21.08.2020 г., 22:08 ч.  

 CO-вид – 39. Примката на враждата 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
1303 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

                                                Тялото ти е горещ шоколад –

                                       димящо вълшебство,

                                       мирише на детство.

                                                     М. Димитрова

                                         Залата за наблюдения, Спиралният ръкав

     

  Координаторът се появи внезапно и без предупреждение. Обикновено викаше в кабинета си диспечера или Габриел като старши наблюдател или четеше доклади. Явно сега беше решил да направи лична обиколка в Залата.

  Застана зад гърба на архангела, който му кимна и продължи да работи. Координаторът наблюдава известно време сияещото Същество, свещенодействащо пред екрана. След малко Габриел натисна „ентер“ и започна да следи безкрайната редица от цифри и думи, които се изнизваха бавно надолу.

  – Е, има ли вече междинни резултати? – наклони се Координаторът и също се вгледа в преминаващите символи.

  – Засега върви добре – каза Габриел. – Световете започнаха да се синхронизират. По-рядко се наблюдават разклонения на съдбите. Аналозите навсякъде започнаха да действат почти идентично.

  – Линиите все още ли водят към Армагедон?

  – Да, и още по-определено. Явно битката няма да бъде избегната. Силите са почти равностойни.

  – Какво стана с пожара в Мелник?

  – Проверихме испанската линия, но тя се разклони на множество по-незначителни и изчезна. Няколко взрива на газови бутилки тук-там, единици ранени и малко материални щети. Но е възможно възникване на ново огнище. Затова ще наблюдаваме.

  – В Испания са „Прилепите матадори“, внимавайте да не пропуснете нещо.

  – Да, футболната линия се проверява в момента. Заради посланика на Фейсбик. Както и „замъците“, заради Персефина. Те са първоизточниците. Първата група семантични ядра включва „пристанище“, „ зърно“, „бей“, „Близък изток“ – заради появата на Жълтия жерав. Жълтото е цветът на Близкия изток. Бей е съставна част от Бейрут. Локализирахме мястото. Остават „замъците“ и „вятърните мелници“. Вероятно ще има „ехо“ – второ подобно събитие малко по-късно, малко по-далече и в по-малък мащаб. Нещо като дублираща вълна. Пак ще е свързано с огън и вода. Мирабела вече написа за това в Книгата.

  – Като каза Мирабела, говори ли с нея?

  – Още не съм, но смятам скоро да я посетя.

  – Добре, дръж ме в течение. Тя е един от нестабилните фактори, всички Пишещи Книгата са такива. Трябва много да внимаваме. И вижте там Холандия с дигата и вятърните мелници, както и Дания. Нещо със статуята на Малката русалка ми се върти в главата. На Кефалония до дорийския фар също има мелница, проверете и това. И уточнете пак думите ядра! Една грешка и отиваме вместо в Мелник, в езерото Мелисани! Вижте „шоколадовата вълна“ –  преди няколко дни в Швейцария се е разпиляло какао заради повреда във вентилацията на фабрика за шоколад. Имало е силен вятър. След разлива по улиците на Верл в Германия преди няколко месеца, това е вторият случай. Може да е фронт на „вълна“. И защо Мирабела се спря на името „Кафявата детелина“ за брошката на знанието? Помня, че се колебаеше между това и „Шоколадов космос“.

   – Звучеше ú прекалено „кулинарно“ и затова – несериозно.

   – Но това цвете е по-подходящо, струва ми се. Другото е жълто-кафяво. Вижте и латиноамериканската линия, шоколадовият космос е от Мексико. Прегледайте събитията непосредствено след разлива във Верл, дали има нещо, свързано с Латинска Америка и по-специално с Мексико. Добра работа, Габриел! Продължавай!

  Координаторът потупа по рамото архангела, поразходи се още малко из Залата, поговори с някои от другите наблюдатели и след около десетина минути си тръгна.

  Габриел разсеяно отпи глътка амброзия от димящата чаша до него и продължи с изчисленията.

 

                            Храмът Кху Конгси, Малайзия, Свят Делта, 20-ти век

 

  – Дун, стана късно, прибирай се!

  – Още малко, татко, моля те! Още съвсем мъничко!

  Шестгодишният малчуган показа с кутрето си колко още мъничко иска да поиграе футбол с децата на игрището край храма.

  – Отборът ще остане с един играч по-малко и ще ни бият! Моля теее!

  – Дун, знаеш, че не може! Пък и ти си най-малкият в отбора, само ще им се пречкаш – Алибей разроши косата на сина си и го щипна шеговито по зачервената бузка.

  – Не е вярно! – нацупи се малчуганът. – Аз днеска вкарах гол – истински шедьовър!

  – Шедьовър? – засмя са Алибей. – Знаеш ли какво е шедьовър?

  – Знам! – каза уверено Дун. – Размазана картина.

  – Да, може и така да се нарече. Хайде, Донгтиен, знаеш, че е време! – каза строго Алибей, хвана за ръка сина си и го поведе към прохладната вътрешност на храма.

  Момчето повече не възрази – щом баща му го нарича с цялото му име, значи работата е сериозна и не може да бъде разубеден с нито един от многобройните детски трикове. Той вдигна ръце – знак, че иска да бъде носен.

  – Хубава работа, уж вече си пораснал и вкарваш голове шедьоври, а сега искаш да те нося като бебе! – промърмори бащата и взе на ръце притихналия малчуган.

  – Тате, разкажи ми приказка! – ръчичките на детето бяха топли и доверчиви.

  Дун облегна глава на рамото на баща си, докато двамата се провираха между статуите на малки и големи дракони, митични същества, екзотични растения, птици и хора.

  – Каква приказка искаш?

  – За това, как с мама сте се борили с жената змия. А после сте намерили истинската принцеса. И тя била забравила всичко. И как си убил лошия чичко, който не те пускал в Пещерата на дракона.

  Алибей седна на едно от стъпалата пред един от постаментите в дъното на Залата.

  – Това се случи на райския остров Кефалония, в древната страна, наречена Гърция…

  – Където живее птицата фънхуан?

  – Живееше. Сега е в Китай.

  – Аз кога ще отида в Китай?

  – Когато пораснеш, сине.

  – Ще порасна, нали? Защото чух доктор Зулхасиф, когато си говорихте оня ден. Каза, че е чудо, че съм още жив и че деца като мен умират или когато се родят, или малко по-късно. И никога не порастват. Тате, какво е ге-не-тично заболяване? – Дун се запъна, докато произнасяше трудните думи.

  Алибей преглътна буцата, заседнала на гърлото му, притисна детето в прегръдката си и промълви:

  – Означава, че не си виновен ти, че си болен, сине! Някой от нашите деди се е разболял, и въпреки, че аз съм здрав, както и майка ти беше, заболяването се е проявило при теб. Нас ни е прескочило.

  – Защото кръвта ми е сладка ли? Ти винаги казваш, че комарите ме хапят, защото кръвта ми е сладка. Сигурно и болестта е решила да дойде при мен, а не при вас, защото кръвта ми е сладка.

  – Сигурно затова – каза с тъжна усмивка Алибей и се умълча.

  – И заради жената змия. Защото е казала лоши думи за мен. Аз лош ли съм?

  Лицето на Алибей посивя и някак се състари от зловещото и студено изражение, което придоби за секунда. После дяволоидът погали немирните кичури на сина си и каза ласкаво:

  – Ти си най-прекрасното същество в целия свят и аз ще се погрижа да станеш достатъчно лош, за да не може никой повече да те нарани. А жената змия ще си плати, уверявам те! И ще направя всичко, което мога – и възможното, и невъзможното, за да оздравееш!

  – И затова търсиш украшенията с шарените камъчета? За да ме излекуват? И защото „Черната орхидея“ не е достатъчна?

  – Надявам се всички заедно да могат, сине.

  – И тогава вече няма да ме превръщаш в статуя и ще мога да си играя с децата, колкото си искам? И нямаме да имаме повече тайни от другите? – очите на детето светнаха радостно за момент, после започнаха да се притварят. Приспа му се.

  – Да, малкият ми, колкото си искаш.

  – И жената змия повече няма да ми причини зло? – прошепна Дун и отпусна глава на рамото на баща си.

  – Никога вече, детето ми, няма да го допусна!

  Алибей положи на постамента заспалия малчуган, извади брошката и посипа с черния прах сина си. След малко на мястото му се появи статуя на малко драконче, студена и безмълвна. Когато се събудеше, щеше да вижда и чува всичко, но нямаше да може да говори и да се движи. До следващото „събуждане“, пак с помощта на брошката.

  Няколко месеца „живот“, срещу няколко години „сън“ като безмълвна статуя, беше единственото, което засега можеше да бъде направено. Но това щеше да се промени. Алибей го знаеше със сигурност.

 

                            Сърцето ми е черна дрипа –

                            опустошено, смачкано и зло.

                          М. Димитрова                                   

                                                    Атина, Свят Гама, февруари 2020

 

  „Звън-звън, трак-трак“, ключовете от връзката в джоба на Алексис Теодору потракваха, докато се изкачваше по стълбището към „бърлогата“, както наричаше двустайния апартамент в покрайнините на Атина, където живееше под наем. Асансьорът често се повреждаше, както днес, и се налагаше да се изкачва пеша до седмия етаж. Звънът на ключовете действаше на компютърния програмист успокояващо и ободряващо едновременно.  

  Алексис обичаше да притежава разни неща. Притежаваше колекция от редки марки от цял свят, ценни византийски и венециански монети, китайски порцелан от династия Мин с изрисувани чаши, чинии и бутилки, няколко медни чайника от Египет и Турция, както и дузина османски глинени лули за тютюн. По-голямата част от „съкровищата“ си държеше на тавана, а някои от тях красяха неуютната му „бърлога“.

   Но ако нещата вървяха толкова добре, колкото последните месеци, се очертаваше да се премести на по-приятно място. А може би и нещо повече. В мечтите си Алексис се виждаше горд притежател на апартамент в луксозния атински квартал „Колонаки“ – с търговските улици и лъскавите витрини с изискани, скъпи стоки от прочути марки, с нощния живот и шикозните барове и ресторанти, където можеше да срещнеш редица знаменитости, и с множеството антикварни магазини, което за застаряващия ерген колекционер беше равносилно на рая.

   Алексис не печелеше зле, но ако не беше „допълнителната дейност“, както той наричаше работата си на ръба на закона, нямаше да може да си позволи колекционерските „удари“, които правеше от време на време. Последният му клиент обаче беше една осъществена мечта – един изключително богат малайзиец, който искаше от него само да прониква в компютъра на някои хора и да му „снася“ информация.

  Това си беше чисто хакерство, но Алексис нямаше скрупули. Получаваше толкова добро заплащане, че това му помагаше да не чува гласа на съвестта си и да държи устата си „под ключ“. Но пък промяната в „статута“ му вече не изглеждаше мираж. Скоро щеше да се измъкне от тази дупка с олющени стени и вечно повреждащ се асансьор и щеше най-после да заживее като хората.

  Той влезе в апартамента, остави полуготовите продукти, които беше купил, в хладилника и седна зад компютъра. Трябваше да преодолее защитата на оня старец от Ухан с шантавата му теория. Кой знае защо, мистър Симън се интересуваше живо от нея. Алексис нищо не разбираше от тези драсканици – правеше това, което му поръчаше Алибей. Да пипне нещо тук, да промени друго там, да копира файловете и да ги изпрати на боса. И да получи след това тлъстичка сума.

  „Отклони вниманието на Тай Уанг от Бейрут и говорú с Дешанг Джан“, беше последната инструкция. С Дешанг се беше запознал по инициатива на Алибей Симън, той беше устроил „случайната“ среща между двамата. За какво му беше мълчаливият учен със сериозен поглед, Алексис не знаеше, не го и интересуваше. Младежът се оказа изключително приятен, а и годеницата му Лиан беше много мила. Алексис дори им гостува в Китай и си прекара много добре. Но никога не забравяше кой поръчва и плаща музиката. Приятелството и бизнесът бяха две взаимоизключващи се понятия, според него. Трябваше да направи избор и Алексис избра бизнеса.

  Компютъртният спец включи програмата и се захвана за работа. Но този път беше закъснял.

    

  В къщата с пауловниите Тай Уанг вдигна телефона и набра професор Висконти. След кратък разговор успя да го убеди да отложи посещението си с Дешанг в Бейрут. Искаха да проучат опръстенените прилепи, които те двамата бяха пуснали в Бергамо, и които се бяха появили на няколко хиляди километра на изток, в ливанската столица, но това можеше да почака и професорът послуша стария си приятел.

  „Слава Богу, че ми има доверие и се съгласи да не заминава веднага. Понякога и няколко часа са от значение!“, си каза Тай.

  Успокоен, той изключи компютъра и отиде в кухнята да обядва.

 

                                                    Атина, Свят Делта, февруари 2020

 

  „Отклони вниманието на Тай Уанг от Бейрут и говорú с Деши Джан“, беше последната инструкция, която Алексис получи от малайзиеца. С Деши се беше запознал по инициатива на Алибей Симън, той беше устроил „случайната“ среща между двамата. За какво му беше мълчаливият учен със сериозен поглед, Алексис не знаеше, не го и интересуваше. Младежът се оказа изключително приятен, а и съпругата му Юйлин беше много мила. Алексис дори им гостува в Китай и си прекара много добре. Но никога не забравяше кой поръчва и плаща музиката. Приятелството и бизнесът бяха две взаимоизключващи се понятия, според него. Трябваше да направи избор и той избра бизнеса.

   Компютърният спец включи програмата и се захвана за работа. И тъкмо навреме! Тай Уанг наскоро беше излязъл от кома в болницата в Ухан и се възстановяваше много бързо. Не трябваше като се върне, да обърка плановете им.

  В Бергамо неотложни дела осуетиха пътуването на професор Висконти до Бейрут. Наложи се Деши Джан да замине сам. Появата на опръстенени прилепи от Бергамо чак в ливанската столица беше интересно явление и трябваше да се проучи. След няколко дни Деши тръгна за Бейрут, а вечерта съобщиха трагичната новина. В пристанището на града се беше възпламенил склад с амониев нитрат и беше избухнал взрив. Огнената стихия унищожи няколко квартала в района. Три болници бяха срутени до основи. Една от тях беше тази, в чиято лаборатория  се провеждаха изследванията на прилепите. В момента на взрива, Деши се намираше в лабораторията. За съжаление, не беше оцелял.

 

  Тай отвори очи и видя, че до болничното му легло е седнал възрастен, солиден човек с посребрени слепоочия, в костюм и с вратовръзка. Той разпозна тъста на дъщеря си – другаря Ип Джан. Това беше първото посещение в стаята му от деня, в който беше излязъл от кома. Дотогава не му позволяваха никакви визити, бяха му взели и телефона. Тревогата беше непрестанен спътник на стареца, но сега поне щеше да получи някаква вест.

  – Ип, радвам се да те видя! – Тай се надигна с мъка и седна в леглото. Възрастният мъж скочи пъргаво и намести възглавницата зад гърба му. – Но къде са Юйлин и Деши? Къде е дъщеря ми?

   Ип Джан покри лицето си с длани и неочаквано се разрида, раменете му се тресяха, хлипаше на пресекулки:

  – Няма ги, Тай, приятелю! Няма ги вече нашите деца!

  Тай го гледаше невярващо и не възприемаше смисъла на това, което чуваше.

  – Как така ги няма? Какво искаш да кажеш, Ип? Къде са?

  – Синът ми, скъпият ми син лежи заровен в земята, почина преди седмица. Дъщеря ти беше съкрушена, изплака си очите. А на другия ден изчезна. Търсихме я навсякъде, но няма ни вест, ни кост от нея. Няма ги вече децата ни, Тай!

  Ип отново се разрида. Тай Уанг усети как светът около него се завърта с шеметна скорост, лицето му побеля като платно и той, омаломощен, затвори очи. Ип се засуети и натисна звънеца за повикване на сестрите.

  Блажената безпаметност отново нахлу с ослепителна мощ в съзнанието на измъчения старец, но този път това щеше да бъде за кратко.

 

/Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=vk0z2G2UNSc

https://www.youtube.com/watch?v=Lcw1gWF6T1E

 

 

                                                 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??