На другата сутрин още по хлад Гошо се събуди и седна на стола до масичката под асмата. Той изпъна великанския си крак и се загледа отсреща. Нямаше го онзи да му се навира в очите с подмолното лице и шарещи очички, подаващи се иззад колчетата с домати. Морето в градината на съседа зеленееше. Небето беше синьо, нашарено с бели въздишки и, ако някой съсед беше погледнал в този момент към двора на Мъндьо, щеше да си помисли, че се долавя приятното усамотение на човек, който е свикнал да доставя на душата си простичката радост да слуша тишината как расте заедно с плодовете в градината му.

Но както е в много случаи, така и в този – отдалече се виждаше едно, а отблизо – съвсем друго. Мъндьо ровичкаше с една дълга пръчка в земята и мислеше. Викаше го в Гърция братовчеда. Намерил му беше работа в строителството и го чакаше, а Гошо не можеше да остави плановете си и да тръгне точно сега.

Избръмча по улицата Банко с трактора и вдигна ръка за поздрав. Мъндьо му хвърли едно око. Никак не му беше до поздрави. И пак се сети, че багер не може да влезне в двора. Премисли отново материала, за да му излезе по-евтино. Останала му беше паричката от Бъдни вечер и заема за оградата. Други пари нямаше, а наближаваше и селския събор. Никак не му беше до софри и забавления сега. След малко хлътна наум в канала. Жена му мина покрай него. Отиде до Надя, но той не я забеляза. После като се върна, пак не я видя. Разкопаваше канала заедно с работниците. Дишаше тежко. Наливаше бетон и така се беше улисал, че когато след малко го прекъсна шумът от тракането на порцелан, видя че с пръчката е изкопал малка дупка в земята, а наоколо няма никакви работници.

- Ето, Гоше… – Жена му постави внимателно чашката с кафе на масичката и го погледна скрито, стараейки се да не дава израз на тревогата, която се беше изографисала на лицето му.

Лъхна го познатия парфюм и топлината от ютията, която сутринта вдигаше пара по копринената  риза. Ровичкаше си с пръчката в земята. За кратко усети как му олеква от мярналата се любима ръка, която с меките си движения, ухаещи на нещо хубаво се появяваше пред очите му, за да внесе лекота в душата му. Но това беше само за кратко, понеже когато Мъндьо вдигна очи, Катя не можа да скрие притеснението си и красивите синьо-зелени светлини се впериха изпитателно в него.

- Какво има, Гоше, защо си се намръщил?

- Камиларят си е купил кон. - измърмори Мъндьо. – Видя ли го?

- Видях го. – каза тихо Катя, предусещайки накъде тръгва разговора и си даде сметка, че предпочита да закъснее за работа, отколкото тихомълком мъжа ѝ да извърши някоя глупост, а утре цялото село да е във възторг от лудориите му. Затова седна до него и сложи ръка на рамото му.

- Виж, Гоше, нищо лошо не ни е направил. Не виждам нередност в това, че си е купил кон… - започна Катя. - Живее си кротко там човекът, не съм чула някой от селото да каже нещо лошо за него.

- Шшшт! Тихо! Остави това с човека! – вдигна ръката с пръчката в знак на протест и същата тази пръчка, като че ли спираше отстъплението на единствения евентуален съюзник.

- Защо?

- Защото има нещо гнило в него. Не ми харесва. Тоя не е човек, да знаеш.

- А какъв е?

- Животно!

- Не говори така.

- Катяя, - натърти ядно Мъндьо - не го гледай, че се умилква на хората. С тоя ще берем ядове, да знаеш. Но аз ще го оправя. Измислил съм го вече! – съобщи Гошо.

- Какво си измислил?

- Другата седмица ще разбереш!

- Недей така, не прави глупости, моля те.

- На тоя пустиняк ще му изселя и бълхите от двора! Така да знаеш! – изръмжа гласът му, а пръчката излетя и се удари с ярост в портата.

Катя го погледна притеснена. Ръката му се беше строполила до чашата. Стори ѝ се безсмислено да му противоречи.

Тя помълча известно време така, седнала до него, като че ли изчакваше да се оттече мътната вода от мислите му. Никога не идваше моментът за този разговор, но преди малко, когато целуна Надя, а очите ѝ блеснаха в тъмнината, още веднъж си припомни думите на професора.

Жена му наблюдаваше лъжичката, която се въртеше в чашата. Металът удряше порцелана. Ставаше все по-тих. Затихваше, а когато утихна съвсем, гласа на майката се сля с уханното августовско утро:

- В други ден си имаме рожденичка. - каза ободрено тя.

- Знам, не съм забравил.

- Смятам, че ще ѝ се отрази добре да я пуснем да отиде с кака си на тазгодишния събор, за да се разсее малко. – Гошо се опита да я прекъсне, но Катя продължи с по-уверен тон:

- Вече говорих с професора, Гоше. За наше спокойствие и ние ще отидем с тях.

На Мъндьо му дойде като гръм от ясно небе. Само това не очакваше. Едната си дъщеря не можеше да опази – хванала се беше с нехранимайкото на Стоил. Стоил, който и пукната стотинка не можеше да завърти, гащите му висяха закърпени на простора, а към сродяване отиваше работата. За учене изобщо не се сещаше Цвети, а сега и другата трябваше да варди. И защо тази негова сгодна жена, която взе със сърце и душа и, която досега му бе съюзник в живота, изведнъж беше започнала да му спестява толкова важни неща?!

- Кога си говорила с професора?

- Миналата седмица говорих.

- И какво каза миналата седмица професорът? – сви крака си Гошо и я погледна разколебан.

- Каза, че опасността от възникване на психично разстройство не е за подценяване и е добре да общува с нейни връстници.

- Да общува, аха. Ами изкуствените светлини? Не каза ли за тях, че са опасни?

- И аз така реагирах, но той повтори, че е противопоказна най вече дневната светлина. Препоръча вечерта, когато излиза да се покрива с шал, че ще ѝ се отрази добре малко повече кислород. Че има нужда от социален живот. Георги, допускаме голяма грешка, като я държим като затворничка. – не се сдържа жена му.

- Това последното той ли го каза?

- Не. Това аз ти го казвам! – пламнаха очите на Катя и цялото ѝ лице се зачерви от вълнение.

- Ясно. – омекна за малко Гошо, но беше само за секунди, защото изведнъж хубавото му дете изплува пред него, завито в шал и му стана зле на дишането. Опита се да спре думите си, но те потекоха към Катя:

- С бурка, тъй ли?! Тс, тс, тс… Ще сложим бурка на Надя, а? Голям работа е тоя професор, няма-що! А ти му се връзваш, тъй ли?

- Добре, явно не си в настроение. Ще тръгвам.

Жена му стана, оправи си ризата и се запъти към портата. Този разговор тя го отлагаше от две седмици, защото предусещаше развитието му, но най после стигна до някакъв прогрес. От години не беше виждала мъжа си толкова заядлив, но и от много време не бяха оставали съвсем без пари. Затова предпочете да отнесе причината като финансова.

- Утре идват Бай Вълко с момчетата! – чу зад гърба си, но вече мислите ѝ летяха към леглото на Надя.

Как сладко спеше, преди да влезе и остави подноса с храна. Преди да я целуне. Преди да срещне вече женственото ѝ лице. Кога беше пораснала толкова и как ли щеше да реагира, когато ѝ кажеше, че не всичко е загубено. Че животът може да бъде и нормален. Само трябва да бъде разумна, както досега. Докато стигне до пощата я обхвана някакво заплашително майчино предчувствие. Усещаше несигурността в краката си от предстоящото, а от друга страна изпитваше лекота, че се е преборила за късчето хоризонт пред Надя. Вярваше и едновременно се страхуваше по същия начин, както когато децата ѝ правеха първите си стъпки по пътеката на двора. И както тогава, така и сега, инстинктивно знаеше, че ако не пусне за малко детската ръчичка, никога няма да види детето си да прохожда.