Човекът отсреща

                                                           Човекът отсреща

                                                      По действителен случай

Телефонът звънна и го събуди.

Коста живееше сам, защото жена му беше починала преди години, а децата му отдавна не се интересуваха от него. Той рядко говореше с някого и това още повече го натъжаваше. Понякога излизаше с познати, но сега беше студено и болните му стави не му позволяваха да се движи. Беше лъчезарен и усмихнат, макар и стар, но възрастта все повече убиваше духа му. Самотата, в която живееше го подтискаше.

Тъкмо беше заспал, когато ясният звън на телефона в стаята го стресна. Коста стана бавно леглото и се запъти към масата, чудейки се кой може да го търси.

- Ало, татко, ти ли си?

Някаква надежда се породи за миг, вяра, че децата му са се сетили за него.

- Кой е? - попита той несигурно.

- Ало - чу се отново гласа в телефона - търся Никола.

Обаждаше се жена с мек и спокоен глас. Коста разбра, че е от далече, защото думите й бяха неясни и трудно ги разбираше.

- Съжалявам, имате грешка.

Той затвори телефона и седна тъжен на стола. Много му се искаше да чуе гласа на си сина, който да му каже, че всичко в Америка е добре или да се обади дъщеря му и да го зарадва с новината, че ще идва на гости с децата. Едно такова обаждане би го зарадвало повече от всичко. Пет минути биха му били достатъчни да се почувства най-щастливият човек на света. За съжаление беше просто една жена, объркала номера на родителите си. Късметлии бяха те, че дъщеря им се опитваше да ги намери. Искаше му се да има някой с когото да поговори, за да се почувства нужен.

Телефонът звънна отново. Същият глас се извини учтиво и затвори. Съботната вечер стана отново скучна и самотна, изпълнена с размисли и надежди. Дните се търколиха отново. Дни, дълги и безинтересни, по нищо не различаващи се един от друг. Коста живееше все така самотно.

Сега, като всяка съботна вечер, стоеше пред телевизора. Звънналият телефон го уплаши и той побърза да вдигне, за да спре пронизващия му звън.

- Здравейте, може би пак съм сбъркала. Търся Никола.

- Да, имате грешка.

Този глас му беше познат. Сети се веднага - жената, която преди дни бе искала да се свърже с баща си, която го бе накарала за пореден път да се замисли за самотата си.

Но тези разговори не престанаха. Жената звънеше всяка събота, извиняваше и затваряше. Гласът и звучеше все по-смутено и притеснено, защото безпокоеше Коста, а не можеше да се свърже с баща си.

- Извинявайте много, че Ви безпокоя постоянно - каза тя веднъж - но изглежда телефонът ми има проблем и не мога да се свържа с родителите си.

- Няма нищо - отвърна той спокойно - аз се радвам, когато телефонът звъни. Чувствам се някак нужен, макар и да не търсите мен.

Жената въздъхна. От този ден нататък тя говореше с Коста когато не можеше да се свърже с родителите си. Разговорите не бяха дълги, но го караха да забравя самотата и тъгата си. Поне за малко се чувстваше обичан. Знаеше, че тя се обажда всяка събота вечер и чакаше обаждането с нетърпение.

Тази събота Коста стоеше във фотьойла, чакаше и се притесняваше. Беше 10 часа, а тя не се обаждаше. Може нещо да се е случило с нея или родителите й. Дали не искаше да говори с него? Или може би днес просто щеше да пропусне да се обади?

Дните се редяха, а тя не се обаждаше. Минаха седмица, две, три, но телефонът не звънеше и Коста остана отново сам. Мислите, че е ненужен и безполезен, го измъчваха дори повече от преди. Не беше изгубил само семейството си, но и жената, която смяташе за своя приятелка. Внуши си, че тя не иска да говори с него и нарочно не му се обажда.Започна да обвинява себе си, че я е прогонил в стремежа си да я задържи.

Това, че се самообвиняваше, нямаше да му помогне. Тя не се обади повече.

30.06.2008