28.08.2010 г., 21:03 ч.

Чудо – първа част 

  Проза » Разкази
685 0 0
6 мин за четене

         - Сложи си колана!...

         - Ииии, мамо...

      Разбрах, че го казах твърде рязко, а дъщеря ми беше сънена, но паниката, която се беше свила на топка в корема ми при тръгването ни от Несебър, вместо да изчезне, неудържимо се катереше нагоре към гърлото и вече не можех да я спра. На моменти усещах как ме задушава и започвах да дишам дълбоко.

          - Валентина, а бе ти добре ли си? Какво ти става пак ?

       Не бях добре, но точно в този момент не исках да изнервям допълнително мъжа ми, който караше вече старичкия Кадет с близо 150 км/ч, за да се държи в колоната. Пет семейни коли, гледахме да се движим в пакет, особено когато пътувахме на по-големи разстояния и трябваше да се приберем преди мръкнало.

          - Нищо ми няма, а и на нея нищо няма да ù стане, ако си сложи колана... Караш бързо, за всеки случай, какво толкова...

           - Добре, добре, сложи си колана - каза  припряно на детето и той.

           - Уфф, мамо, голяма си паника ! 

      С огромна досада малката закопча колана си на задната седалка и аз сякаш за миг се поотпуснах, но продължавах да стискам зъби, вцепенена от напрежение. Картината, която се въртеше в главата ми като безумен екшън, бе толкова ярка и жива, че напразно се опитвах да я отпъдя. Пътували сме много. Хващал ме е страх по време на път, но сега беше друго. Предчувствието се беше превърнало в мрачно убеждение, че нещо непременно щеше да се случи и то точно както го виждах в съзнанието си...

 

         Семейната ни компания през онези години беше разнородна, весела и много навита. Децата бяха малки, забавляваха се, намираха си игри, не скучаеха и не се цупеха както по-късно, когато ги удари пубертетът. А ние...  Все още окрилени от оптимизма за промяна към по-добро, в каквото и да се изразяваше то,   бяхме поели пътя си - кой в бизнеса, кой в политиката;  нас, лекарите, ни тресеше тогавашната здравна реформа, която така и не ни пусна  до ден днешен. Понеже нямахме възможност за дълги отпуски, си открадвахме от време на време по някой уикенд или използвахме  прословутите, събрани в четири-пет дни официални празници. Разпускахме колкото можем -  първите вечери обикновено бяха най-силни, а на следващите отморявахме, но винаги се връщахме заредени с хубави спомени и емоции.

         През въпросния ден - осми септември 2002 година - освободихме хотела в Слънчев Бряг сравнително рано. Два дни плаж и ол инклузив, а последната вечер - кръчма с печено прасенце на шиш. Ей заради това кръчме предните дни обикаляхме по странични преки. Натрапчивата любезност на келнера да посетим заведението  накрая  все пак убеди Сашо, а той -  нас. Прасенцето си заслужи рекламата, но се наложи да изтърпим една доста по-шумна от нашата, компания пияни англичани с двама рожденици.

         На сутринта събрахме багажа и малко по-късно се потопихме в атмосферата на старинния Несебър. Излишно е да обяснявам.

Само ще спомена, че  приказната романтика на градчето, което помнех от детството си, безвъзвратно бе отлетяла и за да си възвърна поне частичка от онова минало, се залутах в тясна калдаръмена уличка, където се надявах да зърна къщата на старите хазаи близо до катедралния храм, но на нейно място вече се издигаше модерен семеен хотел. Върнах се при останалите, които безцелно разглеждаха сергиите с джунджурийки; някой подхвърли идеята да пийнем по нещо студено; седнахме в някакво странно заведение, приличащо на пещера... Тогава за пръв път усетих тревогата. Беше необяснима. Не се вписваше в нищо наоколо. Всички бяха весели. Прекалено весели - мисълта мина като сянка през съзнанието ми... Платихме и се уговорихме да се чакаме на паркинга след половин час. Сетих се, че докато търсех старата къща на хазаите, камбаните на храма биеха тържествено. Чух минаващи хора да произнасят "храмов празник". Ами да. Беше Малка Богородица. Имахме достатъчно време да запалим по свещичка...

         Не съм фанатично вярваща, но вярвам в Бог и нямам намерение да се извинявам никому за вярата си, нито да обяснявам защо вярвам. Знам, че религиозните институции са причинили и причиняват огромни злини на човечеството. Знам, обаче (или поне съм слушала и чела), че чистосърдечната човешка вяра понякога твори чудеса.

           Казах на мъжа ми, че не съм влизала в тази църква и имаме двайсетина минути до срещата с другите.

            - Ще закъснеем. Знаеш, че не обичам да ме чакат...

            - Няма. Дори да закъснеем с няколко минути, пак ще чакаме някого, ще видиш, нали си знаем хората... Тревожно ми е, ще пътуваме, ей така - за успокоение.

         Поначумери се, но влязохме. Запалихме набързо три обикновени свещички. Спрях пред иконата на Св. Ана с малката Богородица в скута. Изключително рядко изображение в православната църква. Две жени - негласно прието за еретично... А колко много реализъм, колко живот... 

                - Помолù се, тревожна си, мойто момиче...

           Възрастна жена, безшумно като сянка, ме бе извадила от унеса ми. Дребничка, такава - изглеждаше почти безплътна...

                - Моля се само да се приберем живи и здрави, нищо повече!

                - Ще помогнат майчиците, чудотворна е иконката, стара...

           ... Усетих побутване по гърба. Мъжът ми напомняше  за времето, сочейки несъществуващия часовник върху лявата си китка.

             Огледах се да благодаря на дребната женица преди да излезем, но тя сякаш се беше изпарила.

© Валентина Ангелова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??