Денят беше към своя край. Слънцето бавно залязваше като обжарваше тихото небе. Нито една птица не се виждаше по него. Наблизо балканът, покрит с февруарския сняг, сякаш се приготвяше за дрямка и за нощната виелица. Из него се чуваше младежки смях, който разсейваше тишината наоколо. 
 Група млади момчета и момичета се изкачваха към единствената хижа по тези места, решили да прекарат два дена заедно. Повечето от тях се познаваха от малки, но имаше и нови в групата. Такъв беше Йосиф – младо момче с мургаво лице, мощна брадичка и синьосиви очи. Познаваше се с групата може би от около година, но присъщо на момче, което е със способност да говори без да се стеснява, той бързо се вписа в приятелския кръг. 
  Повечето го познаваха като изключително надарен с дар слово младеж.  Често говореше без никой да го прекъсва поради сладкодумието му. Умееше да дава плът и душа на всичко, което разказваше. Дори и най-разточителната подробност и скучнотия от неговата уста звучеше като някоя от старите безконечни истории на дядовците и бабите, които разказваха на внуците край семейната камина. 
 Но този път Йосиф беше толкова неестествено мълчалив и тих, че повечето се тревожиха, че нещо му се е случило, че крие нещо. И така беше! По лицето му се изписваше някоя неведома тайна. Приличаше на авлига, която след непрестанни опити да полети не успяла и останала сама сред окапнал февруарски клон. И все пак никой не се осмеляваше да го попита.
 Йосиф беше най-отпред, макар и да не познаваше местността, когато зад него изсвистя снежна топка. Обърна се и нещо студено порази лицето му. След като успя да си отвори очите, първото нещо, което успя да види, беше приближаващия Радомир, който се пукаше от смях. Беше се канил да го уцели и най-накрая беше успял. Някои му направиха забележка, но повечето се смееха. Йосиф не се разсърди, даже леко се усмихна, но отново не каза нито дума! Това може би беше най-радикалното решение, за да се накара един мълчаливец да проговори! Просто го цапнете по лицето със снежна топка! 
   Накрая всички стигнаха до хижата. Набързо се настаниха и се събраха до камината, за да запалят огън. Огънят заигра с жълтосин пламък и се отразяваше в стъклените очи на Йосиф. Мислеше нещо, питаше се и сам си отговаряше. Изведнъж зад него се подадоха малки длани, които затвориха очите му. 
– Познай кой е? – се обади преправен, но не умеещ да скрие нежността си глас.
Йосиф мълчеше и не отговаряше. Дланите се махнаха и пред него застана Михаела. Беше стройно, но дребничко момиче със светло кафяви очички, които имаха зеленикави петънца.
– Какво ти има? – попита с естествения си глас.
Йосиф склони глава надолу и едва каза – „нищо“.
– Нали знаеш, че не умееш да лъжеш?! – се опита да помогне, усмихвайки се.
По лицето на Йосиф бавно, но сигурно, се появяваха червени петънца – по челото и шията. Дали от огъня, дали от притеснение и срам, но това никак не му хареса. Михаела застана до него, подпря мъничкото си рамо до неговото, скръсти ръце и направи престорена физиономия на разсърдена. 
– Разкажи ми история! 
–Да, разкажи ни история! – се обадиха останалите младежи приседнали край огъня.
– Не мога! – едва каза Йосиф.
– Ама наистина ставаш досаден вече! – се обади Радомир. – Просто ни кажи някаква случка няма значение каква!
– Просто ме оставете намира ви казах!
Михаела го погледна и с разтревожено лице го попита:
– Но, наистина какво ти има?
Йосиф погледна жаловитото ú лице и успя каже:
– Изгубих си дара слово!
Някои се усмихнаха иронично, други леко се засмяха, а трети не издаваха никаква емоция.
– Имам идея! – се обади Михаела. – Разкажи ни как си изгуби дар словото!
– Да, да! Разкажи ни – се включиха останалите като в хор.
– Не! – твърдо отсече Йосиф.
Михаела се сгуши в него и го помоли още веднъж от името на всички.
– Добре, добре! Но ми обещайте, че няма да ми се подигравате!
– Че защо да ти обещаваме?! – се обади шеговито Радомир, при което всички останали го смъмриха.
– Така, започвам! Ще го разкажа с приказка метафора! Всички сте чували за златната кокошка предполагам – е има и златна чучулига. Тази златна чучулига живяла близо до едно царство. Всеки от това царство се опитвал да улови тази златна чучулига, но не заради това, че перата ú били златни, а за това, че тези вълшебни пера редели най-сладостните и небесни думи, които никой смъртен не е чувал досега, защото това били думите на Бог, когато създавал човека. Всичките пера заедно разказвали първата любовна история на света – любовта на Твореца към човека. Опитвали се с години да я уловят, чували са приятни глас на чучулигата, но никой не успявал да я улови. Веднъж чучулигата видяла царската дъщеря на последния етажа на висока кула. Тя била затворена поради причина нейната безопасност и имало причина за това! Тя стояла до решетките на прозореца и гледала в една точка. Имала е толкова кротко и красиво лице. Чучулигата се влюбила в нейната кротост. Всеки ден идвала до прозореца и се стараела да привлече вниманието на царската дъщеря. Пеела най-хубавите песни, но царската дъщеря гледала винаги в една точка и не мърдала. Един ден чучулигата се решила и направила нещо, което никога не е правила. Откъснала златно перо от себе си и веднага прозвучала благодатна дума, никога чувана. Но царската дъщеря пак не помръдвала. Чучулигата откъснала второ, трето перо и прозвучало изречение, което никой не е чувал – изливаха се първите думи на Бог към човека. Царската дъщеря дори не потрепвала. Чучулигата продължавала да къса златните си пера, докато накрая не разказала любовта на Твореца към човека, а самата тя останала без пера и паднала на перваза й. Царската дъщеря накрая помръднала. Отворила прозореца и без да знае бутнала голата чучулига, при което тя – чучулигата – паднала и останала бездиханна. Оказало се, че царската дъщеря с толкова кротко и красиво лице била сляпа и глуха по рождение.
Накрая Йосиф завърши своята приказка. Някои схванаха смисъла й, други не, но всички я бяха харесали. Михаела гледаше Йосиф нежно и томително, а той се прибра в стаята си.
Двата дена минаха бързо и неусетно, а Йосиф до края не обели нито думичка. Радомир и Михаела решиха да го изпратят до гарата, от където Йосиф трябваше да се прибере обратно там от където беше родом. Прегърна се с Радомир, прегърна се и с Михаела. Преди да потегли влака Йосиф се показа на прозореца и запита Михаела.
– Знаеш ли защо не казах нищо, когато ми беше затворила очите с длани?
Михаела го погледна разтревожено и попита.
– Защо?!
– Защото ми харесваше топлината на дланите ти и така затворил очи по-добре виждах твоето тихо и кротко лице…

 Влака потегли и всеки се разотиде. Но те скоро може би пак щяха да се срещнат – кой знае?!