Цветето, което цъфтеше само нощем 35
Произведение от няколко части към първа част
Главата на Найдена вече едва се виждаше от снега. Пропадаше сякаш все по-надолу, но с някаква увереност, че се е задържала достатъчно дълго. Не разбираше защо мярна в ума си и леля Верка, сред всички лица, на другия ден, когато извади хапчетата от опаковките им. Скри ги под възглавницата, когато влезе Цвети. По-малката сестра я помоли да ѝ сипе вода в една бутилка и да я остави да поспи. Цвети сложи пълната бутилка на масата, смятайки, че сестрата наистина има нужда да си почине, след всички скандали, които вече сякаш затихваха. После излезе.
Надя гълташе хапчетата по три, четири наведнъж. Спираше за малко, отпиваше от водата и нито можеше да се каже, че е ядосана или афектирана, нито че изобщо чувства нещо. Все ѝ се струваше, че погълнатите таблетки не са достатъчни, затова изваждаше още. Мяркаха ѝ се всякакви видове – и за депресии, и за сърце, и за кръвно, и други, чиито наименования нищо не подсказваха на момичето. Изпи всички, за да е по-сигурна и легна на леглото. Чувстваше се омаломощена от мисли и чувства. Сега сякаш всичко си идваше на мястото. Нямаше хаос, нямаше любов, въпроси, нямаше бунт, нямаше нищо в нея. Само тягостта на един тих и слънчев следобед. Тя издърпа одеялото и се зави до шията. Отпусна се без да мисли за нищо и затвори очи.
С ужас ги отвори към полунощ. Боже, беше жива. Въобразяваше си, че току-що някой я беше докоснал, казвайки ѝ тихичко: Събуди се... Не можеше да повярва. Какъв гаден хумор! Гадеше ѝ се и я болеше глава. Опита се да стане, за да провери дали не сънува, но се олюля. Главата на Надя тежеше, все едно се беше пълнила с олово през този отрязък от време.
В безсъзнание ли беше изпаднала, или хубавичко се беше наспала, не можеше да прецени. Объркваше се. Тя направи една, две крачки, подпирайки се на мебелите, но внезапно повдигане я накара да се добере до градината. И започна да повръща всичко, което беше останало в нея. Върна малкото илюзия, която фалшиво я беше крепяла до този момент. Ослуша се. Всички спяха спокойни, обгърнати от шумолящата есенна нощ. Изглежда и той спеше до новата си любов. Беше тъмно, само пръстта в краката си виждаше. Нова вълна се вдигна от нейния корем. Повърна целувките и обещанията му, красивите му думи изплю на земята. Радостта, която я беше обливала, зървайки го отново и отново, сега беше само израз на физиология, или просто пот. Но имаше в нея и още и още... Спираше за малко така приведена, изправяше се, бръкваше в гърлото си и отново с нов конвулс изтръгваше оттам лицето му, ръцете му, гласа му, нежността му. Чувстваше се съсипана и празна. Всичко от което се състоеше съществото ѝ, падаше в земята. Накрая, когато се изправи, а лицето на момичето пребледня като чаршаф, се почувства напълно изпразнена от съдържание.
Все още невъзприемаща възвърналия се живот, тя се добра до леглото. Мислеше, че е някаква шега събуждането. После ѝ се стори, че е последен шанс да премисли, дали иска да живее, затова затвори очи и отново заспа.
(следва)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Илиева Всички права запазени
