21.07.2009 г., 8:21 ч.

Цигарен дим над рая 

  Проза » Разкази
1159 0 4
8 мин за четене

 

 

Ц И Г А Р Е Н     Д И М    НАД    РАЯ

 

 

 

           Слушай сега за осите:

           Една сутрин още по тъмно отиваме с Митака на риболов и той, отвързвайки  лодката, ми казва да не го гледам за лудо, а да скрия добре храната в някоя цепка между скалите, за да не я изядат гларусите. И да си отварям зъркелите да не се намокри храната, че  да има  и ние какво да ядем, когато престане сафрида да кълве.

           Аз тръгвам нагоре и откривам една бая широка цепка в скалите, слизам в нея и след малко съзирам това, което ми трябва - една подходяща ниша.  Навеждам се, за да затуля добре храната, но без да искам съм се отрил в едно пило на оси и чувам по едно време ддзззззззжъъъъъъ… а съм само по бански - това става на юг, след Райския залив, под Германката  - и изведнъж чувствам на гърба си, а и навсякъде, да ме накацват оси. Захвърлям плика с провизиите  и веднага давам луд спринт към водата.  Митака ме гледа учуден и ухилен ме пита от лодката:

           -   Какво ти става, бе?  Защо тичаш като щур?

           А аз му  викам:

-         Помагай!

           Той ми намига:

-         К`во да помагам?

           Крещя му:

-         Спаси ме от осите!

          А той се хили:

-         К`ви оси бе?

          Насочвам се тичешком към него и се дера:

-         Гледай по мен и над мен!

          Митака се взира към мен и моментално прави една чайка* от лодката в 

морето, а след секунда и аз съм вътре в спасението - под водата. Минава  доста

 дълга минута и двамата си подаваме страхливо главите, ослушваме се и излизаме на сушата, на скалите.    

          Митака ми казва поучително, махайки от себе си мокрите дрехи:

-         Голям късметлия излезе. Добре, че е още рано сутрин и е студено. Сега

осите са лениви и сковани от студ и още не могат да хапят, но ако беше към обяд, щяха целия да те изядат за нула време и щеше да се прецака риболова.

          А аз бързам да му отговоря:

-         Ами ти бе, като ги знаеш така добре тия работи, защо първи се мушна във

водата? Барабар с дрехите, а?  Нали осите не хапели по това време…. 

          И се запревивам от смях, а на Митака зъбите започват да тракат от студ и той бързо се захваща да  съблича мокрите си долни дрехи. На мен ми става по-студено, като чувам как  зъбите му все по-силно тракат и откривам, че и моите започват да

потракват. Студено ми е, та ми се плаче, но не мога да спра да се хиля.  Паля цигара, а Митака чисто гол, изцежда старателно одеждите си и ги реди да съхнат на една скала. Обръща се и ме запитва заядливо:

-         К`во толкова се хилиш кат ненормалник?

            Започва да кляка и да ръкомаха с ръце, та да се стопли. Повече не ми обръща внимание. Аз продължавам да се заливам от смях, тютюневият дим изведнъж нахлува в мен някъде накриво и се задавям. Кашлица ме затриса, но продължавам усилено да се хиля на гледката пред очите ми, в която Митака на фона на морето, кацнал на  скала като самотен огромен и оскубан гларус, а зад него  розовата далечина бавно настъпва, прави гимнастически упражнения чисто гол. 

           Той вече не ме издържа - смехът ми го дразни. Затова ме поглежда  учудено, прави се на наивник и ме атакува с въпрос така, между другото:

-         Да не ти е станало нещо от студената вода, а?  Та да си превъртял

докрай?

           Аз вече, подскачайки и неудържимо  превивайки се от смях,  го контрирам:

-         А познай сега къде са ти дрехите, бе? 

 

 

          Той се оглежда за дрехите си и ги вижда във водата. Току-що една вълна ги е забърсала и ги е свалила в морето, а те бързо поемат към дъното. Митака, без да се замисля, веднага  прави нова чайка, за да ги спасява.

          Аз вече нямам сили да се смея, само кашлям, докато излиза един гаден черен налеп от дробовете ми, изплювам го зад мен и виждам Митака да излиза, победоносно държейки дрехите си високо, а от тях да шурти вода по главата му и пак се хиля на воля от сърце по детски, точно като ненормалник.

          Гот ми е, защото се чувствам освободен и се кефя, и то страшно много, и то по никое време в тази ранна септемврийска сутрин. Не знам защо, но внезапно си спомням за думите на баба ми, че "много хубаво не е на хубаво", ама така, набърже, защото чувам жаловития глас на Митака, премръзнал и подскачайки върху скалата да ми казва омърлушено и виновно, че си е загубил джапанките във водата и за трети път набързо изпълнява още една чайка във водата.

          Е,  аз не съм чак толкова гадно копеле, затова веднага повтарям след него  гмуркането, за да му помагам в търсенето на скъпоценните джапанки и го настигам под водата. Чак тогава забелязвам, че стискам в дясната си ръка Викторито, цигарите де. Но вече е късно и ми призлява и причернява. Митака под водата ми се усмихва - знае си той, че няма да го изоставя - и сочи наляво, а сам поема надясно по дъното на заливчето. След малко откривам една жълта  джапанка, хващам я, оглеждам се за втората, въздухът не ми стига, загребвам нагоре към кислорода и подавам глава над водата. Митака, държащ в  ръка  жълта джапанка над водата, плува на място и ме чака, усмихва ми се пак,  и двамата премръзнали, но доволни, загребваме към скалите.

           Излизаме, ама вече не ми е до смях, защото цигарите си отидоха и няма да има онзи кеф, когато сафрида ще почне да кълве като луд, а ти започваш да вадиш само пълни чепарета** с извиващата  се сребриста риба. Запалената  цигара виси в устата  и ти нямаш време да я махнеш, а само подръпваш по-леко и изпускаш през носа, мръщейки се, а тя дими и цигареният дим  ти влиза в очите и те сълзят, но на тебе не ти пука от това, защото ти е гот, че сафрида кълве като пощръклял и друго не те интересува, защото другото го няма, макар и временно.

 

          Слънцето яко те напича и препича, искаш да си намокриш лицето, пие ти се вода, но точно сега нямаш време за тия екстри и само вадиш пълни чепарета. С желязна маска на лицето, без да показваш емоции, като стар рибар тръскаш сафридите и ги откачваш от куките да падат в лодката, като внимаваш да няма между рибата някой дракон***. Внимаваш също да не си закачиш пръстите силно в някоя кука, че много боли, ако се забие надълбоко, но боли още повече, когато я изваждаш от пръстите си.

          И чак когато, пушейки, почувстваш вкуса на филтъра, изплюваш го с маниер, фаса де, в морето подобно на някой стар морски вълк и ти е толкова доволно и леко, че ти идва да литнеш и да крещиш. Горд си със себе си от това, което се случва в морето и от това, което правите с Митака в пълно мълчание, нарушавано само от тихия говор на морските вълни и от постоянния припев на уловения сафрид, блъскащ се по дъното на лодката.

           Вътре ти е толкова хубаво, ама вътре в теб, там, където ти е най-на дълбоко и  разбираш, че току-що си преминал през чистилището без да усетиш, и то си го преминал успешно, затова сега се чувстваш като новороден и ти е волно и весело на душата и с очи попиваш всичко. Изведнъж ти светва, че си в рая - заедно с Митака и  лодката. И всичко около теб, което виждаш, помирисваш и чуваш, е райски вълшебно. Пленен си от гларусите и чайките и скалите, от суровия морски аромат и розовата светлина на изток.  И се кефиш най-вече от това, че си в центъра на такива истински мъжки работи, и участваш напълно наравно в сюжета  с Митака, защото Митака е по рождение баш морски, местен и всепризнат за един от най-добрите рибари в Созопол.

 

            Та затова говоренето в тази вече свещена  обстановка е направо богохулство и разваля удоволствието от това, за което си мечтал цяла година в мръсната София.

 

           Но с две думи - цигари няма.

           Оглеждам се да открия поне кибрита някъде и виждам гларусите, разкъсали найлоновата торба, да ядат прибързано хляба ни, и сиренето ни, и шпека ни, и доматите и краставиците. Само пликчето със сол и минералната вода са оцелели.

           Стъжнява ми се. Посочвам на Митака изчезващата ни храна, той разбира всичко, започва да завързва обратно лодката, опасва около бедрата си един мръсен, но сух парцал. А аз събувам мокрите бански, изцеждам ги и се опасвам с един пешкир около кръста и двамата тихо, пристъпвайки като индианци, с такъмите в ръце, един зад друг, поемаме нагоре, към москвича,  и се прибираме в Созопол преди изгрев слънце тихомълком, така че никой да не ни види и да станем за смях.   

         

 

 

           Лягаме  в леглата, но след минута Митака става,  излиза и се завръща отнякъде в ръце с две родопски одеяла, хвърля ми едното и сам се загърбва във второто.

           Заспиваме. Аз сънувам, че сме в голямата  вода с Митака и вадим сафрида, който кълве като пощръклял, пускаме и вадим пълните чепарета, а цигареният дим ми пълни и дразни очите, но на мен не ми пука от това, защото

 

=========================================================

* Скок във водата с главата надолу и  разтворени ръце.

** Способ за ловене на риба в морето, обикновено с 10 кукички на края на влакното.

***Подобна на попче и бяла като сафрид риба, но с отровни шипове на гръбната перка.

© Емил Константинов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, Созопол имах,толкова лета. Митко, с който плувахме по сума ти морета, и който си отиде на 42, имах. Е, там, на Германката ходих с Кирчо веднъж. Дигнахме се от Слънчев бряг. Жените ги оставихме да спят. Кирчо си беше рибар от класа. Но нищо не наловихме. А в Слънчев бряг се напъвахме две сутрини подред, преди изгрев слънце. И пак нищо. После и Кирчо пое, на 57.
    Готино си беше! Поздрави !

  • Евала Емо! Дай и нещо непознато (вече е време).
  • Близко ми е това. Има места и дни в които няма условности. Естествената простота на живота.
    Харесва ми разказа ти, както ми харесва самия живот.

    Поздрави!
  • Това са моментите от живота, които те карат да не се питаш защо живееш. Много живот има в този разказ. Хареса ми. Поздравления.
Предложения
: ??:??