9.07.2006 г., 19:28 ч.

Червеният панталон 

  Проза
1747 0 7
5 мин за четене

Признавам, че обичам да чета много…стойностни неща, истински.

Но не обичам хората, общуването с тях ме уморява. Около мен постоянно има хора и аз ставам все по-уморена. Затова през деня мечтая за мига, когато вечерта ще остана сама със себе си и книгите.

По професия съм юрист и от 5 години съм научен работник в университета. Преподавам наказателно право на студентите в 3 и 4 курс. Никога не съм имала по-голяма страст от наказателното право. Може би заради болката, която изпитва жертвата на едно престъпление и заради наказанието, което получава престъпникът…Нима може да има по-голяма страст в човешкия живот от желанието да изпитваш и да причиняваш болка?

Жалко е, че нито един от студентите ми не разбира наказателното право по този начин. В нито един от тях не виждам желание да чете, да се интересува от болката…Виждам само жертвите на едно консуматорско общество – посредствени и жалки. Техните страсти са различни. Те обичат красивите, но мимолетни неща – новите дрешки от пролетно-летни колекции в поредния секси бутик на „Витошка, връзките за една нощ в столичните барове с красиви непознати…

Като студентка толкова исках да приличам на тях, да бъде безгрижна и свободна и да живея за мига. Но обичах книгите твърде много и твърде много мразех хората. Никога не успях да изпитам същото вълнение при покупката на някоя нова дреха или при връзките си с мъже, колкото когато оставах насаме с книгите и себе си.

Със същата мисъл се прибирах и онази вечер към къщи, бързах да се скрия в моя си приказен свят. Беше приятна пролетна вечер и реших да се разходя из „Витошка”, вместо да се качвам на трамвай. Улицата беше пълна с млади хора, понесли чанти с покупки. Заглеждах се безцелно из витрините, унесена в мисли за статията, която трябваше да подготвя за университетския вестник. Изведнъж се спрях пред един лъскав магазин. На витрината имаше страхотен червен панталон, комбиниран със сако на черни и червени райета. Почти машинално влязох в магазина и попитах дали мога да го пробвам. Момичето чевръсто свали модната дреха от витрината и ми я подаде. Отблизо панталонът ми се стори като истинско произведение на изкуството – ленен, с вплетени златисти нишки в него, много фин и нежен. Трескаво го облякох и той…лепна по мен като по мярка. Огледах се набързо в огледалата в пробната и бях поразена колко добре ми стоеше! И изпитах огромното и непреодолимо желание да си купя този червен панталон от модния бутик на „Витошка”.

Изведнъж се сепнах. Това не бях аз. Набързо свалих панталона и избягах от магазина. Прибрах се вкъщи трепереща от страх, ужасена от себе си. Какво се беше случило с мен пред онази витрина? Усещах се някак различна, все едно нещо в мене се беше скъсало в онзи магазин.

Опитах се да почета книга и да напиша статията, но.нищо не помагаше - пред очите ми беше само червеният панталон.

Следващият ден мина почти като в унес, вършех задълженията си механично и едвам дочаках края на работното време. Исках да отида пак до онзи магазин и гордо да се изправя пред витрината и да заклеймя жалката си страст. Но не можех. Просто стоях там и гледах съвършения червен панталон, стиснала зъби до болка. Можех просто да вляза и да го купя, беше толкова лесно. Но нямаше да има смисъл, моят свят беше друг. Сведох глава и си тръгнах, още по-самотна и объркана от предишния ден.

До края на седмицата всяка вечер минавах покрай магазина и парализата на мозъка ми ставаше все по-голяма. Вече нищо не ме интересуваше – нито книгите, нито лекциите ми в университета, те само ме отделяха от мечтата ми, от червения панталон. И накрая взех решение да се поддам на изкушението и да го купя. Бях толкова щастлива, че сякаш летях, докато тичах по „Витошка”.

Но панталонът го нямаше на витрината. Обезумяла влетях вътре и попитах къде е червеният панталон, но продавачката ми каза, че преди час една светска дама го е купила и ми предложили да разгледам другите стоки. Как не разбираше, аз не исках друга стока, аз исках моя съвършен червен панталон. Още една моя мечта беше отлетяла, без да се сбъдне, аз отново бях сама.

Прибрах се вкъщи и се огледах. Имаше много книги. Имаше много стени. Имаше много тъга. И тогава осъзнах, че нищо не се беше променило. Аз си бях същата. Страстта ми беше същата, само болката беше различна, беше по-мощна от друг път, защото бях открила нов начин да се самобичувам и самонаказвам. Два свята се бяха сблъскали. Свят на духовна извисеност,  хорско отчуждение и болка срещу свят на посредственост и телесни удоволствия.

Усмихнах се на себе си и хванах първата книга, която ми попадна под ръка и се зачетох. Бях щастлива, отново в моя си свят. Отново сама.

© Владислава Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Със сигурност вече не се чувствам по този начин, мога да кажа, в смисъл, че не само книгите ми носят някаква емоция, а и хората.
  • А сигурна ли си, че точно това би направила, ако нещата се бяха стекли по този начин? Би ли донесла книгата това удовлетворение веднага след случилото се?
  • СУПЕР! 6!
  • Е, аз си купих червеният панталон, обаче точно тогава ми хрумна тая идея и написах тоя разказ. А и мисля, че вяска жена може да познае себе си тук, защото шопинг-манията може да бъде убийствена, както знаем
  • и все пак ... не ти ли липсва онзи червен панталон?
    разказът ти е задълбочен и предизвиква размисъл за ценностите в живота. хубаво пишеш.
  • Наистина – границата е много тънка, но и фиксацията на един човек, пълното му фанатизиране върху вещ или връзка, е не по-малко плашеща, така мисля аз и това е моето послание... Благодаря ти за оценката и окуражаващите думи!
  • Хубаво пишеш. Много е тънка границата между двата свята.
    Все пак сме хора. Поздрави.
Предложения
: ??:??