличка съм и продължавам похода си към офиса. След няколко секунди ме задминава черно БМВ със свалени прозорци и надута на максимум гнусна чалгия. Мамка му! Нима и аз съм част от тази система?! Това ли е светът, в който искам да живея?! Моментално се обърнах и закрачих бързо към цигуларката, която все така прекрасно свиреше. Доближих се до нея и тежка буца заседна на гърлото ми, когато видях, че калъфът ù е празен. Едва пет-шест монети се виждаха, и то все жълтици! Без да се замисля, бръкнах в портфейла си и извадих няколко банкноти. В момента, в който оставих парите в калъфа, жената отвори очи и ме погледна, без да спира да свири. Не знам как, но беше усетила, че има човек до нея. Напуканите ù устни, от години нецелувани, се изкривиха в добронамерена усмивка. Не беше нужно да казва каквото и да е. Очите ù казваха всичко. Никога не съм се радвал толкова истински, когато портфейлът ми олеква!

Рядко можеш да видиш поглед, изпълнен с толкова много благодарност. Рядко се случва денят ти да започне толкова зле и нещо съвсем мъничко – дребен жест, една непринудена усмивка – да го промени изцяло и преобърне наопаки. Дай, Боже, всекиму тези моменти да не са такава рядкост!