8.07.2020 г., 13:47 ч.  

 CO-вид – 22. Райската ябълка 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
641 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
12 мин за четене

   От другата страна на вратата се дочу едва доловим звук от тромпет. Седемте тихи ноти се разнесоха сякаш отдалеч, като безплътна сянка на сребърен дух, ако, разбира се, сенките биха могли да бъдат изградени от звук.

                                     Филип Хосе Фаримър „Създателят на вселени“

 

                                    Във всяка райска градинка се крие по някоя змия.

                                                       Джак Чокър „Лилит: Змия в тревата“

 

                                                                                                Свят Миден

 

  „Алибей не довърши четенето на Свитъка с историята на Миден, трябва да го допиша“, си каза Мирабела и се настани пред компютъра:

  „Посърна и опустя райската градина, след като хората и другите същества напуснаха Миден. И нямаше вече ветрове и бури, нито сняг и дъжд, и заспаха вулканите под повърхността на земята, морските вълни се укротиха, изчезнаха пустините, а полюсите се покриха с вечен лед, който запълзя на юг и заплашваше да завладее целия Свят. Дървесата в Градината олисяха и вече не даваха плод, защото Изворите, които ги насищаха с влага, бяха пресъхнали.

  И видя всичко това Създателят и реши, че не е добро. И съжали се над загиващия първосъздаден Свят Миден и му назначи пазители, които са и пишещи Книгата, и нарече ги …“

  Мирабела изтри потта от челото си и си повя със саморъчно направеното ветрило, което бе украсила с изображения на цветя, птици и усмихващи се муцунки.

  „Много горещо стана тук!“, си каза тя и плъзна поглед по белоснежните тапети на стените, прорязани от синкави като разклонени вени жилки.

  От прозореца на стаята ú струеше светлина и всичко наоколо изглеждаше някак различно – по-ярко,  по-жизнерадостно.

  Тя погледна небесносиния таван със златист полилей, пода в тъмносиньо – като морска вълна пред буря, резедавата тапицерия на дивана и табуретките в ъгъла, полираната мраморна масичка в средата, стъпила с извитите си позлатени крачка на тъмнозеления персийски килим, репликите на антични гръцки вази на полицата до компютъра и отсрещната стена, цялата в рафтове с наредени като войници книги.

  „Защо ми се струва, че стаята ми е някак друга, откакто Габриел беше тук?“, се зачуди писателката и като в просъница, само за миг, в съзнанието ú се появи мрачна, усойна стая с оскъдна мебелировка –  с овехтели кремави тапети на оранжеви ромбове, толкова пожълтели, че шарката им почти не личеше; с масичка от черешово дърво – с петно от изгоряло в средата,; с два стола, единият – със счупена облегалка, а другият – нестабилен, с клатещ се крак;  с два рафта с книги и  старичък лаптоп на бюрото в дъното.

   „Това моята стая ли е? Беше?“, Мирабела се отърси от видението и си каза решително:

  „Явно съм се преуморила, а тук е прекалено горещо. Ще изляза да глътна малко въздух.“

  На сенчестия булевард пред кооперацията беше шумно и оживено. Майки с деца се разхождаха край фонтана с лировото дърво или седяха под сенките на магнолиите пред Дома на изкуствата. Малки велосипедисти прелитаха по велоалеята към парка „Почивка“ и разноцветните им каски проблясваха на слънцето.

  Мирабела заобиколи фонтана, погали един малчуган по рошавата глава, усмихна се на майка му и продължи по алеята с чинарите и смърчовете към вътрешността на парка.

 Изгърбените стволове на  дърветата бяха покрити с възли и чепове като тела на старци, превити от тежестта на годините. Статуята  „Целувката“ в розариума се белееше в дъното, но Мирабела не се спря там, а се отправи покрай алпинариума към езерото с лилиите. Седна на една пейка и се вгледа в тъмната вода и белите пламъчета на цветята, които сякаш плуваха сред сенките на брезите, обкръжени с кохорта бледозелени листа. Дървото отсреща имаше лъскава тъмнозелена корона, а сред клоните искряха яркооранжеви плодове, някои от които току-що започнали да се наливат със сладост – някъде далече горе, под синеещия небосвод – примамливи и недостижими.

  „Райската ябълка! Цъфти и плоди през цялата година! Обичам да идвам тук!“, си каза писателката и погледна към черната котка, която се прокрадваше покрай брега на езерцето към важно и безгрижно разхождащите се гълъби. Сред тях имаше и един снежнобял.

  „Във всеки Свят и на всяко място в него има една райска градинка. И една змия. И винаги трябва да се прави избор.“, въздъхна тя.

   И пак за миг светът край нея се люшна, потрепна и тя видя същата тази пейка и себе си, седяща в притъмнелия внезапно парк. Небето беше мрачно и унило, покрито с буреносни облаци, листата на дърветата бяха покрити със слой прах, стволовете им бяха полуизгнили, а на райската ябълка отсреща нямаше плодове. После всичко се покри с мараня и изчезна.

   „Аз ли бях това? Райското дърво наистина ли е тук, в парка? “, развълнува се Мирабела. „И защо плачех?“

  Тя стана рязко от пейката. Наистина беше прекалено горещо. Трябваше да се разхлади.

  „Ще ми се да поплувам, но в езерцето с лилиите е забранено. Басейнът не работи, в ремонт е. Не си взех колата. Ще трябва да се разходя до Стената.“

  Тя подскочи във въздуха, разтвори прозрачните си, ефирни криле и полетя към язовирната стена. Пътьом докосна върха на райското дърво, откъсна една ябълка и я захапа нетърпеливо.

  „Примамливо – да, но не и недостижимо!“, засмя се звънко тя, помаха на майките, на децата, щъкащи или прехвърчащи насам-натам из парка с мънички, лъскави крилца на гърба, направи рязък завой, за да избегне срещата с велосипедист, на който му беше омръзнало да кара по земята, и оставил велосипеда на „веловръза“, се беше вдигнал във въздуха.    

  Мирабела помаха на стареца, хранещ гълъбите, и се огледа за черната котка, но тя беше изчезнала.

  След около час писателката се върна вкъщи, свежа и пълна с нови сили. По малките ú, изящни крака светлееха сребристи слюдени косъмчета, все още мокри.

 „Люспите от опашката винаги изчезват последни – това е един от недостатъците на плуването. Но пък е толкова весело!“

  Девойката  се погледна в масивното бронзово огледало.

  „Ех, Мирабела, дифузията и любовта започват да ти размътват мозъка. Ето че и с криле се сдоби. И с рибя опашка. Само рога ти липсват!“

  Тя пак се засмя и крилете зашумяха на гърба ú, хвърляйки прозрачни сенки на отсрещната стена.

  „Хубавички са ми крилете. И хрилете също. Харесва ми да съм русалийка!“

  Седна пак пред компютъра и продължи изречението, което беше оставила недовършено:

  „И съжали се Създателят над загиващия първосъздаден Свят Миден и му назначи пазители, които са и пишещи Книгата, и нарече ги русалии и русалийки, те са и от рода амфибии. /Но не амфибрахии!/

  „Това пък последното защо го написах?“,  зачуди се за пореден път тя, но не изтри написаното, а продължи:

   „И имаше пак в Света Миден от всичко по малко, както по времето на хората – добро, зло и безразличие.

  Който има ухо, да чуе: седем са смъртните грехове и седем са първенстващите ангели, на които ще бъдат връчени Чашите в последните дни, за да се изпълни волята на Създателя.

  Световете пък са безброй, колкото са решенията на смъртните, които ги населяват. И разпростират се – в посока нагоре, към добро, в посока надолу, към зло. Светът Миден е един и той е неутрален, което е и Нула.“

                                                              

                                                            Сега съм цвете, облак, вятър,

                                                            дърво, усмивка, птиче

                                                            и малкото, добро момиче

                                                            със кръв страни и кожа – сняг.

                                                            Сега съм чернокоса фея

                                                            с криле, на слънцето искрящи,

                                                            и вплитам в приказки изящни

                                                            наивната си мъдрост на дете.

                                              М. Димитрова

 

                                                           Свят Гама, Ухан, февруари 2020

 

  „Дифузията може да бъде положителна, отрицателна или неутрална. Същото важи и за Световете, възможно е смесване и проникване както на злото, така и на доброто, както на положителното развитие, така и на регреса“, написа Тай Уанг във файла със заглавие „ Теория на Хаоса – практическо приложение“ и се облегна на стола си в размисъл.

  – Татко, ела да вечеряш, стана късно! Вече освободих болногледача – Юймин незабелязано беше влязла в стаята и стоеше зад гърба на Тай.

  – Оставил си ножа в кутията за хляб. Много дълго го търсих. И защо капките ти за очи са при лепилото? Шишенцата си приличат, може да ги объркаш.

  – Не знам, дъще, нещо не е наред с главата ми. Знаеш, че забравям разни неща. Трябва да поговоря с теб. Трябва да ти кажа… Важно е!

  – Добре, татко, но първо ще вечеряме. Иначе пак ще те заболи стомахът. Хайде, после ще ми разкажеш.

   Старецът наведе глава и покорно тръгна след дъщеря си, която грижливо го наметна с жилетката, подарък от Джиа за 50-я му рожден ден.

  „Ех, Джиа, ако беше тук, всичко щеше да е много по-лесно“, си каза за кой ли път през последните месеци Тай и изключи компютъра. Но не забеляза, че зеленото око на лампичката светна след миг и машината зажужа, което означаваше, че се включва отново.

                                                                                                            /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=hmoBUUD6j6w

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??