На вратата се почука и след разрешението ми влезнаха двама души. Поканих ги с ръка да седнат

- Аз съм от Агенцията за бежанците и трябва да ви задам въпроси от анкетата, а вие да отговаряте точно, от това зависи и статуса, който ще ви  бъде даден по-късно...Имате ли някакви документи

- Ля, мафиш / не, нямаме/ - отговориха почти хорово

- Националност

- Сирийци

- От къде по-точно, район, град или село.

- От Идлиб

- Вероизповедание

- Християни

- Как минахте сирийско-турската граница

- Преоблечени като жени с един хуманитарен конвой, отведоха ни в Адана, после работихме в лимонова ферма, скрихме се в един камион с кашони с лимони до Одрин. Все едно, че сме работници, разтоварихме камиона в склад, платиха ни. Там намерихме човек да ни докара до тази граница, но му трябвали  още мигранти

- А как се казва този човек, ония дето са ви приютили

- Не знаем, платихме, храниха ни и чакахме. Аз съм аптекар, Илиаз се казвам

- А аз съм Махмут, механик-електротехник - обади се другия

Другата двойка отговориха едентично, били от района на Алеп. Агоп,учител и Анто също учител, от стари арменски родове останали по сирийски земи. Машинално си спомних Яворовото стихотворение ''Арменци''...

Влезнаха и по-високата фигура и млад мъж.

Същите въпроси, очаквам и едентични отговори.

- Ние сме братя, селото ни беше бомбардирано, измряли са всички, майка, татко, две сестри и семействата им. Какво ли са мислели, че има  в това село, там живееха в мир и разбирателство християни, мюсулмани, шиити, винаги сме си помагали като едно голямо семейство. Никой не пречеше на другия, дали е петък и ходи на джамия, или неделя на църква. Останахме само ние двамата и се решихме да бягаме от ужаса на войната. Аз съм Джордж, инженер-химик съм, завърших Университета в Дамаск, работих там и това ме спаси от бомбите, а брата

- Да и аз по чудо се спасих - продължи по-високия - Живеех в Алепо и апартамента ми  беше бомбандиран и разрушен. Тогава съм бил на работа в полевата  военна болница след границата. За селото и гибелта на семейството си научих от военен бюлетин. Аз съм доктор, завърших Медицинския колеж в Алепо.

Усещах пронизващите им погледи, обзеха ме топли вълни, настинал ли съм, вероятно да. Прав бе майор Тонев, защо не си  стоях на топличко, ами да ми се качва адринална на първа линия, как звучи само.

- А кое е това село, т.е., от къде сте, учили сте в Дамаск, Алепо

- О, това е малко , но живописно селце Ал Алайн, има река, планината Джебел ахдар, Черната планина, напоителни канали, зеленина, имаше евкалиптова горичка,  беше хубаво - с носталкия говореше по-високият брат

Не три дни и три нощи бушуваше снежната буря, но нощ и два дни бяха достатъчни са си откъснат от света. Но вече пътищта бяха разчистени, интернетът дойде,  а микробусът ги взе и откара в Приемателния център. Изпратих информацията за заловените миранти в Агенцията. Загледах се в канчуците. Ето това е хубавото, че за две  седмици  снегът се стопи и ще чакаме новия.

Влезе Пепа секретарката , открито й казвахме ГКПП, не пропускаше нищо, кой влиза, кой излиза, знаеше рехаво английски, но за нея се бяха обадили, че е надежден кадър,...и я назначиха.

- Абе, едни братя искат да говорят с тебе, к'во са недоволни, нали им даде от семейните бунгала, щото били братя

- Добре де, давай ги - вяло махнах с ръка

- Не, само по-високия брат щял да влиза, другия сега нямал въпроси - рече  тя малко троснато

- Селям алейкум - поздрави влезлия

- Алейкому селям - отговорих - С  какво мога да бъда полезен, седнете. Слушам ви.

Вероятно съм разсеян, ауу, забравих му името на този,нее, не съм го забравил а пропуснал  да го запиша в анкетната карта. Едва ли някой е обърнал внимание, то от толкова бумажтина. Какво бях записал, само Са..., ами Сабахадин, ще е.

- Сигурно си прочел Приказките на Шехерезада като малък, слушай ги сега като голям - започна той с приглушен глас - Дошло в едно далечно  царство, едно момче от друго царство, запознал се с едно момиченце. Скоро децата се сближили и не обръщали внимание кой от кое царство е. И въпреки, че било забрането общуването на момиче и момче от две царства, те по цял ден скитали из полето, из реката, а вечер всеки в своя си палат се сънували...

Момиченцето знаело всичко за заобикалящата ги природа, защото било свободно, а момченцето било и свободно и любопитно.

Веднъж до голямата река видяли змия, момиченцето искало да й направят път да мине, но момченцето от любопитство я хванал за опашката, тогава змията се извила и го ухапала. Момиченцето не се уплашило, сграбчило силно змията зад главата, ударило я в земята и я убило, после сложило убитата змия в кърпата си, прегърнала момченцето и отишли при баба си Нурия-знахарката. Разказало й всичко.

Знахарката разгледала змията, раната от ухапването и взела да трие билки и привързала раната му. Дала му да пие отвара от други билки. Момченцето заспало за час-два, плувнало в пот, а знахарката триела по тялото му други нови билки. Момченцето се събудило, усмихнало се и попитало '' Сигурно съм спал дълго''. Баба Нурия-знахарката го погалила по главичката с думите '' Винаги трябва да имаш около себе си добра спътница ''.

Момиченцето се натъжило и казало '' Не казвай в царството си какво се е случило, защото няма да те пускат в моето царство ''

И както в приказките става, дошло време всеки да си тръгва в царството, и си обещали да се видят след време. И минали години, години...

Искате ли всеки следобяд да идвам и да ви разказвам по една приказка...

               Прибрах се в апартамента си, не пуша, ако пийна чашка-две, най-много да ми се размътни главата още повече.

               Поседнах на фотьойла и вперих очи в тавана...

Майка и татко бяха хидро-инженери и работеха в Сирия по изграждане на худромелиоративните състеми. Лятно време по 3-4 месеца прекарвах в Сирия при тях. Трябва да съм бил 6 годишен, когато ходихме  за пръв път на гости в карията, селото на  Ибрахим, татков помощник, той бе ухо и око за всичко, намираше временни работници, следеше да няма нешо забравено из обекта. Причудливи къщички из селото ми се видяха тогава, едноетажни, кирпичени, или стените от оплетка от тръстика и колове, измазани с кал, покривите едноскатни, направени по същия начин, оплетка от тръстика,  омазана с кал и отгоре едра слама и дървени колове , малки прозорци и голяма врата с висок праг, беше хладничко вътре , а нямаше еъркондишън. Ибрахим имаше две големи дъщери, друга по-малка Самира, но й казваха Сара, на моите години, и малко  братче Джордж. Интересно бе, че ние децата  комуникирахме по десетопръстната система и се разбирахме.

После нашите ме оставяха преди работа в селото  при децата и вечер ме вземаха.Скоро се научих да броя до 20 на арабски, а те на български, поправях ги като ми казваха Бутрус, вместо Петър, после мама каза, че нямали буквата Пъ. От всички най ми харесваше Сара, и тя висока и слаба като мен, амо че косата й оплетена на плитки и вързани с широка панделка. А Джордж ми преотсъпваше да тегля с връв една консервена кутия, камионче ли бе, каляска ли. И още какво ми харесваше, никой не те питаше и молеше да  ядеш или да те карат да спиш. Идваше сутрин баба Нурия, даваше ни да пием по чаша чай и парче хъбъс, народен  хляб , по обяд някакви плодчета подобно на нашите трънки, ядяхме заедно от тавата всички деца, картофи, ориз, чушки, патладжани, топихме в соса парчета хляб-хъбъс. Със Сара често посещавахме баба Нурия, тя винаги имаше гости, приготвяше им илачи, баеше, или ги караше да клякат и се извиват от кръста.

Мама беше споменала, че е знахарка, лечителка и обединителка на религиите из селото. Сара й беше любимка и все я учила да събира билки, плодове и да не се страхува от заобикалящото я.

Змията,...змията,...наистина ли този човек е Сара в мъжки дрехи, или се превъплащава в нея.

Набрах майка по  мобилния

- Мамо, спомняш ли си за Сирия, имаше едно момиченце на моите години, как се казваше

- Самира, Сара й казвахме, защо...имаше братче Джордж и две по-големи сестри. За децата  на Ибрахим ли питаш, е ами то беше от преди доста години бе, какво се сети така изведнъж.

              Очите ми сякаш преекспонираха кадри  от филм. Последно лято  в Сирия, вече съм 7 годишен, понаучих още арабски думи и вече по-добре се разбирахме с децата. Контрактът на родителите ми завършваше в края на годината.

Сара говореше нещо , което подразбирах като,  вече няма да идваш  тук нали, родителите ти приключват работа тук, и аз няма да мога да дойда в България, сигурно е хубаво там. Неусетно бяхме стигнали до баба Нурия. Пихме в сянката на къщата й чай, по няколко стафиди. Сара й говореше тихичко, може би  за мъката си, че няма да идвам повече, големите й черни  очи й блестяха от сълзички.

Старата ни поведе вътре в къщи, пред икони гореше кандило, тя топна пръст в една чашка, мърмореше нещо и направи  кръст по челото ми,

топна отново в чашката, направи кръст и по челото на Сара.

Промърмори вече по-ясно '' Неведоми са пътищата господни...да са честити децата...''

Бръкна  в едно чекмедженце, извади две малки кожени торбички с връзка и ни ги промуши през врата с думите '' Да ви закрилят деца''.

Чак когато мама и татко се върнаха окончателно, им показах кожената торбичка и разказах за баба Нурия.

Мама тогава само промълви '' Пази си я ''.

следва.........