I

Отвори бавно очите си, които досега притискаше с ръцете си. Започна да примига, за да свикне със светлината в макар слабо осветената стая. Главата му пулсираше, беше се изпотил и усещаше неприятната миризма, която излъчваше тялото му.
Извъртя глава и погледът му се спря на безжизненото мъжко тяло на дивана. Усмихна се. „Заслужаваше си го, скапан кучи син!” – помисли си той, но след малко усмивката бе заместена  с израз на омраза – веждите му се събраха, а челото му, по което отново избиха струйки пот, се сбръчка . Вените по лицето му се напълниха с кръв и ясно се очертаха при слепоочията му. Погледна я и гневът в него се надигна отново с пълна сила. Задържа обезумелия си поглед върху нея – обмисляше какво да направи, вече беше стигнал твърде далеч, за да я освободи... нямаше връщане назад.
Ушите му бяха заглъхнали, но усещаше ускорения си пулс, тласъците на сърцето си, чуваше тежкото си дишане. Повдигаше му се. Не можеше да разбере защо тя беше постъпила така с него. Как беше могла да го изостави? Очите му горяха, бяха неестествено сухи, сигурно беше вдигнал температура, имаше чувството, че мозъкът му се вари в тенджера под налягане.
ТЯ му беше казала, че е неуравновесен, че връзката им я задушава и й трябва време да реши кое ще е най-добро за тях. Той не я спря, не й се възпротиви дори с една дума, просто кимна и я остави да си отиде, не отвърна на прегръгката й. Дори не се обърна да затвори след нея, имаше чувството, че ако помръдне или проговори целият му свят ще се срине, че ще умре на мига, а му се искаше да вика, да се моли. Беше забравил дори да диша.
Няколко дни тя дори не се обади... Той не можеше да яде, да спи, да говори, камо ли да работи. Главата му беше изпълнена с мисли за нея – къде е , с кого, какво прави, мисли ли за него. На където и да се обърнеше виждаше прекрасното й лице да му се усмихва и да го вика, но разочарованието го удряше с двойна сила всеки път, когато осъзнаеше, че това което вижда всъщност не е тя, а е само игра на въображението му. Искаше да заплаче и не веднъж се спираше на косъм от това, но гордостта не му го позволяваше -  той все пак беше мъж, „а големите мъже не плачат, нали Роби?!”, така казваше майка му.

          II

Тогава той бе само едно малко момче, не обичаше да я ядосва, тогава тя ставаше ужасна, беше го страх от нея, когато я виждаше ядосана. Беше счупил една от саксиите на двора с футболната си топка. Но той не искаше... не го беше направил нарочно, тя просто отлетя натам отблъсквайки се от импровизираната врата ( гаража на семейство Фулър).
Изведнъж вратата на къщата се отвори с трясък, той за момент си помисли, че
прозореца се е счупил, но нямаше нищо такова. Майка му излезе с почервеняло лице и бе з да каже дума го посочи с пръст и след това посочи къщата. Той не искаше да влиза, знаеше какво ще последва и просто не можеше доброволно да  се подложи на това, трябваше да опита да го предотврати. С риск после всички деца от улицата да му се смеят в училище, той се разплака и започна да обяснява как не е виновен, а просто топката е рикуширала. Майка му се огледа, видя съседите, които надничаха предпазливо от прозорците си или не чак толкова предпазливо бяха излезли навън, за да видят за какво е цялата тази врява, след което пристъпи към него, но той не искаше да отиде при нея, не искаше тя да го прегръща, знаеше, че след това ще е още по-лошо, че после цяла седмица няма да може да си седи на задника от болка и запристъпва назад. Но тя не се предаваше, продължаваше да ходи към него и да повтаря:
- Хайде, Роби, няма от какво да се страхуваш, мама просто иска да види дали не си се наранил. Хайде, моето момче, не се страхувай, ела при мама и всичко ще бъде наред...
Но той знаеше, че няма да е наред, че тя говори така само пред хората, толкова беше важно за нея какво мислеха хората, те трябваше да мислят, че тя е най-добрата майка и синът й е невероятно добро момче, което я слуша и я следва неотлъчно. Продължи да отстъпва назад, но за нещастие се спъна в един корен и падна назад, тя се затича към него и, когато тръгна да го вдига от земята той заплака още по-силно и се напика от страх. Едва успя да промълви:
- Мамо, моля те не... аз не... моля те, мамо...
И отново се задави в сълзи. Тя го прихвана добре, вдигна го на ръце и го прибра в къщата, остави го ревящ на дивана и се върна да затвори вратата, след което дръпна всички завеси, за да да не надничат любопитните същества и после да клюкарстват какво става вътре. Обърна се и го погледна с такова презрение, че той се сви на кълбо, с брадичка опряна в коленете и ръце обгърнали свитите му крака и започна отново да хленчи и да моли за милост. Тя се приближи до него, хвана го за яката, вдигна го така, че лицата им да попаднат на една височина и му каза:
- Никога няма да ти простя това унижение, синът ми не е някоя фуста, която да плаче за всяка дреболия. Няма да отглеждам педал!!! Сега ще те науча как трябва да се държи един истински мъж! Големите мъже не плачат, нали Роби!?! Ако не си го разбрал до сега сега ще го разбереш и господ ми е свидетел ще го запомниш за цял живот!
Рязко го пусна на земята, той изохка от болка – левият му глезен беше се счупил при спъването в корена. Наведе се над него и го хвана за косата, вдигна го отново и завъртя лицето му така, че да я гледа докато говори. Сълзите му се стичаха по бузите и влизаха чак в пазвата му. Изражението на лицето й беше някак диво, животинско, изражение на луда.
- Колкото повече цивриш, като разглезена пикла, толкова повече ще те боли, кълна се! Какво искаш, а? Искаш да те боли или искаш да си мъж, кажи, нищожество!
Гласът й постепенно бе придобил леко писклив тембър, на края на изречението  почти заглъхваше като ехо.
- Мъж... искам да бъда мъж... – едва успя да промълви Роби, но още една издайническа сълза се търкулна по бузата му и майка му направо полудя.
- Мъж ли? Мъж?!? Защо продължаваш да ги рониш в такъв случай, а  загубеняко?
Задържа погледа си вперен в неговия за няколко секунди, сякаш чакаше нещо да се случи, някаква съпротива може би, но след като нищо не стана, отново го хвърли, но този път на стълбите и той удари главата си в едно от стъпалата. Не усети болка, просто изведнъж главата му стана много тежка и всичко започна да се размазва, погледа му блуждаеше и виждаше само някакви петна. Чуваше само някакво далечно ехо, дори не разбираше думите. Опипа тила си и после погледна ръката си – цялата беше в кръв, след това загуби съзнание.
Три дни беше в  кома, след този случай, той не бе проронил нито една сълза.

     III

Днес го пуснаха в неплатен отпуск, защото на строежа едва не уби двама от колегите си, стоварвайки махалото на крана на втория етаж на къщата, която трябваше да разрушат, за да се освободи терен,за новата постройка, преди да успеят да излязат от него. За щастие никой от тях не пожела да повдигне обвинение за престъпна небрежност срещу него. За негов голям късмет се усети какво прави на време и отдръпна махалото, като без малко щеше да помете и себе си и крана с него. Струпаха му се твърде много неприятности, а и просто последните дни не беше на себе си, трудно му беше да свикне с мисълта, че като се прибере тя няма да го чака и няма цяла нощ да спят сгушени един в друг.
Веднага щом го освободиха от работа изпита непреодолимо желание да я види, да се порадва на невероятната й усмивка, да се докосне до нежната й, ухаеща на люляк, кожа. Без колебание и без да губи излишно време в разсъждения как тя би приела едно такова непредвидено негово посещение, се усмихна на началника си, пожела му лека работа на излизане от кабинета му и се запъти към вкъщи. Дори не помнеше какво му бе казал началника преди малко, важното беше,че ще я види, ще се наслади на мекотата на косите й. Познаваше всяка красива нейна извивка, всяка малка бръчица на лицето й, която я правеше още по-привлекателна за него, по-зряла, по-женствена. Ходейки, с идиотски усмихнатото изражение на влюбен тийнейджър, толкова се беше улисал във  въображаемия й образ появил се в главата му, че протегна ръка напред опитвайки се да докосне нереалното й лице и няколко бабички, направиха хапливи забележки по негов адрес, но той не ги чу. Не чуваше нищо, просто се наслаждаваше на есенното слънчице галещо загрубялата му кожа.
Апартаментът му беше само на няколко пресечки от строежа, на който работеше. Последните 100 метра до входа ги взе тичешком, просто нямаше търпение да се се прибере, да се нагласи за нея и да отиде да я види. Не можа да изачака асансьора, струваше му се, че никога няма да стигне до него, затова се качи по стълбите – живееше на седми етаж, така, че се задъха по пътя нагоре, но важна беше целта. Стигна до входната си врата, наведе се напред и подпря ръце на коленете си, пое си дълбоко въздух и все още подпрян на дясната си ръка с лявата започна да рови из джобовете си, за да извади ключовете. Щом ги напипа побърза да ги извади, но в бързината те се изплъзнаха от потната му ръка и паднаха на земята и издрънчаха с такава сила, че чак се чу ехо или поне на него така му се стори. Наведе се бавно надолу и ги взе, трескаво затърси ключа от апартамента си и след десетсекундно мислене през главата му мина мисълта: „ Господи, тази връзка има толкова много непотребни ключове, защо все още не съм ги махнал?”, но в този момент го напипа, да това беше ключа, пъхна го бързо в ключалката и го превъртя 2 пъти по часовниковата стрелка, след което натисна леко дръжката и бравата леко изскърца. Вратата запъна,но той вложи малко сила и я отвори. В апартамента му беше настанала такава бъркотия след като ТЯ си отиде, той нямаше желание за нищо след това, единственото, което правеше бе да яде разни противни полуфабрикати, чиито опаковки се въргаляха по земята и да пие евтина бира. Единият ъгъл на стаята беше запълнен от импровизирана пирамида от бирени шишета.
Проправи си път през опаковките, стигна до прозореца и го отвори, не можеше повече да понася миризмата на застояло и разлята бира. Запъти се към банята като по пътя сваляше дрехите си и ги хвърляше, където му попадне, нямаше време да ги подрежда. Влезе в душ-кабината и без да затваря вратата й, пусна горещата вода. Имаше нужда от един освежителен душ след толкова много безсънни нощи, не се беше къпал откакто ТЯ си отиде, той не живееше, от тогава просто съществуваше.
Водата обгръщаше цялото му тяло с горещата си прегръдка и го караше да се чувства свободен, сякаш отми всичките му грехове, отми всички съмнения и тревоги, подготви го, направи го достоен за срещата с нея. Погледът му изведнъж попадна върху един стар белег на лявата му ръка. Когато беше на 17 беше рязал вените си заради едно момиче, толкова много я обичаше, но тя не го разбра, хвърли цветето, което й беше подарил, на земята и презрително го стъпка с крак, след което прочете на глас с ужасно подигравателен тон поемата, която той беше написал за нея, скъса листа на парчета и ги хвърли в лицето му като го нарече „ЗАГУБЕНЯК”.
При тази мисъл се хвана за главата и зарови пръсти в косата си и леко се сгърчи, беше забравил тази случка, трябваше ли точно сега да си я припомня?!? Отръска силно главата си, спря водата, взе опипом една кърпа, избърса лицето си, след което се загърна с нея. Застана пред запотеното огледало, забърса го с ръка и се огледа – трябваше му едно бръснене. Видът му беше много изморен. Дръпнаните му очи бяха някак притворени и бръчиците около тях се впиваха по-дълбоко. Прокара ръка по брадичката си и взе пяната за бръснене, сложи стабилен слой от нея  на лицето си и се обръсна бавно и внимателно, за да не се пореже (ТЯ не обичаше да го вижда с рани по лицето). След като свърши се огледа отново, този път хареса вида си, устните му се разтеглиха в широка усмивка, имаше красива усмивка. Големи, плътни устни откриващи перфектно наредените му изящно бели зъби (ТЯ обжаваше тази усмивка).
Завъртя се и излезе от банята, загаси лампата след себе си, капки вода все още се стичаха по тялото му. Отиде в спалнята си, там бяха всичките му дрехи, подредени от нея, не ги беше докосвал. Свали кърпата и се забърса без много старание. Нахлузи боксерките, които тя му подари, облече дънките си и тъмно червената риза и се запъти към кухнята. Имаше нужда да хапне нещо, но там не откри нищо, което да изглежда обещаващо, така че вдигна дънковото яке, което при влизането беше захвърлил на пода и го облече. Огледа за последно апартамента, като мислено си обеща, че като се върне ще го почисти, след това се обърна отвори врата и излезе. Затвори я след себе си и заключи 2 пъти както ТЯ го беше учила. Тя го бе научила на толкова много неща, не можеше просто така да го изостави, може би просто искаше да го изпита, да разбере дали той наистина я обича толкова много, колкото твърди, дали ще я потърси и ще я помоли да се върне. Той никога не се молеше, но заради нея, за да си я върне беше готов и на това.
Слезе забързано по стълбите, на излизане от входа поздрави съседката от долния етаж, пожела приятен ден на портиера и излезе извън блока. Тръгна с танцувална походка в посока НЕЙНАТА КЪЩА.

                                                           IV

 Беше го обзело някакво неземно спокойствие, чувстваше света толкова нежен и прекрасен, всеки шум беше приказна мелодия в ушите му, нищо не беше в състояние да развали настроението му или пък да го отклони от пътя му, освен... Вървейки по пътя, той оглеждаше всеки магазин и витрина и изведнъж на отсрещната страна на улицата в полезрението му влезе един магазин за цветя. Неочаквано в главата му се завъртя една чудна мисъл – няма ли да е наистина романтично, ако при срещата им той й поднесе цвете. Да, така трябваше да стане. В днешно време хората не са достатъчно добри и романтични един към друг и може би за това отношенията между тях са толкова изострени.
 Вече беше отминал цветарницата, когато реши, че цветето като е не само добра идея, ами и скоро ще стане прекрасен факт. Обърна се, огледа се без особено старание, улицата беше толкова празна, че чак му изглеждаше недействителна тишината на града. След няколко крачки се озова пред вратата на магазинчето, но за негово голямо нещастие на нея имаше табелка „ЗАТВОРЕНО”, погледна работното време:
    

Работно време:
    9.00 – 19.30
    Обедна почивка:
    14.00 – 15.00
    Неделя – Почивен ден

След това повдигна леко ръкава на дънковото си яке и погледна часовника си – показваше 14:33. „Кога стана толкова късно?” помисли си той. За момент се отказа от идеята и тъкмо беше решил да продължи нататък без цвете, когато забеляза някакво младо момиче да се разхожда вътре. Сърцето му затуптя бясно, сякаш искаше да изскочи от гърдите му, изпита необяснимо силна радост, искрица надежда се появи в него, сякаш тази млада жена можеше да му даде нещо с което той ще успее да си Я върне. Появи се широка усмивка на лицето му, напомняща на усмивка на дете, което току-що е получило ново колело. Желанието да получи това цвете се надигна в него с невероятна сила и той лудо започна да чука по врата на магазина.
 Момичето в първия момент очевидно се стресна при шума и  инстинктовно се  скри зад една от витрините, след което бавно се показа зад нея и щом схвана за какво става въпрос, направи недоволна гримаса, бавно се приближи до вратата. В този момент сърцето му биеше толкова силно, че не можеше да си поема нормално въздух. Продавачката посочи табелката с досада, след което му обърна гръб и се нагласи да се върне към досегашното си занимание.  Но той не се отказа, не можеше просто да остави нещата така след като имаше възможността да ги промени, за него в момента това цвете беше толкова важно, колкото и ТЯ. Така че заблъска още по-силно по стъклото и момичето отново се обърна с лице към него, но този път го гледаше сякаш беше някакво малко невъзпитано момченце, което се нуждае от един хубав пердах, за да се научи как трябва да се държи. Мъжът улови погледа й в неговия и с последни усилия и угасваща надежда притисна дланите си една към друга и каза „Моля”. След което отлепи дясната си ръка от лявата и посочи с показалец сърцето си, очите му се насълзиха и каза „То се нуждае!”.
 Младата жена прехвърли тежестта от единия си крак на другия, погледна го леко укорително, но накрая кимна с глава , приближи се, влачейки краката си по пода и сякаш без никакво желание оключи вратата. Роби едва дочака щтракването на ключа и без да се съобрази с това, че момичето не се е отдръпнало още от вратата, я бутна и нахълта вътре, като с това си действие леко удари девойката по дясното рамо. Тя, разтривайки удареното място, пак  го погледна укорително, но и някак злобно и с показалеца на пострадалата ръка го посочи, след което издекламира със заповедна нотка в гласа:
- Но рестото остава за мен!
- О, да разбира се! – каза той, без дори да се обърне с лице към нея.
Оглеждаше се сякаш за първи път влизаше в такъв магазин или още по-лошо, все едно за първи път вижда цветя през живота си.
 - Къде са розите? Искам роза... червена – каза той ентусиазирано. – Или не! Нека бъдат дузина!
  Усмивката на лицето му отново се появи в целия си блясък – ТЯ обичаше кърваво червени рози, според нея те бяха символ на истинската любов, а той точно това искаше да й покаже – своята истинска и искрена любов.
 Момичео го погледна отегчено и без да спира да  дъвче дъвката, която бе взела преди цели 2 часа попита:
 - В целофан или в кутия?
Той беше прекалено зает да си представя радостта, която щеше да се изпише върху лицето Й, щом го види с букета в ръце и не обърна внимание на въпроса на продавачката. Ако трябваше да бъде честен, той дори бе забравил, че тя е там. Но тя не се отказа от опитите си да привлече вниманието му и го потупа леко по рамото. Той леко разтресе глава и осъзнавайки, че е все още в цветарницата, леко непохватно се обърна към продавачката.
 - Хей, ало? – погледна го въпросително.
Тя бе толкова по-дребна от него, че мъжът чак сега забеляза, че стои точно до него.
 - Моля? Извинете, малко съм превъзбуден – усмихна й се. – Бихте ли повторили въпроса?
 Тя отклони погледа си от него, първо встрани, после нагоре и след това връщайки го обратно върху лицето му, все още дъвчейки вече разлагащата се дъвка, провлачено каза:
 - В целофан или в кутия?
 Той затвори очи за момент, пое си въздух, лека усмивка изгря на лицето му и като отвори очите си спокойно отговори:
 - В целофан, благодаря.

      V

 Плати на момичето, което не бе опаковало цветята кой знае колко добре. Остави и долар и нещо бакшиш. Излезе от магазина и девойчето, след като си погледна часовника, показващ 15:02 обърна табелката, на която пишеше „ЗАТВОРЕНО” на обратно и остави вратата отворена. Той не обърна никакво внимание на тези й действия и продължи към целта си.
 След 20 минути вече беше на една пресечка от дома й. Изведнъж, нещо изникна в главата му, някакво притеснение или може би тръпка от радостта, че най-сетне ще я види. Спря, пое си дълбоко въздух и затвори очи, тя беше там, чакаше го и му се усмихваше. Отвори ги и с нови сили продължи по пътя. Видя детето на съседите й, което си играеше в градината – то също го видя и отвърна на усмивката му с усмивка, след което се затича към кучето, което лежеше на прага на къщата.
 След това погледна към къщата й и там я видя. Не беше сама – беше я прегърнала някакъв мъж. Той й говореше – двамата се усмихваха, не те не просто се усмихваха, смееха се, забавляваха се... Чувстваха се щастливи заедно!
 Щастието в един миг си отиде, надеждата отлетя, дори слънцето помръкна. Нещо в него изпука, сякаш се прекърши и малкото, едва покълнало стъбълце на уравновесеност в него, ТЯ разби сърцето му... за ВТОРИ път. Кой й бе дал това право?!? Защо, докато той страдаше за нея, бленуваше за нея, копнееше да я види, да я докосне, да чуе отново звънливия й глас, тя се забавляваше, докосваше друг мъж. Напълно бе забравила за него, не я интересуваше, че той страда и иска да си върне обичта й – тя беше ДОЛНА КУЧКА, каквито са вички жени.
 Той затвори очи, те горяха, всяка малка частичка от него гореше, гореше от гняв и жажда за мъст, една малка сълзичка се опита да си проправи път и да избяга от клепачите му, леко да се полюшне и да се разлее по загрубялата кожа на лицето му, докато стигне до плътните му устни и не му покаже истинския вкус на болката, лобовта, омразата, щастието – на всяко силно чувство, а именно вкуса на сълзите. Стисна клепачи и ги задържа така няколко секунди, не можеше да й позволи да се търкулне по лицето му, това  би бил плач. Стисна зъби, спомни си всяка нейна прегръдка и усмивка, вкусът на устните и мекотата на кожата й, уханието й, което усещаше с всяка фибра на тялото си и го реши.
 Огледа се, трябваше му повод, за да бъде тук, не трябваше по никакъв начин да издава истинския повод за посещението си.  Спомни си, че преди да го напусне, тя го бе помолила да внесе вноската за колата й и след това да й даде вносната бележка. Той го бе направил още на същия ден, но беше забравил да й я върне. Рзарови джобовете на якето си – трябваше да е някъде там. Бръкна във вътрешния си джоб и я откри, беше малко смачкана, но бе основателна причина да бъде на това място по това време. Усмихна се, време беше да поеме контрола над нещата, никой не можеше да си позволи да му открадне любовта. Задържа усмивката на устните си и с бодра крачка тръгна към ТЯХ. На метри от двамата той извика името й и, когато тя се обърна, той й помаха с ръка и леко извика, за да може тя да го чуе:
 - Здравей, извинявай,че те притеснявам, но трябва да ти дам нещо, беше ме помолила да...
  В първия момент, когато го съзря, ТЯ се стресна, нещо в нея трепна и сърцето й затупка бясно."Какво ли иска той? Какво прави тук? – това бяха първите мисли, които й дойдоха на ум, но когато видя усмивката на лицето му се поуспокои. – Може да е размислил, да е разбрал, че не сме един за друг”.
 - Вноската за колата, да спомних си. – тя се усмихна, но стисна ръката на мъжа до себе си и скришом го погледна, изразявайки притеснение. – Как си Робърт? Тъкмо се прибирахме, искаш ли да влезеш да пийнеш чай с нас?
 Вътрешно той се усмихна, о, и то каква усмивка бе това, усмивка на задоволство, задоволство, като това, което изпитва котката, когато е хванала на тясно плячката си и може спокойно да си поиграе с нея, докато не реши, че е време да я унищожи. Стигна до тях.
       - Сигурна ли си? Ако няма да ви преча с удоволствие бих приел, имам свободен
ден и така и така нямам планове. Впрочем, тези цветя са за теб, помислих си, че ще се зарадваш.
       - Робърт, благодаря ти много! – тя пое леко цветята. - Хайде, да влизаме,
защото иначе това слънце ще ни довърши, твърде топло е за това време на есента.
 Мъжът до нея се раздвижи, лека усмивка се появи на лицето му и той подаде ръка  на Роби.
- Здравей! Аз съм Питър, Питър Фоукс.
Роби се усмихна още по-широко. Сега вече знаеше името му, прозвуча му някак познато, но това нямаше значение в този момент. Скоро от Питър Фоукс щеше да има само безчувствена плът.
- Робърт Конър, приятно ми е. Да не си от Масачузец? Познавах един Фоукс от там.
- Не от Филаделфия съм. С...
Яростта за момент отново избухна в него, но той с големи усилия бързо успя да
я потуши. Значи те бяха стари познайници, все пак ТЯ бе от Филаделфия, сигурно се познава от деца, може дори да са били гаждета в гимназията. Сигурно е било така, били са Крал и Кралица на бала и всички са им се възхищавали – любимата двойка на випуска.
 - Това е хубаво. Приятно е човек да се види с хора, с които не се виждал с години.
 Тя ги поведе към къщата, изкачиха трите малки стъпала, водещи до верандата и ТЯ отвори, Питър я последва. Роби влезе последен, но преди да го направи се огледа, хората се прибираха за следобедната си дрямка. Остана доволен. Бавно затвори вратата след себе си.

      VI

Запъти се към хола след, домакините си. Толкова пъти беше влизал в този хол, толкова пътя бе я имал на този диван, на малката масичка, на пода. Спомни си миналия Свети Валентин, тогава Тя беше направила всичко специално за него. Беше преместила масичката и табуретките в другата стая, за да освободи мястото пред камината и я беше запалила, беше сложила малки свещи из цялото помещение, имаше лека вечеря на земята, две чаши и бутилка вино – тази нощ бе една от най-прекрсните в живота му. Телата им бяха толкова изящно сляти, те просто бяха родени един за друг, но тя просто не го осъзнаваше.
След поканата на Питър, той седна до него и двамата зачакаха домакинята да им донесе по чаша студен чай.
- Е значи, ти си, бившият приятел?
Този въпрос му дойде изневиделица, почувства се сякаш го бяха зашлевили с
мокър парцал по лицето. Насили се да се усмихне.
 - Да, точно така. Тя има право на избор, нали така. Може би е намерила нещо по-добро от мен.
 Мъжът до него не реагира. В този момент ТЯ се появи на вратата с поднос с три чаши пълни с лед и една кана с чай.
 - Няма ли да ми помогнете, момчета? Така ли се държат двама кавалери с една дама? – усмихна се.
 Роби стана и пое подноса, тя го обгърна за момент с топлия си поглед и започна да нарежда чашите на масата, след което взе отново подноса и благодари. Мъжът тново се върна на мястото си и след като чашата му бе напълнена с чай, отпи една голяма глътка – устата му беше прсъхнала.
- Как си, Робърт? От кога не сме се виждали? От петък?! – тя леко присви очи,
сякаш се опитваше да се сети.
- Сряда – отсече Роби. – Не се бяхме виждали 6 дни. През цялото време ти
дори не ми звънна, а аз не посмях, защото ти бе казала, че имаш нужда от време да размислиш. Извинявай, но днес просто не издържах – имах нужда да те видя и да разбера какво си решила, макар че мисля, че вече знам отговора.
 Погледна я, тя отклони очи настрана. Не смееше да го погледне в очите, знаеше, че там няма да открие разбиране.
 - Умишлено не ти се обадих, сметнах, че така раздялата ще е по-лесна за теб, но явно съм сгрешила – извинявам се, за което.
 Обърна се към него, но не успя да задържи погледа си върху неговия, очите й бяха насълзени. КУЧКА, мислеше си, че по този долен начин ще го заблуди, че той ще си помисли, че наистина й пука за него. НЕ! Лицемерието нямаше да й помогне, не и този път. Кой знае от кога се виждаше с този тук. Може би го е лъгала през цялото време. При тази мисъл, по кожата му се разля студена вълна, искаше му се да не е истина, но се опасяваше, че не греши.
 - Виж, аз не исках да става така. – Забърса една сълза, успяла да се търкулне по бузата й. – Но няма начин да продължим по този начин. Опитвали сме хиляди пъти, но не се получава, съжалявам, но не мога да издържам повече ревността ти. Просто е непоносимо да не мога да излизам с приятели, да не мога да закъснея от работа или да отида на пазар, без да се обадя. Не може да ми се обаждаш в службата, за да провериш дали съм на работа или те лъжа! Непоносимо е!
 Пое си въздух, беше казала всичко това без да диша, лицето й се бе зачервило. Нямаше нужда да му дава обяснения, но нещо я караше да го направи. Беше сигурна,че той не й вярва. А може би така беше по-добре, може би той трябваше да мисли, че Питър е новият й приятел, че тя му е изневерила с него. Веднъж беше казал, че всичко би й простил, но не и изневяра, значи сега беше време да използва изневярата като предтекст. Гледайки през прозореца, продължи:
 - Питър ще остане тук няколко дни, държи се прекрасно с мен и смятам, че ще се чувствам добре в неговата компания, както всеки път, когато сме заедно.
 След като завърши изречението, погледна към него, но не намери очите му. Той беше забил поглед в пода и сякаш не бе чул казаното досега. Хиляди мисли и картини се блъскаха една в друга в главата му. Какво правеше ТЯ?!? Подиграваше му се, ето какво правеше. Искаше да се покаже по-силна, искаше да направи впечатление на новото си завоевание, а може би не беше ново и искаше по този начин да докаже, че се е отказала от ненужното си вече старо гадже. Всъщност имаше ли значеие, измисленото й надмощие съвсем скоро щеше да й се изплъзне, както и живота.
 - Знаеш ли -започна той. - Напоследък имах време да помисля и...  гледах как дните се нижат един след друг, не се интересувах от това въобще – единственото, което ме интересуваше беше ти, как си, какво правиш, добре ли се чувстваш, липсвам ли ти. Сега си отговорих на всички въпроси и разбрах, че не е имало смисъл да се измъчвам заради теб, но любовта не пита, нали така?!? 
 Усмихна се и протегна ръка да я погали по лицето, но на половината път се спря, не трябваше да го прави, така щеше да му е по-трудно да се съсредоточи. Докато говореше, беше станал и се бе приближил на сантиметри от нея. Прехапа долната си устна, в този миг толкова силно му се искаше да заплаче, но не можеше, не трябваше. Отдръпна бавно ръката си и я прибра в джоба си, там напипа огромната връзка ключове. Отстъпи няколко крачки назад и се обърна, така, че да може да вижда и двамата присъстващи, докато говори.
 - Тръгнах от вкъщи с мисълта да променя живота си, сметнах, че ще е романтично, ако ти взема цветя и ето ме с дузина червени рози, които ти прие с такова пренебрежение, че чак ме накара да се почувствам неудобно, че съм си позволил да ти ги купя. Когато стигнах до тук и те видях с НЕГО – посочи с ръка Питър, но не погледна към него, – се почувствах не на място, бях третият човек, ненужния, но не можех просто ей така да си тръгна, бях бил толкова път, трябваше да чуя  истината от устата ти, не само да предполагам какво става и се сетих за колата ти. Извинявай, че излъгах, но не можех да кажа истинската причина да съм тук, не и в онзи момент, нямаше да ми позволиш да ти обясня.
 Все още не разбирам много неща, защо ти трябваха всички тези игрички, защо трябваше да ме лъжеш, защо не ми каза от начало каква е причината да не се чувстваш добре с мен. Ревнив съм да, но това е, защото те обичам и все пак, колкото и да е трудно, бих се опитал да се променя, заради теб, но това няма значение, защото ти вече имаш друг. А може би винаги си го имала – каква пародия на любовни отношения се получи, а? Може би ревността ми е била обоснована? Всичко това в дадения момент вече няма значение.
 Минава още един ден и аз все още се опитвам да променя нещата, но не става, всичко е едно и също, същата стара песен, същата игра, но с ново име. Щеше ли да е по-лесно ако си бях отишъл? Щеше ли да се чувстваш по-щастлива, ако беше сама? Щеше ли всико да е наред, ако никога не бях грешал? Не мисля. Започвам да се питам обичала ли си ме някога. Бил съм сляп, винаги правех това, което искаш, чаках те, никога не те оставих сама, но явно вниманието ми е било прекалено много за теб.
 В крайна сметка единственото, което разбрах е, че е време наистина да променя живота си и тази промяна ще започне от днес.
 Наведе се, взе чашата си, което вече беше преполовена от първата му глътка и допи съдържанието й. Никой не помръдваше, чуваше се само тежкото му дишане.
 - Така си и мислех – няма какво да кажеш. Благодаря поне, че ме изслуша. Бих искал да използвам тоалетната само и след това ще си отида, няма да ти преча повече.
  Тя просто кимна, той й отговори с кимване и се запъти към банята.

      VII

 След като си излезе, в стаята тишината сякаш натежа, задържа се няколко секунди, секунди, през които сърцето й се късаше. Наистина не й се искаше да го наранява по този начин, но не намираше друг изход от ситуацията, твърде трудно бе за нея да живее с човек като него, не бе достатъчно силна. Най-накрая не се сдържа и избухна в сълзи. Питър стана от  дивана, приближи се до нея, прегърна я и започна да я утешава.
 - Всико е наред, миличката ми. Всичко ще се оправи, не ми изглежда чак толкова лош човек, ще те разбере. Змам, че  се чувстваш зле, но сега е важно да си силна и да не му показваш, че ти е трудно. Бъди твърда в позицията си, когато си отиде можеш да си поплачеш колкото искаш, аз няма да те спра. Хайде стига, спри да плачеш. Да избършем сълзите и да се приготвим да го изпратим. От днес нататък пътищата ви се разделят, завинаги. Успокой се.
  Тя се усмихна. Питър винаги я беше подкрепял, толкова много го обичаше. Винаги, когато се чувстваше зле или самотна отиваше при него, тя беше неговата принцеса. Никога не й се караше, просто й подаваше ръка и й помагаше да се измъкне. Прегърна го, не можеше да си представи живота без него.
 Отдръпна се и забърса сълзите си, усмихна му се отново и той не остана по-назад. Още от деца имаха този навик. Питър я покледна някак укорително и усмивката му леко помръкна.
 - Смяташ ли,че ще те остави намира наистина? Беше ми казала,че е много ревнив тип. От думите му разбрах, че наистина държи на теб. Не усетих никаква нотка на чувство за притежание, знам ли стори ми се съвсем нормален наранен мъж. Не че го защитавам.
 Тя леко трепна. Да наистина, от думите му струеше уравновесеност, това не му беше присъщо, точно това леко я стресна. Никога не бе говорил по този начин, сякаш беше коренно различен човек. Може би наистина е решил да се промени заради нея, дали не тряваше да му даде тази възможност, все пак бяха толкова дълго време заедно. НЕ! Точно това е причината да не му дава шанс, твърде дълго бяха заедно и беше видяла достатъчно от него.
 -ХЕй, тук ли си?
Питър помаха с ръка пред лицето й, беше се отнесла за няколко секунди.
 - Ще отговориш ли на въпроса ми?
 - Не знам, Питър, наистина не знам. Начинът, по който говори, всичко в него, сякаш това не е човекът, с когото толкова време живях, някак различен е, може наистина да е осъзнал колко много губи с тази си ревност и е решил да ме остави на мира, както обеща, а може и да продължи да ме тормози. Надявам се да не стане второто, защото ще се наложи да се обърнем към полицейските власти.
 Питър отново я прегърна. Искаше да я утеши по някакъв начин, но не го намираше, затова просто зарови пръсти в косата й, целуна я по главата и я притисна силно до себе си. Той щеше да я пази.
 Изведнъж се чу почукване. Робърт стоеше облегнат на касата на вратата и ги гледаше.
 - Съжалявам, че прекъсвам идилията ви, искам само да ви кажа сбогом и да ви пожелая много щастие през остатъка от живота ви.
 Двамата се разделиха, леко притеснени от хапливата му забележка. Не можеха да му се сърдят заради нея. Почувстваха се като малки деца, чиито родители са хванали в беля.
  - Довиждане, Робърт! Пожелавам ти да намериш щастието – каза тя и го изпроводи с поглед, докато не затвори вратата от външната страна след себе си. Двамата си отдъхнаха.

      VIII

 „Ще го намеря”, помисли си Робърт. „И ти ще намериш своето”. Усмихна се и затвори вратата след себе си. Нещо в джоба му изскърца, той бръкна бавно вътре и извади от там целофана от цветята, които бе Й подарил. Огледа се, не знаеше какво точно ще прави, но трябваше да ги изчака да се разделят, така щеше да му е по-лесно.
 Облиза показалеца и средния пръст на дясната си ръка и ги прокара по веждата си, докато не стигна до белегът, който я разцепваше на две, беше му останало навик, от тийнейджърските години. Този белег му беше от един побойник училище, който всеки ден му взимаше парите за закуска, но в този ден той просто нямаше, наистина нямаше пукната стотинка, защото майка му го бе наказала, затова, че не пожела да участва в съботното състезание по борба в училище.
 В този същия ден онзи дребен рекетьор, който се имаше за голяма работа, го притисна до стената с двамата си приятели и му заяви заплашително:
 - Къде са ми парите, мъник? Давай ги или ще ти спукам жалкия задник от бой!
 - Но аз... аз .. – започна да заеква малкият Роби. – Нямам... днес не получих...
 Последва шамар, толкова силен шамар, че минути след това усещаше пареща болка върху бузата си.
 - Подиграваш ли ми се? С кой си мислиш, че говориш, отрепко?!?
 Той го повдигна бавно, като все още го притискаше до стената, докато не отлепи краката му от земята. От тук вече нямаше как да избяга и двамата го знаеха.
 -Пребъркайте го, какво чакате!?! – извика едрото момче на останалите двама, които сведоха поглед при вида на свирепото ми изражение и започнаха да ровичкат, по джобовете на Роби. Момчето се чувстваше като някакво нищожество: не можеше да се съпротивлява, не можеше да се измъкне, не можеше да заплаче, просто чакаше безизразно всичко това да приключи и да да се омете от там, колкото може по-бързо. Знаеше, че това ще се повтори и утре, може би дори цяла седмица. Може би това щеше да ги накара да престанат да го тормозят или напротив тормозът щеше да е удвои. Всъщност все тая, с него или без него животът му така или иначе си беше скапан.
 След като двете протежета не откриха нищо освен използвана салфетка и химикалка в джобовете на Роби, лицето на побойника стана червено от гняв. Беше си загубил времето с това леке, което нямаше пукната пара в джоба си.
 - Утре, ще си търся лихвата, глупако! И ако не я получа, кълна се, ще съжаляваш.
 Роби преглътна, може би беше по-добре да не се появява на училище, но с какво щеше да се оправдае пред майка си за отсъствията. В този момент трябваше да избере по-малкото зло.
- Аз... – последва кратка пауза. – И утре няма да имам стотинка, наказан съм.
- Не ме интересува, кретен! Ще намериш начин да ми дадеш дължимото, иначе горко ти.
Протежетата му се изкискаха заговорнически. Рекетьора ги погледна с леден
поглед и усмивките и на двамата замръзнаха. Умееше да ги контролира, поне това можеше да му се признае. Бавно свали Роби на земята, но не отпусна хватката си и сякаш, за да покаже надмощието си и да затвърди авторитета си пред двете си „дружки”, изведнъж отново го вдигна, но този път не го опираше в стената и го запрати към бордюра с цялата сила, която имаше. Момчето изхвърча като гюле и удари главата си на ръба на бордюра. За секунди около главата му се образува локвичка от кръв, но това не впечатли особено извършителят.
- Това е само началото, загубеняко! Утре ще си чакам парите!
Роби лежеше на земята и опитваше да се пребори с болката в главата си и с
напиращия гняв, който беше на път да изпълни съзнанието му. След като чу последните думи на този отвратителен тип, който го тормозеше откакто се помни, просто не издържа, реши, че така или иначе няма какво да губи и остави гнева и злобата да се влеят като вълна от цунами във всяка негова фибра и да го управляват. Изправи се, усещаше как кръвта от сцепената му вежда се стича по лицето му, усещаше топлината й и му беше приятен допира й, по някакъв начин го зареждаше с енергия. Обърна се към врага си, който вече му беше обърнал гръб и се готвеше да се отправи към следващата си жертва.
 - Къде тръгна... ЗАГУБЕНЯКО?!?! – каза с нотка на наглост в гласа си Роби.
Онзи, към когото беше отправена репликата, замръзна на мястото си. Бавно се обърна, с лице по-червено от кръвта, която вече се стичаше и по блузата на Роби.
 - Как ме нарече, ГНИДО?!
 Дишането на Роби беше учестено, вече дори не чуваше какво му говори противника, единствената дума, която бумтеше в главата му бе „ОТМЪЩЕНИЕ”.  Ако не побързаше, кръвта, която бясно нахлуваше в главата му щеше да премрежи погледа му и нямаше да успее да нападне. Нямаше време за обмисляне, а и яростта не му позволяваше. Очакваше, че онзи ще го нападне, ще се засили и ще опита да го удари, така че беше готов да се отбранява, но не... той не помръдна просто бълваше някакви неразбираеми звуци. И изведнъж, просто му обърна гръб. За толкова нищожен ли го смяташе, че дане не си направи труда да го натупа за наказание за  това,че му се е опълчил.
 Неочаквано, сякаш нещо вътре в него избухна и вълна от гняв, който не бе предполагал, че може да изпита, заля тялото му. Вече нищо нямаше значение, цялото му същество искаше да пролее кръв. Засили се и скочи на гърба му, напипа едно място на врата му и го захапа със злоба, непривична за разсъждаващо същество, сякаш нещо или някой го насочваше. Чу се пронизителен вик и нападнатият падна гърчейки се на земята, с момчето върху себе си. Молеше за милост, но Роби сякаш не беше на този свят. Беше се отнесъл някъде другаде, а тялото му бе обладано от звяр. Отпусна захапката и бавно се повдигна над жертвата си. Опръска го топла струя кръв, този път не беше неговата. Почувства върховно удоволствие от този факт и започна да блъска главата му в земята, усещането за чуждото поражение го караше да се чувства всемогъщ: най-сетне той не бе загубилият и повече никога нямаше да бъде.
 Удряше го, докато учителят по физкултура не успя да го откопчи от проснатия на земята в безсъзнание младеж. Вече бяха извикали линейка, когато го видяха не повярваха на очите си, не вярваха,че момчето ще оживее, но сгрешиха, то оцеля, но му бяха нанесени трайни психически увреждания. А Роби оправиха с 2 шева, отстраняване от училищни занятия в срок от 2 месеца, които прекара в поправителен дом, след което се съгласи с майка си и се записа на тренировки по бокс, според нея и всички от училищното настоятелство това беше единственият начин да увладява сприхавия си характер.

      IX

Сниши се, така че да е под нивото на прозорците и се приближи до всекидневната, където преди малко беше оставил двамата прелюбодейци. Трябваше просто да почака малко, ТЯ обичаше да взима душ след като се прибере от следобедната си разходка, надали сега щеше да го пропусне. Стигна до перваза, знаеше,че е доста рисковано да прави такива неща посред бял ден, но не искаше да чака, не можеше да чака.
 Леко се надигна и ги видя. Той се беше изправил и се беше приближил до нея, разговаряха за нещо. Тя не го гледаше, беше забила поглед в пода и му говореше, стори му се, че от очите й капна сълза, но се отказа от тази мисъл. Не можеше една заблуда на окото да го отклони от целта му. Най-накрая мъжът се приближи и я предърна, те не се възпротиви, но и не отвърна на прегръдката му, след което леко се отдръпна от него, усмихна се и отново пророни някакви думи. Той кимна и тя излезе от стаята.
„Не си си променила навиците”, помисли си Роби и лека усмивка се появи на лицето му. Изчака още малко, за да види дали не е сгрешил, но след като тя не се върна през следващите пет минути, които му се сториха цяла вечност, реши да пристъпи към действие. Отдалечи се от прозореца, изправи се на крака, пооправи якето си, с което и без друго умираше от жега и се запъти към входната врата. Качи се отново по стълбичките и почука на вратата. Отвътре се чу шумолене и наближаващи стъпки. Вратата се отвори и иззад нея се показа Питър.
- Здравей, отново! – поздрави мъжът. – С какво мога да ти помогна?
Роби леко се изчерви, сякаш се притесняваше от нещо и започна.
- Извинявай, че ви притеснвам отново, но на полувината път усетих, че ми  ги няма
ключовете и помислих, че може да съм ги забравил тук. Наистина не искам да ви безпокоя и извинявай, ако прекъсвам нещо, но няма как да си отворя иначе.
 - Не се притеснявай, на всеки се случва. Не ги видях вътре, но ако искаш влез и ги потърси, Тя току-що влезе в банята да си вземе един душ. От малка й е навик да взима следобедния си душ.
 Мъжът се усмихна, отвори още по-широко вратата и се отдръпна, за да може новодошлият да влезе вътре. Роби не се поколеба и влезе, не изчака домакина си да затвори вратата след него и забърза към всекидневната, все пак трябваше да подхвърли ключовете някъде. Спомни си къде точно седеше и подпъхна кючовете между облегалката на дивана и възглавничките, наредени върху него.
 Когато Питър влезе, гостенинът беше се загледал в една от снимките наредени върху камината. Без да се обръща към току-що влезлия в стаята той започна:
 - Знаеш ли, толкова време бяхме заедно с НЕЯ, а до сега не бях забелязал колко е прекрасна  на тази снимка, толкова невинна.
 Мъжът се приближи и като видя за коя снимка става въпрос се усмихна с умиление.
- Да, на тази снимка наистина е прекрасна. Джесика, тогавашната и най-добра
прятелка, хаха нали знаеш, момичетата през месец си менят приятелките на тези години. Та Джеси я издебна, докато се мъчеше да намери палачинките в кошницата, които беше взела за пикника, беше много щастлива, когато ги откри и успяхме да знаснемем точно тази малка искрица радост, която беше озарила личицето й. Тя винаги е била най-красивата сред момичетата, които познавах, имаше финес и грация още на 16 години. Докато останалите момичета се чудеха какво да направят, за да ги забележат момчетата от горните класове, ТЯ просто минаваше и оставяше желание след себе си. Такава си беше, такава е  и сега, само че не е толкова луда, опитва се да улегне, както предполагам си забелязал.
 - Да, така е. – Роби за момент се поколеба. „ Може и наистина да я обича, говори за нея с такова обожане, сякаш тя е единствена на света. Но... НЕ, той не я заслужава, тя трябва да е с мен!” .
 Рзтресе глава,за да се отърси от тези си абсурдни мисли, нахлули в главата му и се обърна към дивана.
- Ще ми помогнеш ли да намерим ключовете?
Питър кимна.
- Къде смяташ, че може да са? Да не са изпаднали от джоба ти някъде измежду
възглавничките на дивана, докато седеше там преди малко?
 Наведе се напред и разбута възглавниците, за да ги потърси, а междувременно гостенинът трескаво се заоглежда за някакъв удобен нечуплив предмет наоколо, до който можеше да стигне достатъчно бързо и, с който да нанесе удър върху противника. В полезрението му попадна металния прът, с който разбутваха дървата в камината от време на време, за да горят по-добре. С едно протягане на ръката го стигна и го хвана здраво, засили го към тила на навелия се и точно преди той да се обърне с усмивка, тъй като беше намерил търсеното, го удари  с такава сила, че го просна на дивана в безсъзнание.
 Повдигна го леко, като внимаваше да не събори нещо и да не изцапа, ТЯ мразеше да е мръсно и да се оставят петна. За момент се почуди какво да го прави, не можеше да го остави така. Наистина не знаеше дали иска да го убива, но той му Я беше отнел, не заслужаваше да живее, а и ако го оставеше жив щеше само да му се пречка, а и трябваше да побърза, Тя всеки момент щеше да излезе от банята. Така че извади целофана от джоба си и го обви около главата на лежащия, опъна го силно и зачака, трябваше му около минута, за да успее да го задуши напълно. Мъжът получи няколко тика и гърча, в опит да се добере до глърка въздух, но това, че беше в безсъзнание, значително улесни нападателя му, след минута вече си беше отишъл.
 Роби стана и захвърли настрана целофана, който беше целия в слюнка. Поизтупа се, взе ключовете си и ги пъхна в джоба на панталоните си, след което отиде в слабоосветения ъгъл на стаята, скри се в плътната сянка на палмата в саксията, която беше там и зачака.

      X

 Докато се къпеше обичаше да си пее, макар и не кой знае колко надарена с певчески способности, но някакъв шум смути песента й. Тя спря душа и се загърна с хавлията. Беше толкова горещо, че реши да остави водата да се стича по тялото й без да я бърше, така за по-дълго време щеше да усеща свежестта на душа. Отвори вратата и излезе от банята, не я затвори  умишлено, иначе вътре щеше да стане като в сауна, тръгна надолу по стълбите, като след себе си оставяше мокри следи. Слизайки по стълбите, усети познато ухание, пърфюма на Роби. За момент си помисли, че е тук и сърцето й трепна, но после се успокои с мисълта, че може би е остатъчен мирис от гостуването му преди близо час. И все пак уханието беше твърде силно, преди не го беше усетила толкова осезаемо, но какво можеше да прави той тук, нали бе казал, че ще я остави на мира, да живее живота си, както си избере.
 Стигна до всекидневната, влезе вътре и видя Питър да лежи неподвижно на леглото. Стана й смешно, той по принцип не спеше следобедите, но сигурно жегата го беше уморила, а и в този ден твърде много беше направил за нея, наистина не знаеше как би могла да му се отблагодари.  Доближи се до него, винаги е обичала да го гледа докато спи. Като малка обичаше, докато той спи да полага глава на гърдите му и да слуша как спокойно бие сърцето му, това толкова я успокояваше, че не й даваше да мисли за всички проблеми, които имаше. Реши да го направи и сега, щеше й се да се откъсне от реалността поне за миг.
 Наведе се и постави главата си върхху гърдите му, но те не се повдигаха, нямаше нито помен от звукът на туптящото му сърце. Изплашена, тя скочи изведнъж и не знаеше какво да прави, дишането й се очести и голяма стуя кръв нахлу в главата й. Той беше мъртъв, но как би могло да стане, кой би дръзнал да го убие в дома й, в собствения й дом. Една сълза се търкулна по бузата й, след нея втора и така цял порой. Падна на колене до него и зарида, не можеше да мисли, да се движи, краката й трепереха, цялата се тресеше от риданията. Приближи се бавно до лицето му и го целуна по челото. Не беше честно. Защо й отнемеха и последната радост в живота? Кой би могъл да бъде толкова жесток? И в този момент се в съзнанието й изникана един образ. Любовта. Само тази необуздана пакостница, безсърдечна кучка, малко дете, което си играе със сърцата на хората. Тези, които й харесват, оставя непокътнати и ги оставя заедно, но тези които реши, че не са достатъчно красиви, просто смачква, разбива на парченца като малка порцеланова касичка или хвърля на земата и стъпква с недоволно с краче, казвайки: „Ти не издържа изпита, не заслужаваш да живееш във наслада, раят не е за всекиго”... само тя можеше да й отнеме всичко чрез ръцете на една заблудена душа, която я обичаше с цялото си същество, но просто не знаеше как.
 Изправи се, треперейки и подсмърчайки, и тръгна към стаята си, за да се облече и да викне полицията. Какво друго й оставаше, освен да се примири, тя знаеше кой е виновника и макар една малка частица от нея да му прощаваше, останала част не можеше да превъзмогне загубата и търсеше виновник, изкупителна жертва. В този миг, сякаш от нищото се появи той, нарушителят на спокойствието Й. Той, разрушителят на целия Й свят, този, който я лиши от всичко свято, мислейки си, че така ще я притежава.
 - Всичко свърши, а? – каза той с далечен глас.
Тя не издържа, нещо в нея се пречупи, не можеше да продължава така. Светът около нея се завъртя с вихрена скорост, всичко се размаза, след което почерня и тя се изгуби е празнотата.

      XI

 Когато тя припадна, той не знаеше какво да стори. В първия момент се притесни за нея, изтича и повдигна полу - безжизненото й тяло и огледа главата й за кръв. След като не откри следа от такава,  я повдигна и я отнесе на стола, не смяташе да си прави труда да я преоблича, въпреки че желанието да докосва голата й плът и да я има за последен път го изгаряше отвътре. Огледа се наоколо, търсеше нещо, с което да я завърже. Не намери нищо подходящо в тази стая, за момент спря,за да помисли. В спалнята, там тя имаше въже. Когато се рагорещяваха прекалено много тя го завързваше за леглото, за да не прекалява с буйността си.
 Затича се нагоре по стълбите, знаеше тази къща на изуст.  Отиде в спалнята и отвори едно от чекмеджетата, там намери въжето. Докато се изправяше улови с периферното си зрение отражението си в огледалото. За момент се спря и се огледа, изглеждаше толкова... безсърдечен, някак странно уморен. Затвори очи, като силно притисна клепачите си. Не, той не беше такъв, не тряваше да е такъв, ТЯ беше виновна тя го направи такъв.  Прокара ръка през лицето си и преди да отвори очите се се обърна и тръгна към мястото, където я беше оставил.
 Когато я видя отпусната, беззащитна, лежаща, сякаш бездиханна, толкова невинна на стола, му се прииска да я прегърне, да я рзбуди, да й даде нужната закрила и да й обещае всичкото щастие на света, и... по дяволите, ако зависеше от него щеше дай го даде, но тя го отказа още преди да й бъде предложено. Приближи се до нея и за момент се почуди как да я завърже... не искаше да нарани нежната й кожа по никакъв начин, не искаше по нея да остават следи от въжето, не искаше да я боли, колкото и болка да му беше причинила тя. Наведе се над нея и започна да омотава въжето около тялото й и стола, знаеше, че хватката няма да е кой знае колко стегната, но тя така или иначе нямаше начин да успее да се измъкне без той да я види. Докато я завръзваше до стола усети слабия й дъх по врата си, толкова пъти го бе усещал, този дъх, тази нежна ласка, докато беше в нея. Тръпки го побиха, когато си спомни тези мигове, толкова много му се искаше да си ги върне, но не... вече нямаше връщане назад, непростимото беше сторено.
 Погледна към мъжа, проснат на дивана – беше започнал да посинява. След като я завърза, реши да я остави така, сама щеше да се събуди по някое време. Не мислеше сега да се занимава с нея, трябваше да реши какво да прави по нататък. Стана и се запъти към трупа, посегна към него, но когато се докосна до студената му плът, се отдръпна. Ледена вълна се плъзна по кожата му. „Толкова бързо ли изстиват?”, помисли си той. Посегна отново към него, трябваше да намери, документите му за самоличност, искаше да разбере кой в действителност беше този мъж. Престраши се и бръкна в джоба на панталона му и там ги откри. Кредитни карти, снимки, визитки какво ли нямаше вътре... най-сетне – шофьорската книжка. „Нека видим кой си ти в действителност, Питър Фоукс, прелюбодеецо!”, помисли си Роби с цялата злоба, която извираше от наранената му душа.
 Камерън!!! Фамилията му беше Камерън, Фоукс по майчина линия. Нима, нима той беше брат на... нима бе неин брат?!? Не можеше да е истина. Защо ТЯ го остави да си мисли, че има връзка с него?!? Защо го принуди да направи това?!? Не, ТЯ нямаше право! В изблика си на ярост той бе убил собствения й брат, ТЯ нямаше да му го прости, той нямаше да си го прости. Не трябваше да се държат по този начин с него, сами си го изпросиха.

      XII

Отвори бавно очите си, които досега притискаше с ръцете си. Започна да примига, за да свикне със светлината в макар слабо осветената стая. Главата му пулсираше, беше се изпотил и усещаше неприятната миризма, която излъчваше тялото му.
Извъртя глава и погледът му се спря на безжизненото мъжко тяло на дивана.. Усмихна се. „Заслужаваше си го, скапан кучи син!” – помисли си той, но след малко усмивката бе заместена  с израз на омраза – веждите му се събраха, а челото му, по което отново избиха струйки пот, се сбръчка. Вените по лицето му се напълниха с кръв и ясно се очертаха при слепоочията му. Погледна я и гневът в него се надигна отново с пълна сила. Задържа обезумелия си поглед върху нея – обмисляше какво да направи, вече беше стигнал твърде далеч, за да я освободи... нямаше връщане назад.
Ушите му бяха заглъхнали, но усещаше ускорения си пулс, тласъците на сърцето си, чуваше тежкото си дишане. Повдигаше му се. Не можеше да разбере защо тя беше постъпила така с него. Как беше могла да го изостави? Очите му горяха, бяха неестествено сухи, сигурно беше вдигнал температура, имаше чувството, че мозъкът му се вари в тенджера под налягане.
ТЯ му беше казала, че е неуравновесен, че връзката им я задушава и й трябва време да реши кое ще е най-добро за тях. Той не я спря, не й се възпротиви дори с една дума, просто кимна и я остави да си отиде, не отвърна на прегръгката й. Дори не се обърна да затвори след нея, имаше чувството, че ако помръдне или проговори целият му свят ще се срине, че ще умре на мига, а му се искаше да вика, да се моли. Беше забравил дори да диша.
 След това  я намери в прегръдките на друг и това го изкара извън равновесие, ако тя не си бе играла по този подъл начин с него нямаше да се стигне дотук. Нямаше да има наранени, но тя така пожела, тя започна играта и тя го накара да загрубее.
Вече от няколко часа Тя беше в безсъзнание, а той не можеше да открие разумен изход от тази ситуация. Скоро Тя щеше да се събуди  и щеше да направи нещата още по-трудни. Не можеше да я остави да го разкрие, не би могъл да живее затворен, по-добре да сложи край на живота си. Обмисляше и този вариант, но му се живееше, макар и без нея. Не знаеше що за живот би бил този, но ако тя не му простеше  и не поискаше да избягат и да заживетя отново заедно, въпреки всичко сторено, нямаше да има друг избор освен да се отърве от нея и от всички доказателства и да се покрие за известно време. Нямаше да му е трудно, нямаше да остави кой знае какво след себе си, дори апартаментът не беше негов.
 Заби поглед в земта, не издържаше на напрежението. Знаеше,че ТЯ едва ли го чува, а дори и така да беше едва ли иска да го слуша, но не можеше повече да държи всичко това в себе си.
- Защо, мила? Просто ми кажи защо. Наистина не знам къде сгреших, с какво те отблъснах от себе си, дума ли беше или постъпка? Изпусната въздишка, не те ли обичах достатъчно? Как така превърнахме любовта в оръжие, което ни разделя един от друг? Чаках те толкова дълго време, чаках да дойде този момент в който ще намеря жената, с което искам да прекарам живота си. Щом  осъзнах, че това си ти, не исках да те пускам да си отидеш, не исках да те изпусна от поглед дори за минута, ти беше моята искрица в живота, пътеводната ми звезда, а виж до къде ме докара. Тази любов ме погуби, превърна се в погребение...
Някакво движение до него го накара да прекъсне самопризнаието си. ТЯ се съвземаше.

     XIII

Започна да се връща към реалността, имаше чувството, че излиза от черна дупка, в която е била с векове. Главата й сякаш щеше да се пръсне, изведнъж я засипаха толкова много мисли, които до сега сякаш бяха потънали някъде на дъното на загубеното й съзнание. Леко надигна клепачи, за да види къде се намира. Съзря пред себе си на няколко крачки разстояние Питър, лежащ безжизнен на леглото и Роби седящ на земята, хванал главата си с двете си ръце. Уплаши се. „Значи все пак всичко това е истина” , помисли си и преглътна. Опита се да помръдне,но беше завързана. Похитителят още не беше усетил, че тя е в съзнание, така че реши да изчака, да помисли, може би щеше да намери начин да се измъкне без да пострада. Отново отпусна глава и зачака.
В един момент неочаквано той започна да говори, не беше сигурна дали той знае, че тя е в съзнание, но не показа с нищо, че е така и продължи да го слуша безучастно. Някои от думите му я нараниха. Осъзнаваше гешката си, но не можеше да си обясни защо я обвиняваше за всичко. Нима тя беше чудовището, което уби брат й? Нима тя го ревнуваше през всички тези месеци. Най-накрая реши да го прекъсне.
Размърда се, искаше ясно да покаже, че идва на себе си, така че леко изпъшка, ако не визуално, то поне слухово той да забележи. Настъпи тишина. Той обърна почервенялото си лице към нея. ТЯ отвори очи и го погледна безизразно.
- Съжалявам, не знам дали тряваше да чуя това, което каза, но без да искам го направих.
 Той се сепна. Не очакваше,че тя е била в съзнание. Колко ли време го е чакала да предприеме нещо, а той не беше усетил. Умората и напрежението си казваха думата.
 - За теб беше предназначено, да – започна. – Но в интерес на истината, не очаквах да го чуеш.
 Ръцете му трепереха. Не можеше да си обясни каква е причината. Отново го заля вълна от студена пот. Какво си въобразяваше? Че от няколко топли приказки ТЯ ще се размекне и ще му прости. Не, дори и той не беше чак такъв глупак. Беше отклонил погледа си от нейния: голямо усилие му костваше да го задържи за дълго върху лицето й.
 - Хубаво беше започнал. Искам да чуя и останалото, което щеше да кажеш. В крайна сметка няма къде да избягам нали така, нищо не ми коства да чуя твоята версия за случилото се.
 Учуди се на леденото й спокойствие. Той беше човекът, който преди броени часове бе убил хладнокръвно собствения й брат, а тя се държеше сякаш беше направил някоя дребна беля и го оставяше сам да избере наказанието си. Почуди се дали има смисъл да се унижава, като й признае всяко едно чувство, което измъчваше душата му през последната седмица. Не му трябваше много време да реши, нещо дълбоко вътре в него му подсказа, че няма какво да губи, вече беше изгубил всичко.
- Случвало ли ти се е да обичаш толкова много някого, че да не можеш да си
представиш света без него?
 Погледна я. Тя не отговори, просто кимна леко с глава и го подкани да продължи нататък.
 - Щом е така значи ме разбираш, поне до някъде. Мислех си, че с тази раздяла ти просто изпитваш любовта ми, мислех си, че като си те върна това ще заздрави връзката ни. Копнеех да усетя ръцете ти в моите, да почувствам отново топлия ти дъх по кожата си, да вкуся сладостта на устните ти, да чуя нежния ти глас, шепнещ ми на ухо, но това са били само заблуди. Ще кажеш, че това не е причина да постъпвам по този начин, че не е извинение за постъпката ми, но щом те видях в прегръдките му, целият ми свят се срина, не можех да позволя просто така  някой да те отнеме от мен, без дори да се опитам да си те върна. Но ние сме си същите, може би не така млади, но все още ни е страх от силата на лобовта, изгубени сме сред вълните на живота и няма лек за болката ни. Може би си на мнение, че любовта е просто наслада и мъка, плам и лед... просто един оксиморон, с който рано или късно се сблъскваме и трябва да сме готови да го изгубим във всеки момент, така че трябва да живеем миг за миг, ден за ден и да й се наслаждаваме докато я имаме. Да, но това разбива сърцето ми на хиляди пърченца и едно извинявай не може да му върне цялостта, не мога да го залепя с лепило, а дори и да можех, без теб една частичка от него щеше да липсва, а знаеш ли празнотата как боли?
 Спря, може би за да си поеме дъх, може би за да види реакцията й. Не я гледаше, не можеше, не искаше. Мислеше си, че ако я погледне няма да успее да сдържи сълзите, напиращи в очите му. Сърцето му биеше бясно. Никога не си бе представял, че ще чуе такива думи от собствената си уста. Някаква огромна буца беше заседнала в гърлото му, не можеше да прдължи. Вдигна поглед и я видя. Тя... Тя... ТЯ ПЛАЧЕШЕ. Не ридаеше, не издаваше нито звук, сълзите сякаш сами, без разрешение се стичаха по бузите й и мокреха бледото й и все пак невероятно красиво лице. Тя просто не можеше да ги спре. Какво ставаше? Каква беше причината за сълзите й, нима думите му значеха нещо за нея, нима бе успял да се докосне до сърцето й, въпреки всички грешки, които допусна? Нима бе толкова лесно? Не се сдържа, отиде до нея и започна да бърше сълзите й с грубите си длани, целуна я по челото. В погледа й откри топлота, предишната топлота. Нима я бе спечелил отново? Сърцето му трепна от искрицата надежда, вълна от спокойствие заля цалото му същество. Тук ли беше края на мъките? Защо не се бе сетил по-рано, така всико щеше да е по-лесно, но тя нямаше да иска да го изслуша. Целуна я леко по устните, тя не се отдръпна. Усети соления вкус на сълзите й и това го накара да я обикне още повече, тя плачеше,защото бе осъзнала, че все още го обича, тя плачеше, защото искаше да е с него.
 - Недей, моля те – каза, като взе лицето й в шепите си и го повдигна, за да го погледне в очите. – Всичко ще бъде наред, нали така? Няма от какво да се боиш.
 Тя задържа погледа си върху неговия, не знаеше какво да стори. Думите му звучаха толкова истински, толкова силни и горещи. В един миг забрави за мъртвия си брат, лежащ на метър от тях и й се прииска просто да притисне Роби до себе си и да забрави за цялата болка и страдание, които беше преживяла, днес, по време на връзката им, през целия си съзнателен живот. Той не беше чудовище, просто я обичаше прекалено много и не знаеше как да й го покаже. И все пак... брат й бе мъртъв. Обърна поглед към трупа му.
- Роби аз... – започна да подсмърча. - Аз... аз те излъгах. Питър...
Той сложи ръка на устата й, подсказвайки й да спре до тук.
- Знам,че той не ти е бил любовник, за нещастие твърде късно го разбрах.
Показа й шофьорската му книжка. Още няколко сълзи се търкулнаха по лицето й.
- Какво ще правим? Не можем да го оставим така.
- Не се тревожи – поде мъжът, като прокара пръсти през косата й. Това го накара да
настръхне от удоволствие. – Имам нещо наум. Няма да има проблеми с това, стига да си с мен и да си държиш езика зад зъбите. Нали така, мила?
 Целуна я по челото и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му с такава и кимна с глава.
- Сега ще те развържем и всичко ще бъде наред.
Целуна я по устните. Наведе се над нея и започна да отпуска пргръдката на въжето. След като го махна изцяло я прегърна, като внимаваше да не я нарани по някакъв начин. За нищо и никой не се борил толкова настървено освен за нея, не можеше да си позволи да я загуби отново. Чувството, че отново я има в прегръдките си, го изпълваше с радост, каквато не бе изпитвал никога преди. Не можеше да й се нарадва. Отпусна прегръдката си и й помогна да се изправи на крака. Първоначално й беше трудно да го направи, защото припадакът и времето прекарано в онази черна дупка на съзнанието й я бяха изтощили напълно.  Роби отиде до кухнята и напълни чаша с вода. Поднесе й я, даже й помогна да отпие. Струваше му се много отпаднала, а в този миг толкова много я желаеше. Оставиха чашата на масата и двамата седнаха на земята. Не говореха. И двамата не искаха да прекъсват мига с приказки, знаеха, че няма нужда от тях, разбираха се с погледи. Между тях сякаш прелитаха искри, дали беше страст или нужда от прошка, от изгубената близост, нямаше значение, важен беше мига.
ТЯ се приближи към него, започна да го целува. Сложи ръката му на кръста си, след което я придвижи надолу към стегнатото си дупе, още по-надолу към бедрата, между тях и го остави от там да прави каквото пожелае с нея. Леко го побутна и го накара да легне бавно на земята. Наведе се над него, като не спираше да го целува. Прокара ръка по гърдите му, леко го драскаше с нокти, знаеше,че това го подлудява. Свали ненужната хавлия от себе си и я захвърли настрани. Тялото и беше потно и блестеше, отразявайки последните лъчи на залязващото слънце, процеждащи се през прозореца. Продължи да движи ръката си надолу, докато не стигна връхната точка, помасажира го леко, до него усети още нещо твърдо в джоба му и го остави в очакване. Насочи ръката си, към новооткрития предмет и бръкна в джоба, напипа го и го извади. Ключове, това бяха неговите ключове. ТЯ се усмихна.
Прокарвайки един от ключовето по тялото му, започна да се връща нагоре към гърдите му. Усещаше, възбудата му, знаеше,че в този момент е неустоима за него и това я караше да чувства превъзходството си. За момент откъсна устните си от неговите и леко се надигна над него. При вида на гърдите й, той изръмжа от удоволствие. Тя се усмихна.
- Така и не разбрах защо са ти толкова много ключове.
Той не отговори, не намираше смисъл да отговаря на закачката й в този момент. Искаше да я има тук и сега, без повече увъртания. Оставяше я да поиграе нейната си игра, но не мислеше да удължава агонията си. Тя отново се наведе към него и започна да го целува по врата. Бавно с език стигна до  ухото му, леко го захапа, страстно вкара езика си вътре в него, след което някак подигравателно прошепна: „Грешка!” .
Без предупреждение или видима причина ТЯ яростно започна да забива ключа във врата му. Кръвта му я оплиска, но това не й направи впечатление, просто искаше да се избави от него, искаше да унищожи това чудовище. Той беше разрушил живота й, беше убил брат й. Не можеше да го остави да живее, не можеше да остане безнаказан и тя трябваше да внесе правосъдие тук и сега. Отвращаваше се при мисълта той да проникне в нея отново, но опита й в симулирането през цялото това време й се оказава от голяма полза. „Умри, копеле!”, изкрещя на ум тя, след последното забиване на ключа. Захвърли го в страни и зарови лице в ръцете си. Кой беше чудовището сега?!?
 Роби изпадна в шок. Защо го правеше? Нали се бяха сдобрили? Всичко беше толкова хубаво, тъкмо нещата се наредиха и тя разби сърцето му отново. Гърлото му се напълни с кръв, усещаше как живота си отива от него. Не можеше да я разбере, може би той отново бе сбъркал, може би той беше виновен, а дори и да не беше, какъв би бил смисъла да я обвинява. Той й прости, прости й за всичко, тя го притежаваше, щом искаше нека го заличи, нека любовта му умре с него. Последна глътка въздух, последен тласък на сърцето, последна мисъл – ТЯ.
- Обичам те.
Шепот. Струя кръв избликна от гърлото му. Тишина. Една сълза, успяла да избяга от
собствения си затвор, се търкулна предателски по бузата му и се изгуби, последната капчица любов.