В отговор на едно предизвикателство...

          Беше горещ летен следобед и Спиридон беше приседнал на пейката под ореха в двора. Беше умислен и мрачно разглеждаше пожълтелите нокти на краката си. От време на време почесваше огромното си космато шкембе, изливащо се над панталона. Няколко кокошки ровичкаха в прахоляка около него, но той не ги забелязваше, дълбоко вглъбен в мислите си. Една от тях забеляза мърдащите пръсти и явно реши, че това е нещо за ядене, защото се спусна към него и стръвно клъвна палеца на левия му крак. Спиридон изрева и скочи.

          - Ааааааъъъъъххххх…..мама ти дейба аз поганска…- той подгони кокошката и я приклещи в мрежата. Хвана я за шията и я понесе към дръвника, за да й клъцне главата, но стигайки там, той видя старото си колело, и намери отговор на проблема, който го измъчваше. Пусна кокошката, а тя се  изтръска и побягна, благославяйки кокошия господ. Спиридон започна да разчиства боклуците, с което беше затрупано колелото. След десетминутно пуфтене, най-накрая го извади и заразглежда. Даааам…бая работа си трябваше – гумите бяха спукани, веригата беше паднала и всички болтове трябваше да се затегнат. Подсвирквайки си, той нави ръкави и се захвана. След малко портичката се отвори и жена му Минка влезе в двора, нарамила мотика.

             - Що правиш бре, Спиридоне? Нали трябваше да прекопаем бостана? Защо не дойде?

             - Тихо ма! Имам работа!

      Минка беше работна и умна жена, която беше свикнала да носи на гърба си мързеливият и глуповат съпруг. С изумление гледаше мъжа си, който пъргаво подскачаше около колелото, та чак си подсвирваше.

      До вечерта колелото беше стегнато. Спиридон с гордост стоеше до него и го разглеждаше. Още довечера щеше да иде в града. За един час щеше да стигне с него и за още един да се прибере. Щеше да каже на Минка, че ще играе карти в кръчмата. Снощи чу разговора на едни момчурляци, които разправяха, че били в града («града» всъщност беше малко, забравено от Бога и от Дявола градче, на свой ред забравило защо се нарича «град») в една кръчма, където имало програма. Имало две бамбини, които се събличали и играели голи. При мисълта за това, той похотливо се подсмихна и попипа дъното на панталона си. Освен жена си и дебелата комшийка, която веднъж беше оставила лампата да свети, докато се преобличаше, той не беше виждал друга гола жена.

 Минка с изумление наблюдаваше мъжа си, който старателно се избръсна и извади сватбения си костюм от скрина.

-         Спиридоне, какви ги вършиш? Защо вадиш костюма?

-         Жалко е да го дупчат молците. Ще си го нося.

-         Къде ще ходиш?

-         Отивам в кръчмата. Ще играем карти с Къро и Стоян. Кво се пулиш?

Минка млъкна и почна да вдига недоядената вечеря. Нещо му ставаше на Спиридон. Това с костюма беше едно на ръка, ама да си не дояде яденето… това беше наистина странно. Той омиташе чинията, още преди тя да е успяла да седне на масата. Ставаше

нещо! Това беше ясно. От другата стая се чуваше пъшкане и псувни. Тя надникна и видя мъжа си да се мъчи да вкара шкембето си в тесния панталон.

   След половин час Спиридон вече беше излязъл на шосето, което отиваше съм града. Не караше, а летеше. След близо час здраво въртене на педалите, той пристигна в кръчмата запотен, но доволен…

       Минка не можеше да заспи. Беше станало среднощ, а говедото още не се беше прибрало. След няколко часа трябваше да става и да ходи с комшийката Пенка  в града на пазар. Съседката и караше един стар Москвич, който тракаше и пушеше, но Минка беше доволна, защото не и се налагаше да носи тежките торби с покупки по рейсовете. Жената заспа и не чу кога мъжа и се прибра доволен и ухилен.

       На другата сутрин, докато с комшийката се разхождаха из градския пазар, някой я дръпна за ръкава. Беше Надка – нейна братовчедка, женена там от години.

-         Леле Минчеее, баш за тебе си мислех. Да не сте се преместили със Спиридон тука да живеете?

-         Аааа..не. На село сме си, Наде.

           -    Абе чудя се да ти казвам ли или не. Ама ще ти кажа! Рода сме и е срамота.     Снощи моя Радко е видял твоя хубостник да влиза в оня бордей с парясниците, дето се събличат и се кълчотят по масите. Манушка –циганката и Цеца – спицата, на Гошо-Данковия дъщерята! Гошо,  Бог да го прости,  сигурно в гроба си се обръща… Срамота е ма, Минчеее.  – Надка стегна забрадката си и педантично закопча последното копче на елека си; - На дърти години твоя Спиро за резил стана, че и ти покрай него! А и ония, ма! Огин да ги изгори, ка ги не е срам по карантии пред мъжете да излазат и…

Без да дочака целия, очевидно предварително обмислен и подготвен репертоар на Надка, жената на дъртия пръч ( Така го нарече Надка зад гърба й! Беше си тръгнала от нея, ама я чу!) вече бързаше към Москвича. Някой все едно я беше полял с вряла вода. Такъв срам…Щеше да види той… Докато се прибере в село, тя беше измислила вече, какво да направи.

     И тази вечер Спиридон почти не хапна, а дълго време зализваше остатъците от коса по темето си. Отново дълго се бори с тесния панталон и, когато вечерта се спусна, яхна колелото и запраши към града. Когато той се скри от погледа и тя се втурна към комшийката, която вече форсираше Москвича...

     Когато Спиридон влезе в задимената кръчма, претенциозно наречена „Нощен бар”, радостно забеляза свободна маса досами сцената. Бързо се насочи към нея и преди да седне, съблече демодираното си сако, с което още повече заприлича на стегнато вързан по средата ръжен сноп. Коланът му бе преполовил шкембето му на две. „Веднъж да седна, ще го отпусна аз…” – измъчено си помисли Спиро, но и тази мъка и още триста като нея си струваха това, за което беше дошъл. Манушка…След втората изпита бира той изгаряше от нетърпение програмата да започне.

Два червени прожектора (купени на безценица при разпродажбата на реквизита на градския театър, отдавна несъществуващ) отправиха гневните си лъчи към импровизираната сцена, скована от дебелите талпи на разрушения краварник на текезесето и застлана с това, което пазеше в себе си спомена за театрална завеса.. Гръмна гласът на Галена – „Не тръгвайтеееееее… със жененииииии…” и Спиро притаи дъх. От сумрака в дъното на „Нощния бар” изплува нечий силует и с грацията на пияна крава се отправи към застланото с плюш място, предназначено за Програмата! С ефекта на внезапна мълния, блесна и синия прожектор (пак от театъра) и силуетът вече не беше силует. В тонколоните, гласът на Кирчо Манкиния –джиджейчето хлъцна и изхлипа, нещо изскимтя, писна микрофония и запъналата се за малко Галена бодро продължи:”…с вас лекуваааааат… Чу се и звук от счупена чаша.  В ляво от него някой бясно свиреше с пръсти, а компанията му нададе окуражителен вой и гръмна в овации. С игла да го бяха уболи, Спиро, пак нямаше да подскочи така. Само по кълки (Боже опази!), с нещо, което само приличаше на сутиен и едва покриваше дори зърната (Майко Богородице вземи ме, по-добре сега Господу Богу душу предадийм…) и с шарени пера в главата (кога се е накъдрила, гръм да я удари дано!) – на сцената, като сластно се поклащаше в такт, с малкото си останали зъби, щедри усмивки раздаваше … негова Минка.