Беше началото на март. Утрините още бяха мразовити и напомняха, че зимата не си е отишла. Още в ранните часове на деня комините в селото започваха да пушат като локомотив на влак. Ледени шушулки се спускаха от покривите на къщите, прилични на кристални остриета. По пътищата и тревата в градините все още имаше купчинки сняг, останали от последния снеговалеж преди два дни. Но въпреки всичко, слънцето изгря и блестеше с цялата си красота, а лъчите му галиха всяко дърво и поточе, за да им напомни, че студа си отива.

Точно в седем и половина, вратата на къщата на баба Мария се отвори. От там излезе една жена на малко повече от седемдесет години. Беше облечена с най-хубавите си дрехи. Винаги казваше, че човек трябва да изглежда така, че дори и да му е криво на душата, никой да не го разбере. А според нея доброто облекло и ведрата усмивка, която прикриваше цялото ѝ нещастие, бяха съвсем достатъчни. Загърна се хубаво в плетената си жилетка, която беше направила сама преди няколко години. Оправи забрадката на главата си, за да скрие побелелите си коси. Изпъна черната си вълнена пола, която имаше от толкова време, че дори вече бе забравила годините ѝ. И се заоглежда. Чакаше някого и нетърпеливо потропваше с гумените си галоши по мокрия път пред дома ѝ. Лицето ѝ бързо беше поруменяло от студения вятър, който върлуваше наоколо, а тънките ѝ устни бяха напукани и сякаш ставаха още по-зле. Но след миг върху тях се появи задоволителна усмивка, когато видя от ъгъла да притичва към нея една друга жена на около нейната възраст.

- Хайде, Елено! По-бързо! - развика се тя. - Ще изпусна автобуса за града!

- Идвам, идвам! - отговори запъхтяна жената, която вече почти бе стигнала до нея. - Докато нахраня животните тая сутрин, видях че то станало почти седем и половина.

- Влизай вкъщи на топло. Запалила съм печката. - Казваше баба Мария, докато се навеждаше към плетената кошница с цветя, която бе оставила до входната врата на дома си. В нея имаше малки букетчета от по няколко бели кокичета, завързани с червено конче на панделка. Мушна ръката си през дръжката и се изправи. - Аз съм го нахранила, – продължи тя – така че после можеш само да му направиш чаша липов чай.

- Добре, не ни мисли нас. Ние ще се оправим.

- Хайде, тръгвам. - Каза баба Мария и със забързани крачки тръгна към автобусната спирка на селото.

Опитваше се да подтичва, но се боеше, че може да се подхлъзне някъде заради кишата, която бе останала по пътя. Само това ѝ липсваше – да падне и да си счупи някой крак, мислеше си тя. Но все пак успя да стигне до площада, точно когато автобусът пристигаше от съседното село. С учестено дишане, се качи в него, взе си билет и седна на седалката, за да си поеме дъх. Имаше малко време, за да се стопли, докато стигнеше до града.

- Къде си тръгнала пак, бабе? - попита я шофьорът, преди да потегли.

- Как къде? - отвърна му тя с въпрос. - Да работя.

- Не си ли малко стара вече за работа?

- Докато краката ме държат, ще работя. За какво съм иначе жива? Да лежа по цял ден в леглото ли?

- Трябва да си почиваш вече. Цяла зима ходи всеки ден в града. Как не се разболя от тоя студ ми е чудно!

- Ще почивам като умра - каза му тя.

Шофьорът реши, че е безсмислено да продължава, защото с тази жена не можеше да излезе на глава. Затвори вратата на автобуса и потегли към града. А баба Мария се загледа през запотеното стъкло на прозореца, държейки в скута си кошницата с малките бели кокичета от нейната градина. Ароматът им се носеше из целия автобус по време на пътуването и караха всички хора да се обръщат към възрастната жена с усмивка. Болна усмивка.

Малко след осем часа сутринта, баба Мария вече беше в града. Всяка сутрин, освен в неделя, по едно и също време, тя слизаше на тази спирка. Тръгваше по главната улица на центъра, докато стигнеше до пазара. Там поздравяваше всички търговци по сергиите, които се подготвяха за новия работен ден. Всички я знаеха от много време и бяха приятели с нея. И там, накрая на пазара, беше мястото, на което тя работеше. Не, нямаше сергия на която да изложи стоката си. Нямаше навес, който да я пази от дъжда и вятъра. Нямаше дори стол, на който да седне. Тя оставяше кошницата с цветята си на земята, постилаше парче вестник на тротоара и сядаше върху него.

Прекарваше целия си ден на студения цимент, подканвайки минувачите да си купят по едно букетче от нейните кокичета, което струваше само един лев. Много пъти се бе прибирала без никакви пари, защото на пазара бе изкарала само толкова, колкото да си плати билета за връщане в селото. Но това не я отчайваше. Все казваше, че и тя като всички търговци, има успешни и неуспешни дни. Сякаш нищо не бе в състояние да свали усмивката, която тя слагаше всяка сутрин на лицето си, та чак до вечерта, когато се прибереше у дома. С доброто си настроение се опитваше да зарази продавачите на пазара, минувачите и нейните клиенти. За това и всички ѝ се радваха, когато я видеха. А наоколо имаше няколко цветарски магазина, които продаваха разкошни букети, опаковани с красива хартия и панделки. Те също обичаха баба Мария и не ѝ се сърдиха, когато виждаха, че понякога хората предпочитат да си вземат цвете от нея, а не от бутика.

Обикновено след около един-два часа стоене на едно място, на баба Мария ѝ ставаше скучно. Особено в слабите дни, в които дори нямаше много хора по пазара, тя вадеше от чантата си по някоя стара книга с разкъсани корици и започваше да чете. Беше прочела поне по два пъти всяка една книга в библиотеката си у дома. Но нямаше пари да си купи нови. За това използваше времето си на пазара за препрочитане на старите книги или на някой вчерашен вестник, който някой е захвърлил наблизо. Веднъж един търговец на стари книги, който също имаше място на пазара, ѝ беше подарил старо издание на „Ана Каренина“. Шегуваше се, че поне с толкова дебела книга, ще има известно време да чете нещо различно от нейната домашна колекция. Баба Мария му беше много благодарна. Никога преди това не беше чела тази книга. Подари му едно от своите букетчета в знак на благодарност.

- Хайде, със здраве! - каза му тя, както на всеки един, който си отиваше от пазара с цветя от нейната кошница. Поне седмица след това чете задълбочено и с интерес непознатото за нея произведение.

Докато си четеше на тротоара, без да обръща внимание на студения вятър, който я пронизваше, тя усети нечие присъствие до себе си. Отмести поглед от книгата и погледна встрани. За миг подскочи уплашена, но после се засмя на себе си, че се е стреснала.

- Ах, Шаро! Знаех си, че и този ден ще дойдеш при мен - каза тя на едно старо улично куче, което се настани до нея. Беше с черна козина, мръсни лапи и изморени очи. Тя остави книгата си встрани и започна да го гали. То легна на земята и се наслаждаваше на ласките и вниманието ѝ. - Старото момче на баба! Виж се колко си надебелял! Май след като дойдеш при мен на посещение, после ходиш да ухажваш и други, а? - смееше се тя. - Хитрец си ми ти! Кой би устоял на тези големи очи!

Извади от чантата си парче вестник, в който бе увила обяда си – три филии хляб и сирене. Взе едната филия и я даде на уличното куче. То започна да я яде с апетит, а старата жена го наблюдаваше отстрани и му се радваше. Тогава чу нечии гласове, които привлякоха вниманието ѝ. Вдигна глава от приятеля си и видя двама млади – момче и момиче, на малко повече от двадесет години, които се караха. Не искаше да клюкарства, но скандала им бе привлякъл погледите на почти всички търговци на пазара. След миг, момичето нагруби момчето, отблъсна го встрани и си тръгна. Младежът остана на мястото си, наблюдавайки как любимата му се отдалечаваше от него. Въздъхна тежко и седна на тротоара, държейки главата си с ръце. Хората на пазара продължиха да си вършат работата, но баба Мария не успя да остане равнодушна.

Остави за миг кучето и стана от мястото си с известно усилие. Взе едно букетче от кошницата си – пет кокичета, които приличаха на снежни цветя, завързани с червено конче на панделка. Доближи се до момчето на отсрещния тротоар и седна до него. Той вдигна поглед и се учуди, когато видя старицата, настанила се до него.

- Какво искаш, бабо? - попита я той.

- Занеси ѝ това – каза му тя и му подаде букетчето, което държеше в ръката си. - Ако ѝ подариш тези цветя, съм сигурна, че ще забрави за скандала и пак ще иска да я прегърнеш и целунеш.

- Ох, ти нищо не разбираш. Тя има много лош характер.

- Всяка жена обича цветята. Ако не ти прости веднага, то поне ще омекне малко, ако ѝ направиш този жест.

Момчето се замисли. После реши, че старицата има право и бръкна в джоба си, за да извади портфейла, за да плати за букетчето.

- Не, - спря го баба Мария – не искам парите ти. Този път е безплатно.

- Благодаря! - усмихна се момчето и от лицето му изчезна тъгата, която по-рано го бе обзела. Взе цветята от старата жена, но не бързаше да става от мястото си. - А ти защо си тук, на пазара? Не си ли вече възрастна, за да работиш?

- Ех, синко... - усмихна се тя с въздишка. - Да не мислиш, че и аз не искам да съм на топло сега, да си чета книгата до печката, а не на улицата... Но животът е такъв, че не винаги ни дава това, което искаме.

- Нямаш ли съпруг, деца, които да се грижат за теб?

- Мъжът ми почина преди пет години, мир на праха му. А деца... имам една неблагодарна дъщеря, която не иска да ме погледне. Понякога децата са неблагодарни...

- Скарани ли сте? - с любопитство попита момчето.

- Просто избрах да направя нещо, вместо нея. Тя не беше съгласна и за това от години вече не си говорим и не сме се виждали. Това е дълга история. Няма да те занимавам с нея. - Насили се да се усмихне старата жена и сложи ръка на рамото на момчето. - Така че сама съм си виновна, че и на седемдесет и пет, пак работя. Но човек сам трябва да носи болката си. Не трябва да се оплакваме насам и натам, сякаш някой, ей така, ще дойде и ще ни помогне.

- Сигурно и пенсията ти е малка... - добави със съчувствие момчето.

- Е, и на малкото трябва да се радваме. Времената са такива. - Погледна го в очите тя, продължавайки да се усмихва. - А сега, отивай при момичето ти.

Момчето се изправи от мястото си с букетчето от кокичета в ръка. Благодари с усмивка на старата жена и тръгна в посоката, в която бе поела любимата му преди минути. Баба Мария го наблюдаваше известно време, а после се изправи и тръгна бавно към своето място на пазара, където я чакаха кошницата с кокичета, нейната книга и бездомния ѝ приятел. Веднага щом се настани върху стария вестник на цимента, тя видя нечия сянка, която се изпречи срещу нея. Вдигна погледа си. Изненада се, когато видя отново момчето, с което до преди малко бе разговаряла.

- Какво стана, дете? Забрави ли нещо? - попита го тя учудена.

- Да – усмихваше се момчето. - Забравих, че приятелката ми обича цветята и то много.

- Какво искаш да кажеш с това?

- Ще купя цялата ти кошница с букети от кокичета.

- Не ти трябват всичките – възрази старицата. - Ако момичето те обича, ще се зарадва и на малкия жест.

- Аз искам да зарадвам днес не само нея – продължаваше да се усмихва момчето. - Остави ме да купя цветята ти.

Баба Мария го гледаше с недоверие. Погледът ѝ беше изпитателен и първо си мислеше, че момчето си прави шега с нея. Но когато продължаваше да го гледа втренчено, видя, че младежът срещу нея остава непоклатим. Накрая склони и му отговори на усмивката. Той извади портфейла си и плати за всичките тридесет букетчета на старицата. Тя му беше толкова благодарна, че не можеше да опише с думи вълнението си. Подари му кошницата с думите, че няма как да носи всички цветя в пазвата си. Момчето взе кошницата с кокичетата и вече беше готов да последва момичето, което обичаше.

- Хайде, със здраве! - извика след него баба Мария и му махна с ръка за довиждане.

Погледна парите, които беше спечелила. Отдавна не бе изкарвала толкова много пари накуп! Погледна към небето и благодари на Бог, че ѝ е помогнал точно в този ден да спечели някой лев. Събра вещите си в чантата, сбогува се с кучето, което продължаваше да си лежи на тротоара и тръгна през пазара. Отбиваше се по сергиите, за да купи плодове, зеленчуци, месо. Напълни две чанти с продукти, които едва щеше да смогне да носи с двете си уморени хилави ръце. И преди да тръгне към автобусната спирка, доволна, че ще се върне на време в селото, тя се отби при търговеца на стари книги. Той се изненада да я види, но ѝ се зарадва.

- Искам да купя онази книга, за която ми говореше – каза тя. - Онази за момичето с градината, което помага на болното момче да оздравее.

- „Тайната градина“? - попита продавачът.

- Да.

- Но защо точно нея?

- Има някой, който трябва да я прочете, за да му вдъхне надежда.

Търговецът се скри зад сергията си и започна да рови из кашоните. Накрая намери книгата и я даде на баба Мария. Тя му я плати и му пожела хубав ден. Прибра я в чантата си и тръгна към автобусната спирка, нетърпелива да се прибере на топло.

Когато влезе вкъщи, завари тишина. Топлият въздух се блъсна в лицето ѝ и я накара да се почувства по-добре. Отиде в кухнята и остави покупките си на масата. След малко, дочула шума, при нея отиде приятелката ѝ Елена.

- А! Какво правиш тук толкова рано? - попита тя учудена.

- Продадох всичките си цветя и идвам при моето момче. Все пак днес не е обикновен ден. - усмихна се баба Мария и приятелката ѝ я погледна мило.

Двете тръгнаха към стаята в дъното на тесния коридор на къщата. Баба Мария отвори вратата и прекрачи прага. Вътре беше полумрачно, защото пердетата на прозорците бяха още спуснати. Чуваха се гласовете, идващи от екрана на малко телевизорче, поставено върху скрина. Възрастната жена не беше доволна от тъмнината. Доближи се до прозореца и дръпна пердетата. Дневната светлина се разля в стаята и внесе живот. Тогава тя успя да види легналото на леглото момченце. Беше на около тринадесет години, с тъмна коса и големи сини очи. Беше облечено с пижама и завито с дебело одеяло. А до леглото стоеше инвалидната му количка, която мразеше да вижда.

- Бабо?! - изненада се момчето, когато я видя. - Много рано се прибираш днес.

Тя се доближи до него и седна на леглото. Прегърна го топло и усети как хилавото му телце потрепери, когато усети студенината на дрехите ѝ.

- Студена си – засмя се момчето. - Като снежен човек.

- Ех, ако знаеш какъв студ е навън! - възкликна тя. - Но вече съм вкъщи. И имам изненада за теб.

- Изненада?! - очите на детето заблестяха като звезди.

Наблюдаваше внимателно как баба му извади от чантата си книгата, която купи от търговеца на пазара и му я сложи в скута. Момченцето я взе в ръцете си и лицето му грейна от радост.

- Книга! Благодаря!

- Честит рожден ден, внучето ми! - прегърна го отново тя.

- За какво се разправя в книгата? - нетърпеливо попита момчето.

- За едно момченце като теб, което не искало да оздравее.

- Но аз няма да оздравея, дори да искам.

- И момченцето в книгата казвало същото.

- Лъжеш ме...

- Прочети и ще видиш сам.

Детето отвори книгата и побърза да започне с четенето. Баба му го гледаше с пълни със сълзи очи и галеше косичката му. А до вратата стоеше Елена и ги наблюдаваше с умиление. Баба Мария я погледна и ѝ се усмихна. Усмивката ѝ беше искрена. Усмивка на радост, изпълнена с надежда, защото вярваше, че един ден внучето ѝ ще оздравее, както момчето в книгата. С тази мисъл тя ставаше всеки ден и ходеше на пазара да продава своите букетчета с цветя още дълго време. Беше се зарекла, че ще го прави до сетния си час.